Една жена най-накрая си намери добра работа, когато синът ѝ замина за колеж, и оттогава плаща за всичко, от което се нуждае. Изминали седем години и те разговаряли само през екрана, но един ден той се върнал и не можел да повярва какво се е случило.
„Крис, не се притеснявай за нищо. Плащам за всичко, което мога. От каквото и да имаш нужда, обади ми се“, казала Олив на сина си на гарата. Той е на път за колежа в Ню Йорк, а тя най-накрая е намерила добре платена работа.
Въпреки това през по-голямата част от живота му дотогава тя не можеше да си позволи много. Подаръците му винаги бяха втора ръка, тъй като го отглеждаше сама и учеше по нощите. Никога не му е липсвала храна или подслон, но Олив винаги се е чувствала виновна, че не може да му даде нещата, които имат приятелите му.
Най-накрая тя получила прилична заплата и била готова да му даде всичко, което поиска.
„Благодаря ти, мамо – каза Крис, прегърна я и се качи на влака.
„Госпожо Франклин, трябва да дойдете на гости! Сега съм толкова голям!“ Годеницата на Крис, Розали, ѝ каза през екрана на компютъра.
Крис се беше запознал с нея по време на младшата си година и двамата бяха на път да се дипломират. Розали обаче откри, че е бременна, и се сгодиха. За съжаление Олив все още не се беше запознала лично с нея, защото и двамата учеха много усилено, а Розали не можеше да пътува много в това си състояние.
В същото време Олив също не можеше да я посети, защото работеше извънредно много. С течение на годините тя поемаше все повече и повече часове на работа въпреки отличната си заплата, защото плащаше за колежа на Крис, за жилището му, за неговите разходи и за своите собствени. Въпреки това тя живееше възможно най-скромно.
„Скоро, Розали! Надявам се скоро да се срещнем. Когато имам свободен момент.“ Олив кимна и накрая на екрана се появи Крис. Той каза на Розали, че трябва да говори с майка си, и тя излезе от стаята.
„Мамо, исках да те попитам нещо – започна Крис, почесвайки се по тила. „Тъй като с Розали скоро ще се дипломираме и ще имаме дете, се чудех дали можеш да ми помогнеш с къща. Вече разгледахме една. Тя е в Ню Джърси, защото няма как да живеем в града, но е красива. Напомня ми за дома.“
Олив се взираше известно време в сина си и мислеше усилено. „Е, аз… не знам“, промълви тя, мислейки за спестяванията си и упорития труд. Най-накрая планираше да се пенсионира.
„Моля те“, помоли Крис и заговори за цената на къщата и за това колко ще им трябва за първоначална вноска. Той каза също, че Розали няма нищо, защото няма семейство, което да ѝ помогне.
„Добре, Крис, добре. Мисля, че можем да измислим нещо“, каза накрая Олив. Щеше да й се наложи да изчерпи всичките си спестявания и може би да живее още по-скромно. Но това беше възможно.
„Благодаря ти! Благодаря ти, мамо! Не знам какво щях да правя без теб!“ Крис почти се разплака по време на видеоразговора, а Олив се усмихна, знаейки, че всичко си е струвало.
„Иска ми се да дойдете тази Коледа“, коментира Олив пред компютъра си, както много пъти през годините. Синът ѝ беше напуснал къщата ѝ преди седем години и не се беше връщал в родния си град в Мериленд. Единственото, което правеха, беше видеочат. Липсваше ѝ животът на внучката ѝ и тя го мразеше. Но всички бяха заети.
Сега Олив работеше повече от всякога, защото все още помагаше често на сина си и беше изчерпала спестяванията си за втори път, когато той искаше да започне бизнес. Никога не е искала от него нищо в замяна, но й се искаше поне да се видят, тъй като тя не можеше.
„Не можем, мамо. Не и тази година“, каза Крис и поклати глава. „Но ти благодаря за подаръците, които вече изпрати на Малъри. Тя ги обича. Ти си невероятна баба.“
„Сложи я на екрана“, помоли нежно Олив и наблюдаваше внучката си, която копнееше да я държи в прегръдките си.
