Кийтън беше малко момче преди 31 години, когато една жена спаси живота му, след като падна на релсите. След като стана милионер, той реши да я намери и да й върне добрината. При толкова много десетилетия, изминали от съдбовния ден, щеше ли да успее в начинанието си?
Метрото беше препълнено и вълна от хора нежно избута Кийтън и майка му Полин напред, докато чакаха влака на перона.
— Кийтън, добре ли си? — попита тревожно Полин, стискайки бастуна си в едната си ръка и нежните длани на Кийтън в другата.
— Да, мамо! — Мекият глас на Кийтън успокои разтревоженото сърце на Полин и тя въздъхна.
— Не пускай ръката на мама, става ли? — Полин каза на Кийтън. — Влакът ще пристигне скоро.
Полин беше сигурна, че държи ръката на Кийтън в своята. Тя не осъзна, че е пуснала ръката му за част от секундата и е сграбчила нечия друга, докато не чу глас, който й каза.
— Съжалявам. — нежно се извини тя. — Кийтън, дете, там ли си?
— Мамо! Мамо, моля те, помогни ми! — Сърцето на Полин се сви, когато чу писъка на Кийтън, последван от силно ахване.
— Спасете това момче! Той е на релсите! О, не, влакът! Тази дама ще умре! — извикаха някакви гласове.
— Кийтън! Кийтън! — Полин се втурна напред, вдигайки ръце във въздуха, когато някой я дръпна назад и я спря. Изпадна в ужас, когато чу приближаващия влак.
— Моето момче! Моля те, спаси го! — извика тя.
— Госпожо, успокойте се! Жена… скочи на релсите! — увери я глас.
Полин се отпусна леко, сърцето й все още биеше бързо и само миг по-късно, когато чу звука от преминаващия влак, човекът, който я държеше, каза:
— Тази жена го спаси. Вашето момче е в безопасност, госпожо.
Жената, Мириам, заведе Кийтън при Полин, която плачеше. Полин беше сляпа и не можеше да види, когато синът й загуби равновесие и падна на релсите. Тя размаха ръце в опит да го докосне, когато чу писъка му, но всичко беше напразно. Точно тогава Мириам скочи на релсите и успя да спаси Кийтън.
— О, скъпа! — извика Полин, прегръщайки Кийтън. — Ти го спаси! Благодаря… благодаря ти!— каза тя на Мириам.
За съжаление Полин не можа да види лицето на Мириам, но нежният й глас остана с нея.
— Всичко е наред. Радвам се, че можах да помогна. Но ти добре ли си? — беше попитала Мириам.
Полин кимна и отново й благодари. Тя изпита облекчение, че синът й е в безопасност, но инцидентът я беше травматизирал и тя никога повече не можеше да се осмели да се вози в метрото.
Кийтън беше толкова ужасен този ден, че нямаше спомен какво се е случило. Полин също никога не му напомняше, тъй като по гръбнака й побиваха тръпки само при мисълта какво можеше да се случи, ако Мириам беше закъсняла с две секунди.
Ако Мириам не беше действала бързо, Кийтън щеше да е мъртъв и Полин никога нямаше да си прости. Да обясни това на момчето обаче беше трудно. Полин спря да го оставя сам и никога повече не се качи на метрото. Като тийнейджър Кийтън я мразеше за това.
— Може да ме мразиш за това, Кийтън, но всяка омраза е по-добра от това, което изпитвам, когато не си около мен. — каза тя един ден. — Съжалявам, човече, но не мога да те оставя отново сам. Нещата щяха да са различни, ако можех да виждам.
— Звучиш смешно, мамо! Надявам се, че знаеш това! — Кийтън се нахвърли върху нея.
Със сълзи на очи, Полин успя да каже само:
— Съжалявам!
Минаха години. Кийтън завърши гимназия и беше време да се влезе в колеж в друг щат. Полин беше меко казано не на себе си.
— Знаеш ли, скъпи, може би бих могла да се присъединя към теб? — предложи тя. — Така или иначе ще бъда съвсем сама тук.
— Мамо, моля те! — каза Кийтън. — Остави ме да живея живота си! Вече не съм дете, става ли? Докога ще ме преследваш така? Хайде, мамо, стига!
— Но…
— Хей, мамо — каза Кийтън, държейки ръцете й в своите. — Ще се оправя, става ли? Не се притеснявай. Нещата ще се оправят и ще се свържа с теб. И обещавам, че ще лекувам очите ти, когато си намеря работа, става ли? Ще опитам всичко възможно да направя всичко перфектно за нас, мамо.
