Когато сестрата на 14-годишния Лиъм – Емили – е била изненадана на 17-ия си рожден ден, той решава да вземе нещата в свои ръце. Плановете му да я развесели обаче приемат неочакван обрат и разкриват истина, която променя живота на Емили завинаги.
Знаете ли как във филмите малкият брат винаги е досаден и пречи? Е, сега ще ви разкажа една история, която ще ви накара да се замислите за това.
Казвам се Лиъм и съм на 14 години. Живея с родителите си и по-голямата си сестра Емили.
Тя е на 17 години и е най-страхотният човек, когото познавам. Е, поне беше, докато не започна да се среща с момче на име Мат.
Емили винаги е била отговорната. Тя ми помага с домашните, дава ми съвети за училищни неща и дори ме замества, когато забравя да си свърша задълженията (което се случва по-често, отколкото ми се иска да призная). Всички зависят от нея, разбираш ли? Тя е като лепилото, което държи групата ни приятели заедно.
Но нещата се променят, след като тя започва да се среща с Мат. Тя престана да излиза толкова много с приятелите си. Беше залепена за телефона си и постоянно му пишеше съобщения. Дори когато я помолех за помощ с домашните ми по математика (които мразя), тя просто ми махаше с ръка и казваше: „По-късно, Лиъм. Заета съм.“
А Мат? Той е съвсем друга история. Когато Емили е наоколо, той е все така усмихнат и очарователен. Но в момента, в който тя му обърне гръб, той сякаш превключва.
Спомням си един път на училищно събитие, когато Емили беше отишла до тоалетната, а аз стоях близо до Мат и приятелите му. Едно от по-малките деца случайно се блъсна в него, а Мат просто се ухили: „Внимавай, неудачник!“.
Бедното дете изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче. Но в момента, в който Емили се върна, Мат отново беше усмихнат и се държеше така, сякаш нищо не се е случило.
Чувствах се толкова безпомощен, като гледах как сестра ми се среща с момче като него. Исках да кажа на Емили истината, но не знаех как. Искам да кажа, как да кажеш на сестра си, че гаджето ѝ е кретен, без да звучиш като ревнив малък брат?
Нещата стигнаха до развръзка на 17-ия рожден ден на Емили. От седмици тя намекваше, че Мат е планирал нещо специално. Надяваше се на пръстен за обещание или нещо подобно романтично.
Междувременно мама и татко бяха планирали семейна вечеря и позволиха на Емили да покани Мат.
В деня на рождения си ден Емили на практика подскачаше от стените от вълнение. Тя прекара часове в приготовления, в избиране на перфектния тоалет и в правене на подходяща прическа. Но когато наближи времето за вечеря, Мат не се виждаше никъде.
Всички седнахме около масата и мама започна да слага свещички на тортата. Междувременно Емили продължаваше да проверява телефона си, а усмивката ѝ избледняваше все повече всеки път, когато го правеше.
Накрая, след като изчакахме още няколко минути, татко каза, че трябва да започнем без него.
„Сигурна съм, че просто закъснява“, каза Емили, но чух съмнението в гласа ѝ.
Изпяхме „Честит рожден ден“, изядохме тортата и отворихме подаръците. Емили се опитваше да се държи така, сякаш всичко е наред, но аз виждах болката в очите ѝ. Мат дори не си направи труда да изпрати съобщение.
След вечеря се насочих към стаята си, когато чух гласа на Емили иззад затворената врата.
Тя говореше по телефона и въпреки че се опитваше да не издава глас, чувах всяка дума.
„Мат, къде беше?“ Емили попита. „Чаках те цяла нощ.“
Не можах да чуя отговора на Мат, но каквото и да беше казал, то накара Емили да въздъхне.
„Загубил си представа за времето? С приятелите си? На рождения ми ден?“ Гласът на Емили ставаше все по-силен. „Ти дори не се обади или не изпрати съобщение.“
Настъпи пауза и след това Емили отново заговори, като този път гласът ѝ беше по-мек.
„Не, това е… всичко е наред. Разбирам те. Можем да празнуваме и друг път.“
Не можех да повярвам. Тя го изпускаше от отговорност!
Исках да нахлуя в стаята ѝ и да грабна телефона, за да кажа на Мат какво точно мисля за него. Но не го направих.
Вместо това отидох в стаята си и легнах на леглото си, опитвайки се да измисля как да поправя това.
На следващия ден в училище знаех, че трябва да направя нещо. Не можех да позволя на Мат да се измъкне, като нарани Емили по този начин.
Затова ми хрумна една идея по време на обяда. Беше рисковано и знаех, че Емили може да ми се разсърди, но трябваше да опитам.
Взех лист хартия и се опитах да имитирам почерка на Мат. Бях го виждала достатъчно пъти, когато той оставяше бележки в шкафчето на Емили.
Написах: Срещаме се във фитнеса след училище. Имам нещо специално планирано за теб. Съжалявам за вчерашния ден.
