След като двамата й синове отказват да посетят майка си дори след многократни молби, тя решава да остави наследството си на съседското момче.
Елза прекарва по-голямата част от годините си, отглеждайки сама двамата си сина, като работи много усилено, за да ги изхранва и да плаща за образованието им. Когато остарява и започва да изпитва здравословни проблеми, децата ѝ престават да я посещават и дори да я проверяват, въпреки че всички живеят в един и същи град.
Въпреки че Елза работи на няколко места в продължение на десетилетия, за да изхранва децата си, тя започва да усеща последиците едва когато започва да остарява. Тежката работа, с която се занимавала, се отразила на подвижността ѝ и тя се оказала прикована в инвалидна количка.
Когато двамата ѝ синове, Мат и Гейбриъл, завършват колеж, и двамата са наети на работа в добри компании. Никога не са се отдалечавали от града си, но са решили да не живеят в същата общност като майка си.
Скоро те започват да имат свои собствени семейства, след което напълно спират да посещават майка си. Вместо това наели за нея медицинска сестра, която идвала няколко пъти седмично, за да ѝ помага със задачите.
През годините Елза копнеела да бъде само в компанията на синовете си и на внуците си. Всеки път обаче, когато им се обаждала, разговорът бил един и същ:
“Кога ще ми дойдеш на гости, сине?” – питаше тя.
“Няма да е скоро, мамо. Скоро ми предстои командировка, а децата са заети с училище” – отговаряха те.
Елза толкова свикнала с думите “не скоро”, че още преди синовете ѝ да отговорят на въпроса ѝ, тя вече очаквала отговора. Вместо да се дуе вкъщи, тя прекарвала следобедите навън, в двора си. Гледаше как децата играят на улицата и разменяше приказки със съседите си.
Понякога, ако й се искаше, Елза печеше и сладкиши и пайове, които споделяше с тях. Децата се втурвали към двора ѝ, за да си вземат парче от вкусните сладкиши на баба Елза.
“Това е моят щастлив ден!” – възкликвали децата. Те се нареждаха на опашка, за да получат парче, а Елза с удоволствие им услужваше.
“Там, там. Изпекох достатъчно за всички, така че няма нужда да бързате”, казваше тя с усмивка на лице, докато разрязваше тортата.
“Ние сме най-щастливите съседи на света! Благодаря ти, баба Елза!”
Един ден насред зимата Остин бе ударен от снежна буря. Никой не посмял да излезе навън и се запасили с продукти от първа необходимост. Съседите се уверили, че Елза е напълно запасена, така че тя останала вкъщи и смело посрещнала бурята сама.
След бурята медицинската сестра на Елза дошла да я провери. “Как сте?” – попитала тя веднага щом влязла.
“Добре съм, скъпа, не се притеснявай”, увери тя медицинската сестра, която се притесняваше, че е сама.
“Оградата ти не успя да се справи, за съжаление. Онази снежна буря беше доста лоша”, каза медицинската сестра, бутайки инвалидната количка на Елза към прозореца, където оградата ѝ беше паднала.
“Това е много лошо. Ще се обадя на синовете си да я поправят. Те би трябвало да могат да се справят”, каза тя уверено.
Тя продължи да звъни на синовете си един по един. “Здравей, Мат. Надявам се, че снежната буря не те е засегнала твърде много”, започна да казва тя.
“Разбира се, че бяхме, мамо. Целият Остин беше засегнат”, отвърна Мат. “Завеждам семейството в Маями за една седмица, за да се откъснат от този сняг”, каза той.
“О, добре. Е, наслаждавайте се”, каза Елза. При това Мат закачи слушалката. След това тя продължи да се обажда на Гейбриъл с надеждата, че той ще дойде да поправи оградата ѝ.
“Здравей, Гейбриъл. Как си?” – попита го тя.
“Добре, мамо. На път съм за летището с децата. Снегът в Остин е ужасен. Реших да ги заведа някъде другаде”, казва той.
“О. Ти ли отиваш с Мат?” – попита тя.
“Да. Трябва да тръгвам, мамо, пази се”, каза Гейбриъл, преди да окачи слушалката.
Елза се почувства наранена и победена. Не можеше да разбере защо децата ѝ не могат да отделят няколко минути, за да поговорят с нея, още повече да я посетят вкъщи.
