Доведеният родител може да бъде както добро, така и лошо допълнение към едно домакинство. Моето определено беше второто! Зад гърба на баща ми тя се опитваше да заличи всяка следа от това, че покойната ми майка е жива, но аз бях наясно с намеренията ѝ. Измислих хитър план, който я накара да разкрие истинската си същност!
След като мама почина, татко не остана дълго време сам. Отначало аз, Джилиан, нямах нищо против това; всеки заслужава щастие, нали? Но след това се появи Марлене. Нейното влизане в живота ни беше като вихрушка, която разхвърля всичко наоколо!
Изглежда, че вниманието ѝ беше насочено най-вече към всичко, което напомняше на татко за покойната ми майка. И тук толерантността ми свърши. Не искам да изглеждам като отроче, защото, честно казано, нямах нищо против той да се ожени повторно. Но това се промени, когато новата му съпруга започна да унищожава вещите на майка ми!
Всичко започна неусетно. Снимките на мама изчезнаха от хола, което означаваше, че тя ги е свалила. Любимото ѝ одеяло, онова, с което ни увиваше през студените зимни нощи, се изцапа с червено вино.
Но последната капка за мен беше сватбеният пръстен на мама – Марлин твърдеше, че е „изгубен“.
Един следобед се прибрах вкъщи по-рано от обикновено. Звукът от непрестанно търкане ме привлече към всекидневната. Очите ми се разшириха и сърцето ми се разтуптя, когато видях сцената пред мен!
Фрагменти от позната керамична ваза бяха разпръснати на пода близо до Марлене.
Мащехата ми небрежно избърсваше мястото, докато си подсвиркваше.
„ТОВА ПРАХЪТ НА МАЙКА МИ ЛИ Е?“ Задъхах се, забелязвайки останките от това, което някога беше стъклената ваза, в която се намираше урната на мама.
Марлене вдигна поглед, изражението ѝ беше нечетливо. „О, урната ѝ просто падна от рафта. Късмет, че не е съсипала новия ми килим – отвърна тя. Говореше така, сякаш говореше за някаква случайна неприятност, а не за останките на покойната ми майка.
Това, което наистина накара кръвта ми да кипне, беше, че този път тя беше прозрачна относно истинските си намерения. Тя се усмихваше, докато ме гледаше назад!
Бях толкова жива! Но не казах нищо и отидох направо в стаята си. Това, което най-много ме разочарова, беше, че баща ми изглеждаше забравил за действията на новата си съпруга. Или пък отричаше и отчаяно се опитваше да се ожени отново.
Може би беше от онези хора, които не могат да останат дълго време сами. Хора, които смятаха, че трябва да преминат към следващия човек възможно най-бързо, за да не им се налага да се съсредоточават върху скръбта си. Каквато и да беше причината, не можех да разговарям с баща си, откакто майка ми почина.
Знаех, че той ще си помисли, че се бунтувам срещу повторния му брак.
Лежейки в леглото си онази вечер, продължавах да мисля за усмивката на Марлене и това подклаждаше огъня в мен! Осъзнах, че не мога повече да оставям поведението ѝ да се изплъзва и трябва да взема нещата в свои ръце. Същата вечер измислих хитър план.
Реших, че щом Марлене може да се преструва, че са се случили инциденти, значи и аз мога! Но този път се заклех, че този, който ще пострада, няма да съм аз!
На следващия ден се държах хладно и се престорих, че всичко между мен и мащехата ми е наред. Донесох една голяма кутия, запечатана и внушителна, като твърдях, че в нея се намират последните вещи на мама. Дадох я на Марлене и я попитах:
„Можеш ли да пазиш тази кутия? Бих помолила баща ми, но той може да е забравил и да я изгуби. Моля те, погрижи се за нея, защото тя има голяма сантиментална стойност за мен?“
Видях, че в очите ѝ трепти объркване, но тя взе кутията и обеща да се погрижи за нея.
