Когато синът ми Джейк се прибра вкъщи с мистериозна кутия от страшния ни съсед, г-н Карсън, бях притеснена. Но нищо не можеше да ме подготви за ужаса, който се появи, когато Джейк отвори кутията! Тъй като здравето на Джейк беше застрашено, осъзнах, че трябва да се изправим срещу г-н Карсън и да избягаме, за да се предпазим.
Случвало ли ви се е да имате един от онези дни, в които просто знаете, че нещо не е наред? Това бях аз миналия петък.
Слънцето залязваше, хвърляйки дълги сенки над тихия ни крайградски квартал. Въздухът беше хладен, почти твърде съвършен, като затишие преди буря.
Тогава Джейк, десетгодишният ми син, нахлу през входната врата, а лицето му светеше, сякаш беше спечелил от лотарията.
„Мамо! Виж какъв подарък ми подари г-н Карсън!“ Той държеше малка дървена кутия, усмихнат от ухо до ухо.
Нека сега ви разкажа за г-н Карсън. Той е нашият възрастен съсед, над когото сякаш винаги е висял тъмен облак.
Живее сам, откакто се преместих, а отблясъците му могат да накарат гръмотевичната буря да изглежда като слънчев ден. Така че, като видях сина си с нещо от г-н Карсън, в главата ми се задействаха алармени камбани.
„Джейк, скъпи, г-н Карсън каза ли какво има в тази кутия?“ Попитах, опитвайки се да запазя гласа си стабилен.
„Това е кутия със съкровища! Господин Карсън каза, че е специална изненада и че трябва да я отворя веднага щом се прибера вкъщи“, каза Джейк, подскачайки на петите си.
Всеки инстинкт ми крещеше да изхвърля тази кутия, но радостта в очите на Джейк ме задържа. Не исках да помрачавам вълнението му.
„Добре, нека видим какво има вътре“, казах аз и показах с жест кутията.
Джейк отвори капака. Веднага отскочих назад и изкрещях.
От кутията се изсипаха малки, извиващи се насекоми, които се разпръснаха във всички посоки. Очите на Джейк се разшириха със смесица от ужас и очарование.
Замахнах към няколко буболечки, които пълзяха по ръцете на Джейк, и ги повалих на пода. Насекомите се движеха бързо, изчезвайки в ъглите и цепнатините на хола ни.
„Какво, по дяволите?!“
Не исках да крещя, но думите излетяха.
„Аз не знам, мамо! Мислех, че това е съкровище!“ Гласът на Джейк трепереше, сълзите му напираха.
Принудих се да се усмихна и поех дълбоко въздух, опитвайки се да успокоя надигащата се паника. „Всичко е наред, бебе. Не е твоя грешка. Нека просто да овладеем тези неща“.
Свалих едната си обувка и направих жест на Джейк да направи същото. „Хайде да издирим тези буболечки!“
Джейк ми се усмихна, облекчавайки част от вината ми, че съм крещял. Ловихме буболечки до вечеря, но не намерихме много. Изглежда всички се криеха.
След като изпратих Джейк да си легне, прекарах няколко часа в поставяне на капани и пръскане с инсектицид, убеден, че това е просто жестока шега. Но през следващите няколко дни стана ясно, че това е нещо повече от обикновен проблем с вредители.
Скоро насекомите били навсякъде. Нямаше значение колко от тях умряха от инсектицида и капаните, които бях поставил, защото винаги изглеждаше, че има още. Те се размножаваха по-бързо, отколкото можех да се справя.
Ситуацията се развиваше по спиралата, както и моето безпокойство. Тогава те започнаха да хапят Джейк.
„Мамо, сърбят ме“, хленчеше Джейк и чешеше червените ранички по ръцете си. „Защо не изчезват?“
„Не знам, миличък“, казах аз и гласът ми се пречупи.
Трябваше да направя нещо. Това не можеше да продължава.
Водена от чисто отчаяние и гняв, тръгнах към къщата на г-н Карсън.
Той отвори вратата и изглеждаше кисел както винаги. „Какво искаш?“ – изръмжа той.
„Г-н Карсън, какво, по дяволите, дадохте на сина ми?“ Изригнах, стиснал юмруци.
По лицето му се разля бавна, зловеща усмивка.
„Отмъщение“ – каза той просто. „Семейството ти живее на моя земя. Земя, която беше открадната от семейството ми, когато градът я продаде. Аз просто си връщам това, което ми принадлежи.“
Стоях там, зашеметен. „Мислиш, че можеш просто да ни изгониш с букаи? Луд ли си?“
Очите му блестяха със смесица от задоволство и злоба. „Не мисля, млада госпожо. Аз знам. И това работи, нали?“
Чувствах се изнасилена и безсилна. Как може някой да е толкова безсърдечен?
„Ти си болен“, изплюх се и се обърнах, преди да направя нещо необмислено.