Дойде уикендът и тя беше сама вкъщи, когато изведнъж на вратата се позвъни. Тя се усмихна, надявайки се, че може би Гейбриъл и Мат са променили решението си. Когато отвори, с изненада видя Бен, шестгодишно момче, което доскоро беше неин съсед.
“О, Боже мой, Бен! Какво правиш тук?” – попита тя и го прегърна. Преди шест месеца Бен и родителите му се преместиха в друг град.
“Честит рожден ден, баба Елза!” – каза той, като носеше малка торта в ръцете си.
“О, Боже! Забравих, че имам рожден ден!” – каза тя изненадано. Това беше истина. Беше забравила за рождения си ден и сега, когато малкото момче беше тук, не можеше да не се почувства трогната, че някой не го е направил.
“О, скъпа. Благодаря ти, че си спомнил за рождения ми ден” – каза тя със сълзи на очи. Едно малко момче, което не е неин кръвен роднина, си спомнило за рождения ѝ ден, докато собствените ѝ синове не го направили. Тя беше наранена, но в същото време толкова трогната, че някой наистина си спомни.
“Когато бях болна миналата година, никой не искаше да дойде да ме види на рождения ми ден. Ти беше единствената, която ме поздрави, баба Елза. Дори ми донесохте торта, която сама направихте! Това беше най-вкусната торта в историята. Сега се погрижих да попитам родителите си кога е рожденият ти ден. Никога не съм го забравял, затова ги помолих да ме закарат тук, за да те поздравя – обясни той.
Елза изведнъж видя родителите му да стоят зад него и да се усмихват, а тя се разплака от радост. “Благодаря ви – каза тя с толкова много признателност в очите. Тя покани Бен и родителите му на вечеря и те се насладиха на една вечер, изпълнена със смях и забавни истории.
“Знаеш ли какво, баба Елза?” каза Бен внезапно, преди да си тръгнат.
“Какво е това, Бен?” – усмихна се тя.
“Татко отново си намери работа наблизо, така че си търсим жилище в квартала. Скоро отново ще мога да ви посещавам всеки следобед!” – каза той развълнувано.
“О, това е страхотна новина, Бен! Сигурна съм, че и на твоите съученици в играта много им липсваш. Толкова съм развълнувана, че отново ще си близо до мен”, отвърна тя.
След като те си тръгват, Елза прекарва цялата нощ в размисли. Не можеше да си представи защо синовете ѝ не могат да си направят труда да я посетят, въпреки че живеят на няколко километра от нея, когато едно момче, с което не беше роднина, успя да накара родителите си да пропътуват целия път от друг град, само за да празнуват с нея.
Просто са престанали да се интересуват, когато вече не съм им нужна, помисли си тя. С тази мисъл тя реши да направи нещо важно.
Няколко дни по-късно тя се обади на адвоката си, след което въздъхна с облекчение. Излязла навън, за да посрещне децата, които я чакали на моравата.
“Здравейте, деца”, каза тя. “Кой иска да чуе една приказка?” Децата продължиха да я заобикалят, сядайки на моравата ѝ, докато тя се готвеше да им чете детска книжка.
Елза прави това още няколко години, а Бен се присъединява към тях, след като се връща в квартала. До смъртта ѝ децата ѝ я бяха посетили само три пъти през всичките тези години и то защото тя спомена, че има подаръци за внуците си.
Когато починала, адвокатът се обадил на децата ѝ, които очаквали да наследят къщата и другите ѝ активи. Вместо това: “Майка ви е оставила тази снимка”, казал им адвокатът, подавайки им разпечатана снимка. Когато я погледнали, те разбрали, че това е снимка, на която двамата са щастливи с подаръци и торта на рождения си ден.
Мат обърна снимката и откри надпис, който Елза беше написала: “За да ви купя подаръците, които искахте, когато бяхте по-малки, трябваше да продам пръстена на майка ми. Дадох всичко, което имах, на двама души, на които не им пукаше за мен. Сега давам всичко, което имам, на един човек, който ми даде повече любов, отколкото ти през целия ми живот”.
Накрая стана ясно, че Елза е решила да даде имуществото си на Бен. Родителите му бяха шокирани от жеста ѝ, но той беше много навременен за тях, защото изпитваха финансови затруднения.
Родителите на Бен отделиха сума за образованието му в колеж, а останалата част решиха да дарят на благотворителна организация на името на Елза. Благотворителната организация, която избраха, подпомагаше уязвимите хора, особено децата и възрастните хора.
