Преди да слезе от току-що кацналия самолет, капитан Едуард Блеър забелязва, че в самолета има самотен мъж, който отказва да го напусне. След като се вгледа ясно, той осъзна, че мъжът е негово копие.
„Добър ден, дами и господа. Говори капитан Едуард Блеър. Току-що кацнахме на международното летище Мидуей в Чикаго. Надяваме се, че полетът с нас ви е харесал, и бихме искали да се видим при някой от бъдещите ви полети“, заговори капитанът от пилотската кабина, след като успешно приземи самолета.
След като паркираха самолета, капитанът и неговият първи офицер спазиха протокола, като изчакаха всички пътници да слязат, преди да напуснат пилотската кабина. Когато дошъл техният ред да си тръгнат, той отворил вратата на пилотската кабина и видял, че стюардесата разговаря с мъж, който отказвал да напусне самолета.
„Всичко наред ли е тук?“ Едуард попита, приближавайки се към тях.
Полетният чистач кимна. „Ще ви дам малко време“ – усмихна се тя, преди да тръгне към задната част на самолета.
Едуард беше объркан защо тя иска да го остави насаме с пътника, докато не осъзна какво има предвид. Там стоеше мъж, който изглеждаше точно като него. Преди да успее да каже каквото и да било, мъжът заговори.
„Искаш ли да видиш мама?“ – попита той.
„Не мога да повярвам на очите си. Това ти ли си, Адам? Върна ли се някога мама? Жива ли е и здрава ли е?“ Едуард отговори, толкова много мисли внезапно нахлуха в главата му.
Адам беше братът близнак на Едуард, когото той не беше виждал от десетилетия. Едуард напуснал сиропиталището, когато бил на осем години, и сега били на 32 години.
„Първо ти зададох един въпрос. Искаш ли да видиш майка си?“ Адам отново попита с нетърпелив тон.
Едуард кимна и Адам излезе от самолета. Едуард го последва и двамата се качиха в такси, което се насочи към града.
По пътя Адам мълчеше през цялото време. Междувременно Едуард не можеше да не се опита да се обясни със сълзи на очи.
„Когато тя ни остави в сиропиталището, наистина не мислех, че някога ще се върне. Не исках да се надявам. Разбирах, че не може да ни храни, защото татко си е тръгнал, но си мислех, че ни е оставила, защото част от нея също е искала да ни напусне. Не мислех, че тя някога ще се върне, Адам – обясни той.
„Така че вместо това ти се съгласи да бъдеш осиновен от едно богато семейство. Избрал си тях вместо МЕН! Дни наред те умолявах да не ме оставяш на това място, но ти избра да живееш комфортен живот пред собствената си кръв. Тя се върна година след като си замина, и не можеше да си прости, че те е загубила – отвърна Адам.
„До ден днешен тя се обвинява, че не е имала достатъчно, за да те задържи. Не ме разбирай погрешно – аз те мразя. Всъщност те мразя толкова, колкото мразя и баща ни. Престанах да те търся преди години, но когато чух името ти в онзи самолет, си спомних за мама и за желанието ѝ да те види“ – добави той със скърцащи зъби.
След няколко минути таксито спря. Адам излезе и се запъти към една стара къща, която изненада Едуард. Той осъзна, че брат му и майка му живеят в бедност.
Въпреки че Адам имаше дългогодишна приятелка, не можеше да ѝ предложи да се омъжи за него, защото прекарваше по-голямата част от времето си в работа и грижи за болната си майка. Винаги е искал да се установи и да създаде семейство, но се е чувствал задължен на майка си и е искал да се увери, че тя ще изживее остатъка от живота си комфортно.
Когато влязоха в къщата, Едуард веднага видя майка си, Ани, в инвалидна количка, седнала във всекидневната им. Когато видяла двамата си сина в една и съща стая, тя се разплакала и не можела да се успокои.
„О, Боже мой, това си ти, Едуард. Адам, и двамата с брат ти сте тук. Ти се върна“, проплака тя, приближавайки инвалидната си количка до синовете си.
„Той не се е върнал, мамо. Той просто дойде да те види, но ще се върне в имението си, когато нощта свърши“, каза пасивно Адам, докато наливаше чаша вода на майка си, за да се успокои.
