Възрастна жена, която води самотен живот в старчески дом, неочаквано получава посещения от роднините си, след като наследява състояние от 2,3 милиона долара, само за да се сблъскат с кармата и да научат тежък урок.
Лола Симпсън седи в инвалидна количка и се любува на малката градина през прозореца на стаята си в старческия дом „Големи сърца“. Изминала е още една година, но в живота на Лола не са настъпили съществени промени. Дъщеря ѝ Натали и зет ѝ Роджър не отговаряха на обажданията ѝ и не си направиха труда да я проверят отново през тази година.
Точно преди шест години, когато Лола беше на 80 години, здравето ѝ започна да се влошава. Нуждаеше се от помощ при най-елементарните задачи и едва успяваше да се справи сама. Лола винаги е била жизнена и жизнерадостна жена, но кой може да победи последиците от стареенето?
Когато Натали разбра, че ще трябва да се грижи за болната си майка, тя просто я изгони да живее в старчески дом, след което се настани в къщата на майка си заедно със съпруга си. Този път Натали много ентусиазирано обещала на Лола, че ще я посещава често, но година след година Лола просто продължавала да чака и нито Роджър, нито Натали се появявали.
Един ден Лола била много разстроена. Тя имала малък семеен албум, който взела със себе си, когато я приели в старческия дом, и докато разглеждала снимките, на които били тя и Натали, сълзите ѝ не спирали да валят.
Млада медицинска сестра на име Мери видяла, че Лола плаче, и сърцето ѝ се разтуптяло за бедната жена.
„Госпожо Симпсън“, каза тя и се приближи до нея. „Мога ли да ви помогна? Добре ли сте?“
Лола поклати глава и избърса сълзите си. „Какво да ти кажа, скъпа? Тази година дъщеря ми отново не ме посети. Чаках посещението ѝ вече шест години. Всяка година сърцето ми се чуди дали не си губя времето да я чакам. Дали изобщо ще се появи?“
Мери въздъхна, без да знае как да утеши възрастната жена. Беше чула историята на Лола от другите медицински сестри, когато започна работа в старческия дом. Знаеше, че дъщерята и зетят на Лола са я изселили от дома ѝ и никога не са я посещавали. Трябваше да направи нещо, за да подобри настроението на Лола.
Затова Мери се принудила да се усмихне и казала: „Виждате ли, госпожо Симпсън, казват, че търпението винаги дава плодове. Сигурна съм, че един ден животът ви ще се промени и около вас ще има толкова много любов. Освен това плачът не подхожда на красива дама като вас. Хайде, искам да видя усмивка на това прекрасно лице!“
Лола се изчерви. „О, ти наистина умееш да говориш с думи, скъпа. Извинявай, че те притеснявам с всичките си проблеми. Но знаеш ли какво? Чувствам се малко по-добре. Благодаря ти, че ме изслуша….“
„Не се притеснявайте, госпожо Симпсън. Аз съм наблизо, ако някога имате нужда от някой, който да изслуша тревогите ви. В замяна на това може просто да ви помоля за няколко съвета за красота как имате толкова красива кожа!“ – пошегува се тя и Лола се засмя.
„Не мисля, че стара душа като мен може да понесе повече от това ласкателство. Чудех се дали….“ Лола започна да говори на Мери за нещата, които я вълнуваха, забравила всичките си проблеми.
Същата вечер вкъщи Мери не можеше да изхвърли Лола от главата си. Чувстваше се ужасно за жената и в главата ѝ се зараждаше идея да ѝ помогне. Но за да проработи, първо трябваше да поговори със съпруга си.
„Джош“, започнала тя, докато вечеряли. „Знам, че имаме много работа с малък дом и три деца, за които трябва да се грижим, но в старческия дом, където работя, има една жена и тя е наистина самотна. Чудех се дали не бихме могли да я приютим“.