Втурнах се към дома, а гневът пулсираше във вените ми като бомба със закъснител. Знаех, че трябва да овладея това, но всяка стъпка ми се струваше все по-тежка от тежестта на нашето затруднение.
Докато стигна до входната ни врата, адреналинът се изчерпа, оставяйки куха яма от страх и неудовлетвореност.
Къщата ми се беше превърнала в сцена от филм на ужасите. Когато влязох, няколко буболечки се разбягаха по килима, твърде бързо, за да ги стъпча. Джейк седеше на дивана, чешеше си ръцете и изглеждаше крайно нещастен.
„Мамо, не мога да спя – каза той, а в очите му се появиха сълзи. „Те продължават да ме хапят.“
Сърцето ми се разкъса.
Като виждах сина си в такова страдание заради този извратен старец, кръвта ми кипваше.
„Знам, миличък“, казах аз и го взех на ръце. „Не можем да останем повече тук. Не е безопасно.“
Опаковането на нещата ни беше като опит да избягаме от кошмар. Във всяка чанта, която пълнех, виждах малки животинки, които се опитваха да се промъкнат. Чувствах се така, сякаш губя ума си, но трябваше да остана силна за Джейк.
Не ставаше въпрос само за бягство от буболечките, а за защита на детето ми от злонамерен съсед, който беше преминал всички граници.
„Къде отиваме, мамо?“ Джейк попита с тих и уплашен глас.
„При леля Лиз. Само за известно време, докато разберем нещата“, отговорих, като се опитах да звуча уверено. Но вътрешно се разпадах.
Натоварихме колата с всичко необходимо, което успяхме да спасим. Когато погледнах към къщата ни за последен път, почувствах угризения на вината и скръбта. Това трябваше да бъде нашето убежище, а сега беше бойно поле, което бяхме принудени да изоставим.
При сестра ми облекчението беше незабавно, но непълно. Лиз ни посрещна с отворени обятия, без да задава много въпроси, просто ни осигури утехата и подкрепата, от които отчаяно се нуждаехме.
Първата нощ, докато лежах в стаята за гости, държейки Джейк близо до себе си, не можех да не възпроизвеждам събитията отново и отново в съзнанието си. Как бях допуснала да се стигне дотам?
„Мамо, ще се върнем ли някога у дома?“ Джейк прошепна в тъмното.
Поех си дълбоко дъх, борейки се със сълзите. „Не знам, Джейк. Но обещавам, че ще намерим безопасно място. Някъде, където е по-добре.“
Следващите дни бяха смесица от телефонни обаждания, търсене на къща и борба със съжаленията ми. Трябваше да действам по-рано. Чувството за вина беше постоянен спътник, който ми шепнеше на ухото, че съм се провалила като майка.
Но всеки път, когато Джейк ме погледнеше с доверие и любов, намирах сили да продължа напред.
Тогава започнаха съседските клюки. Госпожа Андерсън, нашата любопитна, но добронамерена съседка, ми се обади един следобед.
„Шърли, няма да повярваш. Къщата на господин Карсън вече е пълна с тези буболечки. Добре му се отразява, на стария глупак. Карма, а?“
Изпитах извратено чувство на удовлетворение. Да чуя, че г-н Карсън сега страда от собствения си злонамерен заговор, беше като балсам за наранената ми гордост. Не можех да не се усмихна, макар и малко.
„Благодаря, че ме уведомихте, госпожо Андерсън. Предполагам, че това, което се случва наоколо, наистина се случва.“
Новината се разпространи бързо. Господин Карсън, човекът, който се беше опитал да ни съсипе, сега беше попаднал в капана на собствения си кошмар. Това не променяше преживяното от нас, но осигуряваше сладко-горчиво чувство за справедливост.
Докато дните се превръщаха в седмици, Джейк и аз започнахме да се възстановяваме. Намерихме малък, уютен апартамент в другия край на града. Не беше идеален, но беше наш. Джейк започна училище, намери нови приятели и бавно сянката на стария ни дом избледня.
Една вечер, докато разопаковахме последните кашони, Джейк ме погледна. „Мамо, мислиш ли, че вече сме в безопасност?“
Коленичих и го прегърнах. „Да, Джейк. В безопасност сме. И аз ще се погрижа да остане така. Няма повече господин Карсън, няма повече буболечки. Само ние, продължаваме напред.“
Установихме се в новата си рутина, спомените от миналото все още се задържаха, но вече не ни определяха.
Всяка вечер, когато слагах Джейк в леглото, си припомнях обещанието, което дадох. Да бъда бдителен, да защитавам и никога повече да не позволявам на страха и злобата да завладеят живота ни.
В крайна сметка намерихме надежда един в друг, в малките победи на ежедневието. И докато изграждахме новия си живот, тухла по тухла, знаех, че сме по-силни заради това, което бяхме преживели.
Миналото беше урок, но бъдещето трябваше да се оформи от нас. И това бъдеще беше светло, свободно от мъките на стария ни дом и изпълнено с обещания.