Полин кимна, въпреки че сърцето й не беше убедено. О, колко силно искаше времето да спре и Кийтън да остане с нея. Но животът трябва да продължи и Полин утеши сърцето си, като си каза, че всичко ще бъде наред, че Кийтън ще се оправи.
За щастие годините в колежа на Кийтън минаваха по-бързо, отколкото Полин е очаквала, и вместо да поеме работа на бюро, Кийтън основава собствена фирма. Той започна бизнес в родния си град, близо до Полин, но бизнесът се разрасна два пъти по-бързо, отколкото той и екипът му очакваха през следващите три години и скоро имаха централен офис в Ню Йорк, където Кийтън се премести за постоянно.
Полин се утеши още веднъж и го пусна. Вече беше възрастен и тя не можеше да е около него през цялото време.
Освен това синът й беше милионер и имаше много по-важни неща в ума си от възрастната си майка, която с времето ставаше все по-крехка и слаба.
Полин все още беше благодарна, че Кийтън поне не спираше да й звъни и да я проверява от време на време. И всяка година на Коледа и Нова година й изпращаше картички и подаръци.
Една година, само седмици преди Коледа, Кийтън й се обади и й каза, че се прибира у дома.
— Помниш ли обещанието, което бях дала, мамо? — той каза. — Нека да те лекуваме. Говорих с няколко лекари тук и има надежда, че ще можеш да виждаш… Не е ли страхотно?
— Прибираш ли се, синко? — попита отново тя. — О, скъпи, мина толкова време, откакто беше тук. Съседите бяха много мили да ми помогнат. Всички ще се радват да те видят!
— Разбира се, мамо! — Кийтън се засмя. — Мисля, че ще съм там тази неделя. Ще се видим, мамо. Липсваше ми.
— И ти ми липсваш, скъпи.
***
В деня на пристигането на Кийтън…
Кийтън излезе от летището и взе Uber до дома на Полин с лека усмивка на устните. Родният му град, където беше прекарал детството си, се беше променил малко, с изключение на дебелото ледено покривало, покриващо целия град. Той духна на прозореца на колата като дете и нарисува сърце на запотеното стъкло.
— Градът изглежда фантастично по това време на годината, нали? — попита шофьорът, гледайки в огледалото за обратно виждане и Кийтън кимна.
— Удивително! — каза той. — Изглежда невероятно!
Когато Кийтън пристигна в къщата на Полин, силен аромат на домашно приготвени деликатеси удари носа му и всички онези спомени от детството нахлуха в съзнанието му.
— Мамо! — извика той, докато влизаше, а Полин, която седеше на дивана, се обърна на гласа му и се ухили.
— Скъпи, ти си тук!
— Липсваше ми, мамо! — каза той и я прегърна, а тя успя да прегърне само кръста му.
— Пораснал си висок! — тя се засмя.
След като обядваха заедно, Кийтън говореше с Полин, когато спомена метрото и тя се паникьоса.
— Още ли те е страх, мамо? — попита той. — Какво ще кажеш да пътуваме заедно? Метрото е много по-евтино, нали знаеш.
— Мисля, че съм добре. — нежно каза Полин. — Може би друг път.
— О, хайде, мамо. Не бъди толкова скучна. Можем да отидем да пазаруваме в центъра. Както и да е, тук няма много работа… Искам да кажа, че у дома е почти същото и…
— Моля те, Кийтън! — каза тя строго. — Не мисля, че мога.
— Добре, както и да е. — каза той. — Но някой ден ще трябва да излезеш от този страх, мамо. Наистина!
— Никога! — помисли си Полин. — Никога няма да го направя. Само ако знаеше защо не мога да го направя, Кийтън!
Няколко дни по-късно Кийтън и Полин отлетяха за Ню Йорк за нейното лечение и след консултация с лекарите беше решено, че Полин ще се нуждае от операция на очите.
Кийтън искаше Полин да легне под ножа преди Коледа, за да може да й покаже колко красив изглежда Ню Йорк по това време на годината. За съжаление това не можеше да се случи, защото зрението на Полин щеше да отнеме време, за да се стабилизира след операцията. Но възстановяването на зрението й беше не по-малка радост и Кийтън благодари на лекаря.