Сгънах бележката и я пъхнах в шкафчето на Емили, когато никой не гледаше. Сърцето ми биеше толкова силно, че ми се струваше, че всички могат да го чуят.
След последния час се втурнах да намеря приятелите на Емили и да им кажа какво е направил Мат. Те бяха вбесени.
„Какъв кретен!“ София, най-добрата приятелка на Емили, възкликна. „Не можем да му позволим да се измъкне от отговорност.“
Тогава споделих плана си.
„Оставих бележка в шкафчето на Емили, като се представих за Мат. В нея пишеше да се срещнем с него във физкултурния салон след училище. Но вместо Мат, ще бъдем ние. Ще й организираме парти-изненада“.
Момичетата харесаха идеята, така че бързо си разпределихме задачите. София се съгласи доброволно да занимава Емили в кафенето, докато останалите украсявахме физкултурния салон.
Работихме като луди, надувахме балони, окачвахме панделки и подреждахме маса със закуски и напитки. Някой дори успя да закачи високоговорител, за да пуска любимите песни на Емили.
Чувствах се развълнувана и нервна, докато правехме последните щрихи. Какво ще стане, ако Емили разбере, че бележката не е от Мат? Ами ако ми се разсърди, че съм се намесила?
Но сега беше твърде късно да се откажа. Писах на София да доведе Емили във фитнеса.
Няколко минути по-късно вратите на залата се отвориха и Емили влезе. Изглеждаше объркана, но очите ѝ се разшириха, когато видя украсата, музиката и всички нас, които стояхме там.
„Изненада!“ – извикахме всички.
Устата на Емили се отвори.
„Какво… какво е това?“ – попита тя, докато оглеждаше стаята. Вероятно търсеше Мат.
В този момент аз пристъпих напред.
„Изненада! Няма да позволим на някакъв идиот да ти развали деня, Ем“.
Очите на Емили се напълниха със сълзи, но тя се усмихваше.
„Ти направи всичко това заради мен?“ – попита тя.
Кимнах. „Честит рожден ден, сестричке.“
Емили се втурна напред и ме прегърна силно. Усещах сълзите ѝ върху рамото си, но знаех, че този път са щастливи сълзи.
Когато се отдръпна, очите ѝ блестяха, а тъгата от снощи беше изчезнала.
„Вие сте най-добрите“, каза тя и огледа всичките си приятели.
След това започнахме партито и започнахме да се ровим в закуските. По това време Емили се смееше и танцуваше с приятелите си, а аз се чувствах толкова горда от себе си, че я накарах да се почувства отново щастлива.
Мислех, че всичко е наред, докато Мат не влезе в залата. Но той не беше сам.
Беше прегърнал друго момиче, двамата се смееха за нещо. Бяха толкова вглъбени един в друг, че отначало дори не ни забелязаха.
Музиката сякаш замря мигновено и всички замръзнаха.
Тогава Мат и момичето най-накрая вдигнаха поглед. Усмивките им веднага изчезнаха, когато осъзнаха къде се намират и кой ги гледа.
Честно казано, в този момент имах чувството, че не мога да дишам. Това не беше част от плана.
Обърнах се към Емили, надявайки се, че тя не плаче. Но това, което видях след това, беше нещо, което не очаквах.
Кожата на Емили почервеня от гняв, когато тя пристъпи напред и се изправи срещу Мат.
„Това ли е изненадата, която си планирал за мен?“ – попита го тя.
„Емили, аз… Това не е… Не мога да обясня“, заекна Мат.
Но Емили не се съгласи. Тя се обърна към момичето, което изглеждаше така, сякаш иска да изчезне.
„Можеш да го задържиш – каза Емили. „Той не си заслужава.“
С това тя се обърна обратно към нас. Всички започнахме да ръкопляскаме и Емили се върна към тортата, като напълно игнорира Мат и другото момиче, докато те неловко се измъкваха от залата.
Щом вратите на залата се затвориха зад тях, чух Емили да се смее. Беше истински, неподправен смях, който не бях чувала от месеци.
„Не мога да повярвам, че това се случи току-що – каза тя и поклати глава. „Но знаеш ли какво? Радвам се, че се случи.“
Останалата част от партито беше страхотна. Ядохме торта, танцувахме и се шегувахме как Мат е бил хванат с червени ръце. В края на вечерта сестра ми сияеше от щастие.
Когато с Емили се прибирахме към вкъщи, тя се обърна към мен и каза: „Не знам как се справихте с това, но беше точно това, от което имах нужда. Благодаря ти, Лиъм.“
Аз само се усмихнах, чувствайки едновременно облекчение и малка вина, че нещата не бяха минали точно по план.
Но в крайна сметка показах на Мат, че сестра ми има кой да я защити, и Емили получи това, което заслужаваше.
Получи страхотно парти за 17-ия си рожден ден и напомняне, че не заслужава момче като Мат.
След тази случка осъзнах, че да бъдеш по-малък брат все пак не е толкова лошо. Понякога ние сме истинските герои на историята.