Джош спусна вилицата си и стисна устни. „Не можем, скъпа“ – категорично отказа той. „Вече се мъчим да свързваме двата края. Това ще ни натовари прекалено много.“
Не можеш да посееш семената на горчивината и да очакваш да отгледаш растение на любовта.
„Но, скъпи, семейството ѝ я изгони. Тя няма кой да се грижи за нея. Разбира се, медицинските сестри са там, но тя копнее за семейство. Не те притискам, но…“
„Какво каза? Тя е била изгонена?“
Мери кимна. „И зет й и дъщеря й никога след това не са я посещавали. Тя се надява, че някой ден ще дойдат да я видят. Чака вече шест години… Съмнявам се, че ще дойдат“.
В този момент Джош съжалява, че е отказал на Мери. Той си спомнил как майка му е била съвсем сама в последните си дни, тъй като той бил твърде зает да работи, за да издържа семейството си, и рядко я посещавал. Джош не можел да понесе мисълта някой друг да прекара последните си дни в такава скръб и нещастие, затова се съгласил с молбата на Мери.
„Добре“, въздъхна той. „Предполагам, че ще се справим по някакъв начин….“
След като документацията беше готова и Лола дойде в дома на Мери, Лола се почувства така, сякаш животът ѝ беше получил още един шанс. Обичаше да е около децата на Мери, които я наричаха баба, а Джош и Мери я обичаха и уважаваха толкова много.
Лола живя в дома на Джош и Мери няколко месеца и забрави за проблемите си. Най-накрая беше щастлива и Мери се радваше да я види такава.
Една сутрин Лола получи писмо и веднага разпозна адреса на подателя. „Изглеждате наистина щастлива, госпожо Симпсън. За какво е писмото?“ Попита я Мери, като я видя как прокарва плавно ръка по плика на писмото и се усмихва.
„О, то е от някой специален човек, скъпа. Само за минутка….“
Лола отворила писмото, за да го прочете, и сълзите ѝ не спирали. Това било писмо, в което я уведомявали, че е наследила 2,3 милиона долара не от кого да е, а от по-големия си доведен брат Морган, който се бил сдобил с адреса на Мери чрез адвоката на Лола.
Работата беше там, че Морган беше обещал на майка им, че винаги ще се грижи за по-малката си сестра Лола. За съжаление той дълго време беше прикован към леглото и сега, когато лекарят му беше казал, че му остават само няколко месеца живот, той реши да остави парите си на Лола, защото нямаше собствено семейство.
До Натали и Роджър достига вестта, че Лола е станала милионерка, след като адвокатът на Лола посещава дома ѝ за някои формалности, за да научи, че тя е в старчески дом. Двойката решава да приеме Лола обратно, но когато отиват в старческия дом, за да я вземат, научават, че Лола е напуснала заведението преди няколко месеца.
„Но къде е отишла?“ Натали попитала объркано рецепционистката.
Рецепционистката плъзна листче към нея и каза: – Тя е някъде, където заслужава да бъде. Давам ви този адрес, за да научите, че майка ви няма нужда от вас, за да бъде щастлива!“
Когато Натали и Роджър пристигнали в дома на Мери, те се престорили на прекрасни роднини, каквито не били. Но Лола нямаше търпение и затръшна вратата пред тях. „Съжалявам, но не ви познавам“, каза им тя. „Дъщеря ми и зет ми не допускат непознати, така че моля, напуснете….“.
В крайна сметка Натали и Роджър получиха това, което заслужаваха, както и Лола. Чрез Мери тя получи безценно съкровище: любящо семейство. В знак на благодарност Лола решава да остави богатството си на семейството на Мери след смъртта си. Междувременно тя съди Натали и Роджър, претендирайки за правото си на своята къща, и въпреки че делото отнема време, тя печели.
Към момента Лола не знае къде са Натали и Роджър, а и не я интересува. Когато Морган си тръгва към небесната си обител, Мери и Джош се заемат с организацията на погребението му. Здравето на Лола е много по-добро и тя е щастлива от семейството, което е получила в лицето на Мери, Джош и техните деца.
