Стела най-накрая се добра до мястото си в бизнес класата на самолета. Но един мъж не искаше да седне до нея и каза на стюардесата, че по-възрастната жена трябва да седне в икономична класа. Стюардесата отхвърлила молбата му и Стела успяла да заеме мястото си. След това Стела разказа най-горчивата история в живота си.
„Не искам да седя до тази… жена!“ Франклин Дилейни почти изкрещя на стюардесата, която придружаваше една по-възрастна жена и му каза, че тя седи до него.
„Сър, това е нейното място. Не можем да направим нищо по въпроса – каза нежно стюардесата, опитвайки се да убеди бизнесмена, чието лице беше намръщено.
„Това не може да е вярно. Тези места са прекалено скъпи, а тя не би могла да си позволи такова! Погледнете дрехите ѝ!“ Франклин почти изкрещя, посочвайки дрехите на по-възрастната жена. Стела се засрами. Беше облякла най-добрите си дрехи и мразеше, че другите знаят, че облеклото ѝ е евтино.
Другите пътници в бизнес класата се обърнаха да ги погледнат, а по-възрастната жена, Стела Тейлър, погледна надолу към краката си. Разправията продължаваше и забавяше пълненето на самолета. Появиха се още няколко стюардеси, които се опитваха да успокоят Франклин.
Изненадващо, други пътници се съгласиха с бизнесмена. Те се съгласили, че жената не би могла да плати за мястото и й казали да излезе. Това било най-унизителното преживяване в живота на Стела и накрая тя се смирила.
„Госпожо, всичко е наред. Ако имате друго място в икономичната класа, ще остана там. Похарчих всичките си спестявания за тази седалка, но е по-добре да не създавам неудобства на другите – каза тя и нежно постави ръка на ръката на стюардесата.
Жената вече беше проявила такава любезност към нея, защото Стела се изгуби на летището. Тя беше на 85 години и никога през живота си не беше пътувала. Затова международното летище Сиатъл-Такома беше доста объркващо. Но авиокомпанията най-накрая ѝ назначи стюардеса, която я съпроводи през целия процес, и накрая стигнаха до полета ѝ, който заминаваше за Ню Йорк.
Стюардесата не искаше да се кара с бизнесмена, който не искаше да повярва, че Стела седи до него, въпреки че дори му показаха бордната ѝ карта. Жената се обърна към Стела със сериозна гримаса, макар че гневът не беше насочен към нея.
„Не, госпожо. Вие сте платили за това място и заслужавате да седнете тук, независимо какво казва някой – настоя стюардесата.
Тя отново се обърна към мъжа и заплаши, че ще извика охраната на летището, за да го изведе. Тогава мъжът въздъхнал победоносно и позволил на Стела да седне до него. Самолетът излетял, а Стела толкова се изплашила, че изпуснала чантата си.
За щастие, мъжът не бил съвсем неразумен и ѝ помогнал да си върне нещата. Но рубиненият ѝ медальон изпаднал и мъжът подсвирнал на предмета. „Уау, това е нещо друго“, коментира той.
„Какво имаш предвид?“ Стела попита.
„Аз съм бижутер на антикварни предмети и този медальон е безумно ценен. Това определено са истински рубини. Дали греша?“ – каза мъжът и ѝ върна медальона. Стела го грабна обратно и се вгледа в него.
„Честно казано, нямам представа. Баща ми го даде на майка ми преди толкова много години, а тя ми го даде, когато баща ми не се върна у дома“, каза Стела.
„Какво се е случило?“ – попита мъжът. „Съжалявам. Името ми е Франклин Дилейни. Искам да се извиня за предишното си поведение. В живота ми се случват някои сложни неща и не трябваше да постъпвам така. Мога ли да попитам какво се е случило с баща ви?“
„Баща ми беше пилот на изтребител по време на Втората световна война. Когато Америка се включи във войната, той напусна дома си, но даде този медальон на майка ми като обещание, че ще се върне. Те се обичаха много. По това време бях само на четири години, но помня ясно този ден. Той така и не се върна – обяснява Стела.
