Продавач на сладолед се чувства ужасно заради малко момче, на което други деца се подиграват, защото не може да си позволи сладолед. Той го кани в магазина си на следващия ден, но момчето изобщо не подозира изненадата, която продавачът му е подготвил.
Питър Уилкинсън дълго време стоеше на тротоара, стискайки няколко доларови банкноти в ръката си. Пред него имаше магазин за сладолед и Питър нямаше търпение да си вземе сладолед, но се притесняваше дали може да си го позволи.
Въпреки това младото момче се приближи до продавача и плъзна доларовите банкноти през стъклената витрина към него.
— Мога ли да взема нещо за това? Всякакъв вкус би свършил работа. — каза той.
Продавачът се намръщи.
— Това ли е всичко, което имаш, момче? $2?
Питър кимна и продавачът въздъхна.
— Съжалявам, но не можеш да вземеш нищо за тази цена. Освен това затваряме, така че се върни утре с достатъчно пари, става ли?
— Моля ви, не! — помоли се Питър. — Аз… имам нужда от него. Можете ли да ми дадете нещо?
— Виж, хлапе, няма да е възможно! Сега се раздвижи. — каза той и изгони Питър.
Точно тогава група момчета, които ядяха сладолед, започнаха да се подиграват на Питър, защото не можеше да си го позволи.
— Хей, искаш ли да вземеш моя сладолед? Току-що го близнах два пъти. Това е страхотна сделка само за $2!
Той се засмя и още едно момче се присъедини към него.
— Не разбирам защо на такива като него е позволено да пазаруват в същите магазини като останалите от нас. Защо не се върнеш в бедния си квартал и не си купиш сладолед от беден продавач?
Продавачът на сладолед, Джон, забеляза, че момчетата се подиграват с Питър, но не можа да направи нищо, за да му помогне. Шефът му нямаше да го пусне, ако предложи безплатен сладолед на някого, и щеше да го смъмри за това. Затова тихо затвори магазина и се прибра вкъщи.
Междувременно очите на Петър се напълниха със сълзи, докато децата му се подиграваха, но той не отвърна. Вместо това просто избърса сълзите си с ръкавите си и избяга.
На път за вкъщи този ден Джон мина покрай една алея и случайно отново видя Питър. Но този път Питър не беше сам. Джон забеляза Питър с малко момиченце и го чу да й се извинява.
— Съжалявам, Линси! — каза той. — Парите, които мама ни даде, не стигнаха за сладолед, но обещавам, че следващия път ще ти взема. Следващият ти рожден ден ще бъде много грандиозен!
Но Линси нямаше да приеме обяснението на Питър.
— Но аз наистина исках сладолед, Питър. — каза тя с насълзени очи. — Ти ми обеща, че ще ми го вземеш…
— Съжалявам…. — Питър наведе глава смутен. — Хайде да се прибираме. Мама трябва да ни чака.
Когато Джон чу разговора им, миналото му проблесна пред очите му. Той си спомни, че е бил на мястото на Питър като дете.
Когато Джон беше малък, семейството му живееше бедно и едва можеше да си позволи едно хранене на ден. Когато Джон каза на по-големия си брат, Дилън, колко е гладен, след като изяде това едно хранене, Дилън започна работа на непълен работен ден в закусвалня, за да гарантира, че Джон никога няма да си легне гладен.
Шефът на Дилън тогава беше неприятен човек, който му се караше и дори го удряше, ако направи грешка, но Дилън не напусна работата, тъй като беше обещал на Джон, че никога повече няма да остане гладен.
Когато Джон видя тези две деца и осъзна колко сходни са обстоятелствата им с неговите, той не можа да сдържи сълзите си. Трябваше да им помогне! Затова той избърса сълзите си, пое дълбоко въздух и се приближи до децата.
— О, ти си! — възкликна той, като се приближи до тях, преструвайки се, че ги е срещнал случайно. — Ти не си ли същото момче, което дойде в магазина ми преди малко? — попита той Питър.
Питър кимна.
— Да, и ти каза, че няма да можеш да ми дадеш нищо, така че защо си губиш времето сега? Ние тръгваме…
— О, момче! — засмя се Джон. — Нали ти казах да дойдеш утре? Чакай, май ме разбра погрешно! Исках да кажа, че можеш да дойдеш утре в магазина ми и ще те почерпя със сладолед! Това имах предвид!
Питър беше объркан. Той си спомни, че продавачът ясно му беше казал да дойде в магазина му само ако има достатъчно пари. Малката Линси обаче беше развълнувана.
— Да! Можем да хапнем сладолед утре, Питър!
Тя започна да подскача от възторг.
Джон дръпна Питър настрани.
— Просто ела утре. Имам малка изненада за малката ти сестра. — прошепна той.
На следващия ден, когато децата дойдоха в магазина на Джон, те не можеха да повярват на очите си. Магазинът беше украсен с големи балони и изглеждаше красиво. Джон им направи обиколка на магазина, научи ги как да правят сладолед и ги почерпи с различни вкусове безплатно!
Децата бяха възхитени и благодариха на Джон, който със сълзи в очите виждаше щастието по лицата на децата.
— Вършиш невероятна работа като голям брат. — каза той на Питър, докато Линси беше заета да поглъща ягодов сладолед. — Ти трябва да се гордееш със себе си…
Когато децата доядоха сладоледа си и си тръгнаха, Джон им даде вана със сладолед.
— Насладете се и със семейството си и се върнете за още! — той каза.
Точно тогава децата, които се подиграха на Питър, се върнаха в магазина. Те бяха шокирани, когато видяха Питър да държи голяма вана със сладолед.
— Примоли ли се за това? — Едно от момчетата се усмихна на Питър. — Знаем, че никога не можеш да си го позволиш, неудачник!
В този момент Джон излезе от магазина с ръце на кръста.
— И какво те кара да казваш това? Той е специален посетител. Заслужав го, така че го получи, а вие, момчета, очевидно не заслужавате да бъдете почерпени с нещо хубаво, след като се подигравате на някого, така че се разкарайте.
— Прибирай се вкъщи, Питър. Майка ти сигурно те чака. — каза Джон, обръщайки се към Питър, който помаха за сбогом и се прибра щастлив с Линси.
Дълбоко в себе си Джон знаеше, че началникът му ще го смъмри, че е осигурил безплатен сладолед на Питър и Линси, но вече имаше план как да го избегне. Той реши да плати безплатния сладолед от собствения си джоб. В крайна сметка няма нищо по-хубаво от щастието да помогнеш на някой в нужда и да освежиш деня му! Джон го знаеше добре и се чувстваше невероятно щастлив, след като помогна на Питър и Линси.