Олив не знаеше, че Крис най-сетне планира да я посети. Не можеше да купи самолетни билети, за да дойдат Розали и Малъри с него, но се радваше, че най-накрая ще види майка си.
Таксито му обаче спря пред дома му и Крис се намръщи. Беше 21:00 ч. и светлините бяха напълно изгасени. Крис каза на таксиметровия си шофьор да изчака секунда и излезе. Мебелите на верандата бяха изчезнали. Растенията, които майка ѝ обичаше, също липсваха. Градината беше обрасла и дори постелката за посрещане липсваше.
Той почука на вратата. Нямаше отговор. Погледнал през прозореца и не могъл да повярва. Вътре нямало нищо. Дали мама се е помръднала? Защо не ми е казала? – зачуди се той, притеснен.
„Крис? Това ти ли си?“ – попита женски глас.
Той се обърна и видя госпожа Торес, възрастна жена, която беше живяла в съседство с тях през целия му живот. „Госпожа Торес. Здравейте!“
„Какво правиш тук, момче?“ – попита тя.
„Тук съм, за да видя мама. Знаеш ли къде е тя?“ – попита той, като се намръщи.
„О, боже. Майка ти се премести преди около две години. Тя продаде тази къща, но новите собственици се преместиха само преди няколко седмици. Не знам кой ще се премести сега – каза госпожа Торес и челото ѝ се набръчка, докато бърбореше.
„Никога не ми е казвала – промълви Крис. „Знаеш ли къде е тя?“
„Разбира се, имам написан адреса й. Ела с мен.“ Госпожа Торес отиде в дома си и му даде лист хартия.
Крис прочете адреса и се намръщи. Адресът сочеше към една част на града, която не беше много хубава. „Знаете ли защо се е преместила там?“ – попита той по-възрастната жена.
„Не, скъпи. Но знам, че сега си има съквартирант“, сви рамене госпожа Торес и Крис беше още по-объркан.
Най-накрая той се върна в таксито и му даде новия адрес. Стигна до жилищен комплекс с овехтяла боя на слабо осветена улица. Беше ужасно. Също така бързо влезе в сградата и се качи лесно, защото нямаше охрана.
„Крис? Какво правиш тук?“ Олив попита шокирано, когато тя отвори вратата.
„Мамо, какво се случва? Защо продаде къщата?“ Крис попита, разтревожен и объркан.
„О, Крис. Влез“, въздъхна тя и въведе сина си в малката си всекидневна.
Олив обясни, че когато за първи път я помолил за пари за къщата, тя имала някакви спестявания и ги източила, за да им купи къщата. Когато обаче Крис я помолил за пари за бизнеса си, тя не била спестила нищо и решила да продаде къщата си и да му даде почти цялата печалба.
Крис беше шокиран от тази новина и от факта, че е бил толкова невнимателен. Толкова небрежен. Толкова лош син. „Защо не каза нищо? Мамо! Нямаше да взема тези пари, ако знаех“ – промълви той, задъхан.
„Но аз исках да успееш, скъпи. Не успях да ти дам толкова много, когато беше по-млад, просто не…“ – опита се да обясни тя, но Крис я прекъсна.
„Мамо, ти ми даде всичко, от което някога съм имал нужда. Поисках го само защото си мислех, че го имаш. Не трябваше да питам. Много съжалявам. Толкова съжалявам, че не попитах за теб. Съжалявам, че не те посетих. Толкова съжалявам, че трябва да живееш в тази част на града и със съквартирант на твоята възраст, за Бога!“ Крис се извиняваше, а от очите му се стичаха разочаровани сълзи.
Олив също се разплака и прегърна силно сина си, докато Крис ѝ даваше толкова много обещания. Същата вечер той се обади на Розали, обясни всичко и двамата се съгласиха, че е време да преместят Олив по-близо до тях. За щастие тя бързо си намери нова работа в Ню Джърси.
В крайна сметка построяват апартамент за нея, така че Олив да не пропусне нито секунда от живота на внучката си. И бавно, но сигурно, Крис се отплатил на майка си за всяко пени, което му била дала за къщата и бизнеса – който потръгнал експоненциално и им позволил да живеят комфортно. Но най-вече Крис никога повече не позволи на Олив да пожертва нещо друго.