— Не се тревожи, мамо. — увери той Полин. — Ще направим коледно турне в Ню Йорк догодина!
***
Когато Полин отвори очи за първи път след операцията и видя лицето на сина си, тя се разплака.
— О, ти… Виждам те, Кийтън! Виждам те! — изхлипа тя в раменете му.
— Да, мамо! — каза той, докато я обгръщаше с ръце. — Със сигурност можеш!
Изглеждаше, че всичко в живота им беше перфектно. Месеци по-късно Полин се възстанови напълно и Кийтън реши да я разведе из Ню Йорк, въпреки че Коледа отдавна беше отминала.
Това беше един от най-хубавите моменти в живота на Кийтън и Полин. Полин се гордееше със сина си, че изпълни обещанието си и я накара да се лекува. Това беше най-добрият коледен подарък, който можеше да получи.
И година по-късно, когато Коледа отново почука на вратите им, Полин отлетя сама за Ню Йорк, за да направи това, което не беше успяла миналата година – да види Коледа в Ню Йорк със собствените си очи. Но в деня, в който трябваше да излязат, валеше обилен сняг.
— Може би трябва да отменим плановете, Кийтън! — каза Полин. — Пътищата са хлъзгави… Не е безопасно за шофиране. А снежната буря само ще влоши положението.
— Няма начин, мамо! — Кийтън беше непреклонен. — Няма да изпуснем това отново! Да вземем метрото!
Кийтън беше непреклонен да я разведе из мястото, но сърцето на Полин потръпваше с всяка тяхна крачка извън къщата. Внезапно тя загуби съзнание и Кийтън трябваше да я откара по спешност в болницата.
— Боже, мамо! Какво става с теб и метрото? — той въздъхна отчаяно, докато седеше пред болничната й стая.
За щастие това беше просто стрес и Полин скоро дойде в съзнание. Но точно в този ден тя разкри на Кийтън защо се страхува от метрото и Кийтън трябваше да направи пауза, за да обработи всичко.
— Една жена ме е спасила, когато съм паднал на релсите? Мамо, нямам спомен за това! Кога се случи това? — попита той шокиран.
— Ти беше малко момче, скъпи. — — каза Полин. — Мислех, че ще бъдеш ужасен след инцидента, но изглеждаше добре. Но честно казано, аз не бях добре, Кийтън. Страхувах се да те загубя. Само Господ знае колко трудно ми беше. Тя се казваше Мириам, жената, която те спаси.
— И нямаш представа къде е тя сега?
— Изминаха 31 години, скъпи. Дори и да знаех, не мисля, че бих си спомнила.
— Трябва да я намеря, мамо. Тя ни е направила услуга и няма да е честно, ако не й благодаря. В крайна сметка тя е спасила живота ми…
Кийтън не знаеше нищо за Мириам освен името й и нямаше представа къде да я търси. Но той използва всичките си връзки – попита приятелите си в полицията – и три години по-късно я намери.
***
Когато Мириам отвори вратата на порасналия Кийтън, тя не го позна.
— Да? Как мога да ви помогна? — тя попита.
Кийтън се усмихна.
— Случайно да си спомняте момчето, което спасихте на станцията на метрото? — попита той. — Аз съм Кийтън!
— О! — тя се усмихна. — Ти си това момче? Господи, вече си пораснал! Майка ти добре ли е? Никога не мога да забравя колко притеснена беше този ден. Както и да е, влез, влез!
— Благодаря ти, Мириам. — каза Кийтън с благодарност, докато седеше на дивана. — За всичко, което си направила. Мама е много добра. Коледен сезон е… чудесно, последните няколко Коледи в живота ми бяха много специални и не можеше да има по-добро време да се отплатя за твоята доброта… Поискай ми каквото и да е и аз ще се радвам, нали знаеш, да го взема за теб и семейството ти. Моля те.
Мириам се усмихна.
— Всичко? — тя попита.
— Да, разбира се! — каза Кийтън поверително.
— Тогава ще се присъедините към мен за тази коледна вечеря. Бих искала да поканя теб и майка ти. Съпругът ми вече не е с нас. Той почина миналата година. Но останалата част от семейството идва. Моля, присъединете се към нас, така бих искала услугата ми да бъде върната! Колкото повече, толкова по-весело!
— Чудесно! — каза Кийтън. — Ще го направя възможно. Все пак не мога да кажа „не“ на втората си майка, която е спасила живота ми.