„Това е ужасно.“
„Така е. Войната е безсмислена. Нищо не произлиза от нея. А майка ми така и не се възстанови от загубата. Тя беше като черупка на самата себе си, а ние едва се справяхме. Но дори когато нещата вкъщи бяха ужасни, тя никога не си помисли да я продаде. Даде ми го, когато бях на десет години, и ми каза да го запазя. Но и аз никога не съм си помислял да го продам, макар че и аз съм преживявал финансови трудности. Честно казано, истинската му стойност е вътре – разкри Стела и се усмихна на Франклин, докато го отваряше.
Във вътрешността на медальона имаше две снимки. Едната беше в сепия и изобразяваше двойка, а другата – бебе. „Това са моите родители. Вижте колко бяха влюбени“, каза носталгично Стела.
Франклин кимна, без да каже нищо, но погледна другата снимка. „Това ли е твоето внуче?“ – зачуди се внезапно той.
„Не, това е синът ми и всъщност той е причината да съм на този полет“ – отговори възрастната жена.
„Ще го видите?“
„Не, това е то. Помниш ли как казах, че имам финансови проблеми? Е, забременях преди много години. Бях на трийсет години и приятелят ми изчезна. Имах сина си няколко месеца, но беше ясно, че няма да мога да му осигуря добър живот. Нямах система за подкрепа. Майка ми вече беше починала преди години, след като страдаше от деменция, затова го дадох за осиновяване“, разкрива Стела.
„По-късно двамата отново се събрахте ли?“
„Опитах се. Намерих го благодарение на онези неща с ДНК тестовете. Помолих едно съседско дете да ми помогне да му изпратя имейл. Но Джош – така се казваше той – отговори, че е добре и няма нужда от мен. Няколко пъти се опитах да се свържа с него и помолих за прошка, но той никога повече не отговори на имейлите ми“.
Франклин се почеса объркано по главата. „Тогава не разбирам какво правиш на този полет. Казахте, че сте тук заради него.“
„Той е пилотът на този полет. Аз съм тук, защото днес е неговият рожден ден. Той е роден на 22 януари 1973 г. и може би няма да имам много време на тази земя, така че исках да прекарам поне един от рождените му дни с него. Това е единственият начин – обясни Стела и се усмихна на Франклин, преди отново да обърне поглед към медальона.
Тя не забеляза, че Франклин избърса заблудена сълза от лицето си, нито факта, че някои стюардеси и няколко пътници бяха чули историята. След няколко минути една стюардеса влезе в пилотската кабина.
„Така или иначе, това е един от най-дългите му маршрути, така че мога да прекарам пет часа близо до сина си – каза Стела, като най-накрая затвори медальона и го постави в чантата си.
Според нея тези пет часа са минали бързо, а когато се включи интеркомът на пилота, той обяви, че скоро ще пристигнат в JFK. Но вместо да изключи комуникацията, той продължил съобщението си.
„Освен това искам всички да приветстват моята родна майка, чиято самолетна компания лети по моя маршрут за първи път. Здравей, мамо. Изчакай ме, след като самолетът се приземи – каза Джон по интеркома. Очите на Стела се насълзиха, а Франклин се усмихна, засрамен, че преди това се беше държал толкова грубо. Но поне вече се беше извинил.
Когато Джон приземи самолета, той излезе от пилотската кабина, нарушавайки протокола, и отиде право при Стела с широко разтворени ръце, прегръщайки я силно. Всички пътници и стюардеси ги приветстваха и им ръкопляскаха.
Никой не го чу, но Джон прошепна в ушите на Стела, благодарейки ѝ, че е направила най-доброто за него преди всички тези години. След като отговори на първия ѝ имейл, Джон осъзна, че всъщност не се сърди на майка си, че се е отказала от него, но не знаеше какво да ѝ каже. Затова се извини, че не е отговорил на другите ѝ имейли и не я е изслушал преди това. Тя му казала, че няма за какво да се извинява, тъй като разбирала защо.