Същата вечер лежах в леглото и кроях планове за „мистериозната съдба“ на кутията.
На сутринта се събудих от това, че Марлене е в центъра на хаоса! Жената беше бясна и крещеше. Ходеше нагоре-надолу, вдигаше столове, гледаше под масите и ровеше навсякъде!
Влязох, когато тя се разправяше в кухнята. „Не мога да намеря любимите си кашмирени пуловери, iPad-а си и други ценни вещи!“.
Когато видях, че баща ми идва, му направих знак да се отдръпне и да слуша.
„Къде ги видя за последен път?“ Попитах. „Не знам, бяха разпръснати из къщата“, отговори тя с раздразнение.
„Е, не бива да се тревожиш толкова много. Успокой се и ми кажи какво се случи с кутията, която ти дадох вчера?“ Пренасочих вниманието ѝ.
„Кутия? Какво общо има това с нещо, защото ти каза, че е на майка ти!“. Гласът на Марлене беше дрезгав, а паниката се долавяше във всяка дума.
„Аз го направих! И така, какво стана с кутията?“ Натиснах я, като запазих гласа си спокоен.
„Аз… случайно я изпуснах в мивката, докато миех чиниите снощи“, започна да обяснява тя. „Затова я оставих на прага, за да не забравя да я занеса в гаража, за да я скрия там“ – продължи тя.
„Но когато се върнах, го нямаше… Някой може да го е откраднал.“ Марлене завърши пренебрежително и с разочарование.
„Интересно“, помислих си аз, кръстосвайки ръце. „Кутията с последните вещи на майка ми изчезва случайно, също като снимките ѝ, също като пепелта ѝ. Направил си го нарочно, нали?!“
Тя изглеждаше виновна, преди лицето ѝ да се промени в раздразнение. Отговаряйки, тя изпуска: „Не знам защо продължаваш да говориш за мъртвата си майка. Тя си е отишла, така че и вещите ѝ трябва да са изчезнали!“ Все още запазвайки спокойствие, защото знаех, че баща ми ме слуша, казах:
“Е, поне си признаваш какво си правила с вещите на майка ми. Кутията беше тест.”
„Предметите, които ти смяташе, че са изчезнали, ги сложих в кутията“ – информирах я аз. „Исках да видя какво бихте направили с тях, ако си помислите, че това са ценните вещи на майка ми“.
„Как смееш да пипаш нещата ми!“ Марлене избухна. „Ще кажа на баща ти и той ще бъде на моя страна, защото сега аз съм негова съпруга, а не онази стара мома, която наричаш майка си!“ В този момент устата ѝ почти се бе разпенила!
„Докато ти си в колежа, аз се грижа за баща ти и за тази къща! Той ще повярва на мен, а не на теб, каквото и да кажеш!“
Това беше нейната грешка и пиронът в ковчега за баща ми. Той влезе в кухнята, а изражението му беше шокиращо и предателско. Истината за характера на Марлене и пренебрежението ѝ към всичко, което не беше нейно, никога не беше била по-ясна.
Докато стоеше там, зяпайки ни, любимите ѝ вещи бяха изчезнали, както и тези на майка ми. А с тях и нейното място в нашия дом. Татко още не беше казал нито дума, но погледът, който ми хвърли, каза всичко.
„Просто исках да разбереш, татко – казах аз тихо. „Исках да видиш.“
Той кимна, обгръщайки раменете ми с ръка. Гледахме как Марлен се мъчи да спаси каквото може. Това беше суров урок, но необходим. Баща ми се разведе с нея и тя трябваше да напусне съсипания брак без любимите си вещи.
По-късно открихме, че тя е изхвърлила кутията в контейнера за смет, който е бил събран същата сутрин. Паметта на мама и това, което е оставила след себе си, заслужаваше това уважение – поне от онези, които твърдяха, че ги е грижа.
Най-накрая двамата с татко отидохме на терапия, за да можем и двамата да се излекуваме подобаващо от загубата.
