Обвинявах баща си за тежкото си детство и принудата да уча усилено. Дори го презирах, че понякога беше строг. Но сега, на 35, имам само похвали за него…
— Да бъдеш млад е въпрос на мислене, Дарън. Не се ограничавай.
Тези думи ще останат с мен завинаги. Баща ми ми казваше тези реплики винаги, когато го обвинявах, че е превърнал живота ми в ад със строгите си правила.
— Лесно ти е да го кажеш, татко. — отговарях. — Приятелите ти не те наричат загубеняк. Никой не ти се смее, когато влизаш в клас всеки ден! Няма да бъда отново толкова млад, татко. Искам да се наслаждавам на живота си като моите приятели.
— Дарън, — тихо казваше баща ми. — ако ти се подиграват, защото правиш добро, те не са ти истински приятели. Няма да бъда до теб през целия ти живот. Всичко, което правя, е за твое добро.
Тогава бях на 15 години. Млад, ентусиазиран, със свободен дух и готов да откривам света. Но баща ми настояваше само да уча. За да бъдем по-конкретни, учи, яж и спи. Да, това обобщаваше всичките ми юношески и студентски години.
По едно време се чувствах като лабораторен плъх, а баща ми беше ученият, който тества своите стратегии за „успех“ върху мен.
Той не ми позволяваше да излизам с приятелите си или да играя видео игри много често. Вечерята в събота вечер включваше дебати относно резултатите от моите тестове и представянето ми беше изследвано по-често от кръвната захар на татко. Той има диабет.
За щастие завърших гимназията като отличен ученик и университета с отличие. До 35 години бях изградил печеливш бизнес, имах прекрасно семейство, състоящо се от моята прекрасна съпруга, Лорън, и две очарователни деца, Джак и Патрик, и прекрасен дом. Но нещо липсваше. Нещо не изглеждаше съвсем наред.
Една вечер поканих татко у дома на вечеря. Веднага щом пристигна, чух силни шумове, идващи от стаята на Джейдън и Патрик. Влязох в стаята им и ги видях да се карат за компютърна игра.
— Ти си загубеняк, Джейдън! — извика Патрик. — Ти си измамник! Никога нямаше да спечелиш, ако не беше измамил!
— Не съм виновен, че си глупав, Патрик! Махай се оттук! — извика Джейдън.
— Момчета! — казах шепнешком. — Дядо е вкъщи. Шшшш…
— Тук ли е? — Патрик и Джейдън се изчервиха. Те се страхуваха от татко повече, отколкото аз от него.
Изведнъж татко влезе в стаята им.
— Така ли възпитаваш момчетата си? Това е разочароващо, Дарън! — заяви той.
— Хей, татко, успокой се, става ли? — Казах.
— Трябва да следиш по-отблизо децата си. Не съм те възпитал така! — измърмори той.
Е, моят стил на родителство беше много различен от този на татко. Дадох на децата си пълна независимост, никога не ги притисках и винаги им осигурявах най-доброто. Споровете им не ме правеха лош родител. Почувствах се обиден от казаното от татко.
— Добре, татко, виж! — казах му категорично. — Те са моите деца. Аз знам кое е най-доброто за тях. И какъв е проблемът, ако двама братя се карат за видео игра? Те са деца! Това е много естествено!
— Дарън, ти си…
— Не, татко. Това е достатъчно! — казах доста високо и Лорън изтича в стаята. — Това е, татко. Нека да изясним едно нещо днес. Задържам го много дълго време…
— Дарън, скъпи! — намеси се Лорън. Беше усетила напрежението във въздуха и се опитваше да го разсее. — Хайде да вечеряме, става ли? Готово е. Татко дойде след толкова време…
Но татко я спря.
— Не, Лорън. Нека говори. Синът ми има да ми каже нещо и бих искал да го чуя.
— Разбира се, че трябва, татко. Не искам да унищожавам живота на децата си. Ти съсипа младостта ми и това беше достатъчно. Остави ги да се наслаждават и да живеят живота си, татко! Моля те!
— Дарън! Стига! — Лорън ми каза сковано.
Татко мълчеше. Тогава той каза:
— Мисля, че трябва да си тръгна, но вземи това… — Той ми даде плик, който съдържаше покана за срещата ми в колежа на следващия ден. Колежът я беше изпратил до дома на баща ми, защото нямаха новия ми адрес.
— След като срещнеш приятелите си и съучениците си, ще промениш решението си. — каза ми той.
След това татко си тръгна. Не беше вечерял. Почувствах се зле. Да, бях прекалено груба към него, но част от мен се чувстваше удовлетворена. Твърде дълго бях задържал разочарованието си.
Както и да е, когато пристигнах на срещата на следващия ден, получих шока на живота си. Чувствах се не на място. Повечето от хората, които смятах за „готини“ в дните на колежа, сега се бореха да свържат двата края.
— Не мога да си позволя да имам деца. — каза един от тях. — Тази инфлация ме убива.
— Аз също, човече. — добави друг. — Ние живеем от нашите спестявания и кредитни карти… Загубих работата си, а жена ми е болна… Децата все още са на училище. Не знам как ще се справя.
— Хей, хей, момчета, нека се успокоим. — казах аз, за да разведря напрегнатото настроение. — Какво ще кажете да планираме всички заедно пътуване? Това ще бъде добра промяна от забързания живот.
— Не мога да си позволя това, Дарън. — каза един от приятелите ми.
— Същото, човече… — каза някой друг. И лека полека повечето ми отказаха. Тогава си спомних думите на баща ми.
— След като се срещнеш с приятелите си и съучениците си, ще промениш решението си.
Обадих се на татко веднага щом се върнах в колата си.
— Хей, тате, свободен ли си?
— Свърши ли събитието? — попита той.
— Да. — казах аз.
— Ела в нас. Да пийнем малко вино. — каза той.
Отидох с колата до къщата на баща ми и този ден проведохме сърдечен разговор.
— Дарън, нямаш представа колко много се проклинах, че бях толкова груб с теб, но не исках да разрушиш бъдещето си. Може би трябваше да балансирам между строг и снизходителен. — каза той.
— Баща ми се появи от нищото и той изостави майка ми и мен. — продължи той. — Спяхме по улиците и ядяхме от кофите за боклук…Това беше лош живот. Не исках да изпитваш болка. Днес си в добра позиция и аз се радвам. Съжалявам, че не те оставяхте да живееш както искаш.
— Не, татко. — промърморих, докато го прегръщах силно. Хлипах като бебе. — Ти си причината да постигна успех днес. Всичко е благодарение на теб.
— Глупаво момче! — каза той, смеейки се. — Това е, защото работи толкова упорито. Усилията ти се отплатиха. Този успех е изцяло твой! И, да, децата ти… възпитавай ги така, както искаш. Сгреших, че се намесих. Съжалявам…
Татко никога не си приписваше заслугите за успеха ми, въпреки че той стоеше зад него. Не съм сигурен какво бихте направили на мое място, но сега имам само похвали за баща си.