Едуард не се поколеба да тръгне към майка си, да я прегърне и да я помоли за прошка. „Толкова ми е жал, мамо. Съжалявам, че не ти повярвах, когато каза, че ще се върнеш за нас. Иска ми се да можеш да ми простиш“, проплака той.
„Не те обвинявам, сине. Изобщо не те обвинявам. Съжалявам, че не успях да дам на теб и Адам добър живот от самото начало. Иска ми се да можех, но ми беше толкова трудно да си намеря работа. Съжалявам, скъпи. Толкова се радвам, че си тук – отвърна майка му и погали косата му, докато се прегръщаха.
„Искаш ли да останеш за през нощта? Имаме да наваксваме с много неща. Ще се радвам да прекараш повече време с нас“ – попита го тя.
„Съжалявам, мамо, но тази вечер трябва да се прибера у дома. Получих работа във Франция, така че аз и моите осиновители ще се преместим. Полетът до Чикаго беше последният ми полет тук. Мисля, че е било писано Адам да е в този полет, тъй като трябваше да те видя – обясни той.
След като научава, че синът му се мести в Европа, Ани е с разбито сърце. „Ти си тръгваш?“ – каза тя слабо. „Съжалявам, че не можахме да се намерим по-рано… Тъжно ми е, че времето, което прекарахме заедно, беше толкова кратко.“
„Съжалявам, мамо. Ще те посещавам колкото мога повече. Сигурен съм, че ще имам полети до САЩ“, каза Едуард и се извини още веднъж.
„Престани да й вдъхваш надежди. Тя не заслужава да бъде с разбито сърце на нейната възраст. Излизай!“ Адам отвърна, осъзнавайки, че брат му просто иска да види майка им, но не и да изгради връзка с нея.
Няколко дни след срещата им Адам забелязва, че в къщата срещу тяхната пристига транспортна служба и мъжете започват да товарят вътре мебели, заедно с уреди.
„Мамо, изглежда, че някой е купил къщата точно срещу нашата. Скоро ще имаме нови съседи“, каза й той.
Ани се зарадва, тъй като винаги беше искала да има съседи. Обичаше да пече и искаше да сподели творенията си с други хора.
Те обаче се изненадаха, когато мъжът, който ги последва малко след това, шофирайки луксозен автомобил, се оказа Едуард. Адам и Ани отвориха входната си врата, за да се изправят срещу него. „Какво правиш тук?“ Адам попита брат си.
„Говорих със съпругата си за случилото се онзи ден и двамата осъзнахме, че домът ни не е във Франция, а тук. Отказах предложението за работа от френската авиокомпания и казах на осиновителите си, че вместо това искам да се преместя някъде в Чикаго. Те ме разбраха и обещаха, че ще поддържат връзка, докато се наслаждават на пенсионирането си в Европа – обясни Едуард.
„Съжалявам, че така и не успях да те потърся, мамо. Знам, че в миналото съм направил много грешки, но се надявам да ми дадеш шанс да ти докажа, че не съм лош човек и че наистина искам да прекарвам време с теб. Аз също искам да възстановя връзката си с теб, Адам. Ние сме братя. Обичам ви и двамата и ще ви докажа колко много, ако ми позволите – добави той.
Ани не можеше да повярва и започна да плаче. Едуард представи съпругата си Ема и малката си дъщеря Алекс на Ани и Адам, стопляйки сърцата им. Докато Ани настигаше Алекс и Ема, Адам и Едуард разговаряха добре.
„Знам, че изобщо не ми вярваш, Адам, но моля те, дай ми този шанс да ти докажа, че имам добри намерения за теб и мама“, помоли той.
„Готов съм да изоставя проблемите си от миналото заради мама. Тя изглежда щастлива, а това е единственото, което има значение за мен – призна Адам.
Братята се засекли и Едуард разбрал, че Адам има дългогодишна приятелка, за която иска да се ожени. Той доброволно се съгласява да се грижи за майка им в съседната къща, докато Адам работи върху личната си връзка.
Едуард поръчал ремонт на къщата на Адам, а благодарение на ремонтите тя изглеждала като нова. Адам започна да работи върху личния си живот, докато Едуард и семейството му се грижеха за Ани в съседната къща. Семейството се събираше всяка вечер на добра трапеза и разговори.
