Синът открива завещанието на майка си и това, което прочита в него, го кара да й каже да си събере багажа и да се приготви да напусне дома му.
Джералд Низбит се взира изумено в текста на екрана си, след което вдига телефона. „Хелън“, каза той рязко на асистента си. „Свържи ме с адвоката по телефона, после Маргарет Прат, после майка ми – в този ред!“
Хелън беше лична асистентка на Джералд от десет години и знаеше, че той не е особено търпелив човек, затова веднага започна да звъни на адвоката му. В кабинета си Джералд се взираше в екрана и клатеше глава невярващо. О, той щеше да ѝ се отплати за това!
Най-накрая Хелън успя да се свърже с адвоката и да го свърже. „Сам – каза рязко Джералд. „Старче, изпратил си ми завещанието на майка ми за одобрение, вместо да го изпратиш на нея“.
От другата страна на линията адвокатът блъфираше с извинения и смущение, но Джералд беше казал това, което искаше да каже, така че той бързо го уволни и закачи слушалката. Той седеше и гледаше през огромния си прозорец от пода до тавана заснежения силует на Ню Йорк, докато телефонът не звънна отново.
Този път беше Маргарет Прат. Джералд изложи накратко изискванията си и ѝ каза: „Искам го за днес, госпожо Прат“. Той изслуша възраженията ѝ от другата страна на линията, след което се намеси.
„Ако не можете да се справите, ще отида при някой, който може да го направи“. Отговорът от другата страна на линията го накара да се усмихне мрачно. „Тогава този следобед, в 17:00 ч.“ – каза той и закачи слушалката.
Вдигна вътрешния телефон. „Хелън, можеш да ми извикаш майка ми сега“, каза той.
След секунди винаги ефикасната Хелън се свърза с госпожа Едит Незбит. „Майко!“ Джералд каза. „Имам да ти кажа две неща. Първо, Сам Келсън ми изпрати новото ти завещание по погрешка… и искам незабавно да си събереш багажа“.
Седейки във фоайето на разкошната къща на Джералд, където живееше с него, Едит онемя. „Джералд… разстроен ли си заради завещанието? Моля те, позволи ми да ти обясня…“
„Не ми трябват твоите обяснения, майко, трябва да си събереш багажа и да си готова да тръгнеш до 16:00 – каза Джералд и затвори слушалката. Едит седеше там с разтуптяно сърце. Мислеше, че Джералд ще разбере!
Той беше най-малкият от трите ѝ деца и единственият, който винаги беше стоял до нея, помагаше ѝ в трудностите на живота, а когато артритът на Едит заплашваше да я осакати миналата година, въпреки че беше само на 62 години, я беше взел вкъщи да живее с него.
Едит се качи на горния етаж в стаята си и си събра багажа. Да, беше оставила всичките си пари на двете си по-големи деца, но искрено си мислеше, че Джералд ще я разбере. Едит се взираше в куфара си със сълзи, които замъгляваха зрението ѝ.
Беше наранила най-любимото си и най-мило дете! Трябваше да му обясни! Едит се обади на икономката на Джералд да ѝ помогне с куфара и слезе долу, за да чака с нетърпение Джералд.
В 16:00 ч. той беше там, точен както винаги. Влезе, целуна я за кратко по бузата и Едит извика: „Моля те, Джералд. позволи ми да обясня!“
„Нямам време за обяснения, майко. Ела – каза той. „Всичко е уредено.“ Вдигна чантата на Едит, отнесе я до колата си и я сложи в багажника. Едит се качи в колата, без да каже нито дума.
Джералд шофира, без да каже нито дума. „Къде отиваме, Джералд?“ Едит попита, но Джералд избра точно този момент, за да включи радиото, и не ѝ отговори. Едит се огледа наоколо. Никога досега не беше ходила в тази част на града…
„Слушай, Джералд, за завещанието…“ Едит каза смело.
„О, за завещанието!“ – каза Джералд, погледна майка си и се намръщи. „Завещанието, в което ти оставяш къщата си и 120 000 долара спестявания, които да бъдат поделени между Ейми и Оливър, а аз получавам старата колиба край езерото, снимките на дядо от войната и часовника на татко?“
„Да…“ – прошепна Едит. „Виждаш ли…“ Но точно тогава Джералд спря колата. Бяха пристигнали на нещо, което изглеждаше като малко частно летище, и там ги чакаше лъскав частен самолет.
Джералд се обърна към Едит, а в очите му имаше сълзи. „О, мамо, разбирам за къщата и парите. Ейми и Оливър се борят, а аз имам повече пари, отколкото някога бих могъл да похарча.
„Но това, което ми оставяш, мамо, ми показва колко добре ме разбираш. Знаеш точно какво е важно за мен и близко до сърцето ми. Имам всички пари, от които се нуждая, но спомените, които ми подаряваш, са безценни!“
„Но Джералд…“ – изпъшка Едит. „Мислех, че ме изгонваш!“
Джералд се усмихна. „Нямаш такъв късмет! Ще те заведа на Таити за две седмици. Мисля, че това ще се отрази много добре на артрита ти, а и аз бих могъл да се възползвам от малко време с майка ми!“
Едит прегърна най-малкия си – и тайно любимия си син, със сълзи на очи. Той беше разбрал! Едит знаеше, че сувенирите на баща ѝ и съпруга ѝ ще бъдат ценени и предадени с любов от Джералд.
Двамата прекараха прекрасно време в Таити, а Джералд си направи тен и дори се запозна с едно прекрасно момиче, което също беше на почивка и идваше от Ню Йорк, и на Едит ѝ се стори, че може би все пак няма да ѝ се наложи да чака твърде дълго за тези внуци!
