Една жена е трябвало да обслужва мърморещ старец в продължение на години на работа като сервитьорка, защото никой друг не е искал да го прави. Един ден обаче той оставил ключа си и бележка, в която обяснявал нещо, което разбило сърцето на жената.
„Добре, Джеси. Тъй като ти си новото момиче тук. Ще трябва да заемеш маса 13“, казва колегата й Марк на Джеси, докато тя си слага престилката за първия си ден като сервитьорка в местен ресторант. Тя беше най-популярна по време на обяд.
Когато обаче Джеси се обърна към маса 13 – беше запомнила колкото се може повече, за да започне първия си ден с правилния крак – тя видя възрастен мъж, прегърбен на стола си, който гледаше менюто.
„Това е просто един възрастен човек“ – каза Джеси, озадачена. „Какво толкова лошо има в него?“
„О, скъпа. Той е ужасен. Така че, бъди подготвена. Никой тук не обича да му слугува – каза Марк, накланяйки съзнателно глава.
„Аз мога да се справя с всичко – продължи Джеси, уверена в себе си.
Но тя сгреши, като отхвърли думите на Марк просто така. Човекът на масата – господин Нортън – беше истинско парче работа.
„Уф, коя си ти?“ – издекламира той, когато тя се приближи с усмивка.
„Аз съм Джеси. Какво ще пиете днес?“ – тя запази приятелското си поведение.
„Винаги пия едно и също нещо, а вие много ме питате това през цялото време. Леден чай. Но не прекалено студен или прекалено сладък. Два лимонови резенчета и сламка“, промърмори мъжът почти ядосано.
„Разбира се. А знаете ли какво ще имате за обяд?“
„Още не. Махай се и ми донеси студения чай!“ – поиска той.
Веждите на Джеси се вдигнаха, но тя си тръгна и направи поръчка за студен чай. Въпреки че беше сравнително проста, мъжът се оплака. Отначало бил прекалено сладък, а след това – прекалено студен. В лимоновите му клинове нямаше достатъчно сок. Сламката му беше крехка, защото сега беше направена от хартия.
„Вече имаме само хартиени сламки – каза Джеси, като се опитваше да не губи самообладание при четвъртата чаша, която беше приготвила.
„Глупаво, младо поколение. Хубаво! Искам лазанята“, изплю се мъжът и хвърли менюто в гърдите ѝ. На лицето на Джеси се появи постоянна усмивка. Нямаше да позволи на мъжа да развали настроението ѝ още през първия ден. Но в лазанята имаше много неща, които не бяха наред.
Всъщност масата му отнела толкова много време, че тя сервирала на около шест семейства около възрастния мъж, преди той най-накрая да приключи. Той поне оставил бакшиш.
„Трябваше да ви послушам“, казва Джеси на Марк в края на деня.
„Да. Съжаляваме. Но някой трябва да се занимава с него“, засмя се той.
Все пак Джеси нямаше да позволи на един лош клиент да я повали. Тя правеше това заради децата си. Имаше пет вкъщи, а съпругът ѝ Боб работеше с луди часове, за да ги издържа. Но това не беше достатъчно, затова тя най-накрая се върна на работа, опитвайки се да направи нещо по-добро за тях. За щастие, майка ѝ доброволно се съгласила да гледа по-малките деца, докато тя работи.
Въпреки това Джеси се прибирала вечер изтощена и почти не прекарвала време с децата си. Докато заспиваше, тя си обещаваше утре да се справи по-добре и да играе с децата си.
За съжаление това не се случило. Защото всеки ден бил по-сложен и по-труден с нейния намръщен клиент плюс другите покровители. Да бъде сервитьорка сега беше по-трудно, отколкото когато беше по-млада, но поне бакшишите бяха добри.
Години наред тя обслужваше стария, мърморещ господин Нортън и имаше начин да се справя с него, който впечатляваше останалите служители.
Тя беше по-търпелива и дори научи малко за живота му. През повечето време той беше като дете по време на истерия, но понякога беше почти приятен и я питаше за живота си. И колкото и често да се оплакваше, винаги оставяше солиден 15% бакшиш, така че поне това беше хубаво.
Един ден обаче на масата нямало пари. Обикновено той плащал и оставял няколко допълнителни банкноти, но онзи ден Джеси намерила ключ и банкнота. Веждите ѝ се смръщиха, докато го вдигаше.
„Скъпа Джеси, благодаря ти, че търпя този стар мърморко толкова дълго време. Сега отивам в специално заведение за хосписи, така че няма да се върна. Това е ключът за дома ми. Той е твой. Ще оставя визитната картичка на адвоката ми, за да можеш официално да уредиш всичко. Довиждане, скъпа. П.С. Чаят ми беше прекалено сладък, но не се оплаквах. Виждате ли? Моето време идва – прочете Джеси на глас и беше шокирана.
Тя не можеше да повярва. Той беше оставил ключа си, адреса на дома си и визитката на адвоката си, за да може тя да се свърже с него. Но това беше невъзможно. Защо би оставил дома си на напълно непознат човек? Джеси се запита. Знам, че той има семейство.
Затова тя се свърза с адвоката и попита за това хоспис заведение, за да може да го посети и да получи някакви отговори. Щом отишла там, видяла колко истински крехък и отслабнал е станал господин Нортън. Не го беше забелязала толкова добре в ресторанта, но това беше ясно.
Старият мърморко повтори какво има в бележката и ѝ каза, че е истинска.
“Но защо? Какво става с децата ви?” Джеси попита объркана.
„Децата ми ме мразят. Не съм ги виждал или чувал от много години. Откакто се помня, бях мърморко на всички в живота си и единственият човек, който някога се отнасяше с мен с широка усмивка, беше ти. Така че запази тази къща за голямото си семейство. Тя е огромна. Предназначена е за хора като теб, които могат да бъдат търпеливи към старите неща – каза й господин Нортън и Джеси най-накрая се разплака.
Тя нямаше представа кога е започнала да харесва присъствието на господин Нортън, но идеята никога повече да не го види беше твърде силна. А може би просто мразеше това, че той умираше сам. Така че през онзи уикенд Джеси заведе децата си да се срещнат с него и за първи път от години видя стареца да се усмихва. Това струваше хиляди бакшиши.
Няколко седмици по-късно господин Нортън почина и Джеси официално наследи къщата. Адвокатът му каза, че семейството му не е искало нищо, така че в крайна сметка цялото му имущество отиде при нея. Нямаше много, освен красивата къща, но това беше огромно нещо за голямото ѝ семейство.
Децата ѝ се зарадвали, защото вече имали собствени стаи, а Джеси и съпругът ѝ спечелили повишения в работата, което означавало, че финансовото им положение е малко по-добро. Те имали много неща, за които да бъдат благодарни, затова в чест на г-н Нортън работили като доброволци колкото се може по-често в местния център за възрастни хора.
А Джеси винаги обръщаше внимание на възрастните хора с най-лошо отношение. Знаеше, че те са намръщени по някаква причина, и те му напомняха за човека, който промени живота ѝ.
