Мъж с ужас открива, че възрастната му съседка живее в счупената си стара кола, въпреки че има къща.
Понякога ни е необходимо много време, за да осъзнаем, че нещо не е наред, много не е наред, и то от много време. Дейвид Касъл е свикнал да вижда съседката си Оливия Мадисън да пристига и да си тръгва с колата си по същото време, по което и той.
Поне така си мислеше, докато не дойде нощта, в която се прибра в 2:30 ч. и видя госпожа Мадисън в колата ѝ – очевидно бързо заспала. Дали се е заключила сама? Дейвид се зачуди. И тогава осъзна, че всъщност никога не беше виждал госпожа Мадисън да кара колата си, нито веднъж.
Разтревожен, Дейвид се приближи до разнебитения стар форд и надникна вътре. Госпожа Мадисън се беше облегнала на предната седалка от страната на пътника, покрита с дебела завивка, и спеше бързо.
На задната седалка бяха подредени грижливо няколко кашона с хранителни продукти и стоки от първа необходимост. Беше очевидно: госпожа Мадисън, седемдесет и девет годишна, живееше в колата си!
Но защо, зачуди се Дейвид ужасен. Тя притежаваше съседната на неговата къща – хубава викторианска двуетажна къща, която след смъртта на господин Мадисън преди три години бе започнала да изглежда печално занемарена.
Дейвид се прибра вкъщи и събуди жена си. “Лидия – каза той, – мисля, че госпожа Мадисън е живяла в колата си. Скъпа, моля те, оправи спалнята за гости. Ще я доведа.”
Лидия скочи от леглото. “О, Боже мой, Дейвид! Госпожа Мадисън?” – изпъшка тя. “Но тя трябва да е на деветдесет години, щом е на един ден!”
“Знам – каза Дейвид мрачно. “Никога не съм мислил, че ще видя някой мой познат да живее на улицата. Ще отида да я взема.”
“Не я плаши, Дейвид”, помоли Лидия.
“Не се притеснявай, няма да го направя, но тази вечер е студено”, каза Дейвид. “А тя няма да спи в тази кола нито една нощ повече!”
Много от нас преминават през този свят, без да виждат какво наистина ни заобикаля.
Дейвид се върна навън и отново се приближи до колата на госпожа Мадисън. Той почука леко по прозореца, докато клепачите на госпожа Мадисън не трепнаха. “Госпожо Мадисън”, извика той тихо. “Това е Дейвид Касъл от съседната къща!”
Госпожа Медисън се събуди и изглеждаше малко уплашена, но любезната усмивка на Дейвид я успокои. “Мисис Медисън. Моля, слезте от колата и влезте вътре. Жена ми е приготвила за вас чаша горещ шоколад и топло легло”.
“Дейвид – каза госпожа Мадисън, – съвсем съм добре… Моля, не се притеснявайте”.
“Няма да си тръгна, ако не дойдеш с мен” – каза твърдо Дейвид и накрая госпожа Мадисън отвори вратата и излезе от колата. Дейвид я зави с одеялото си и я поведе по пътеката към вратата си.
Вътре Лидия го чакаше с обещаната чаша горещ шоколад. Госпожа Мадисън отпи първата глътка и очите ѝ се напълниха със сълзи. “Правех горещ шоколад точно като този за моя Чарли, когато работеше нощни смени…” – каза тя.
“Госпожо Мадисън, защо спахте в колата си?” – попита нежно Лидия.
Госпожа Мадисън затвори очи. “Не мога да се прибера у дома, разбирате ли… Не и откакто Чарли…”
“Не сте се прибирали у дома, откакто съпругът ви почина?” – попита Дейвид шокирано.
Госпожа Мадисън плачеше тихо. “Отначало го направих – обясни тя, – но после… Там, където беше той, цареше ужасна тишина, а после изведнъж отварях някое чекмедже или врата и го усещах, сякаш току-що е бил там.
“Не можех да живея с липсата му или с постоянните напомняния, Дейвид, не можех да живея с тази болка. Затова една вечер просто взех завивката си и излязох пред колата. Това беше първата спокойна нощ за мен, откакто Чарли почина.
“Така че започнах да спя тук, но скоро не можех да издържам да влизам в къщата за нищо. Изключих водата и осветлението и започнах да живея в колата си. Вече минаха две години. Вие сте първият човек, който забеляза това.”
“Но как се справяш, имам предвид за банята?” – попита любопитно Лидия.
“От десет години съм член на група за фитнес на възрастни хора, ходех с Чарли – каза госпожа Мадисън. “Така че ходя там, къпя се и какво ли още не… справям се.”
“Госпожо Мадисън”, каза Дейвид нежно. “Защо не продадете къщата и не се преместите някъде другаде?”
Госпожа Мадисън се изчерви. “О, Дейвид, мислила съм за това, но къщата е толкова разхвърляна!”
“Е, сега си легнете, а утре ще отида да я огледам, добре?” Дейвид каза любезно. “И ако ми позволиш, ще почистя къщата и ще можеш да я продадеш”.
Госпожа Мадисън прегърна Дейвид и Лидия с благодарност. “Благодаря ви, скъпи мои. Вие ми дадохте надежда.”
На следващия ден Дейвид се обадил на свой приятел, който имал малък бизнес за реставрация на стари къщи, и го помолил да посети заедно с него къщата на госпожа Мадисън. Когато двамата мъже влезли в къщата, те били шокирани.
Цялата къща била покрита с пластове прах, а от таваните и осветителните тела висели дебели завеси от паяжини, но по-лошото било, че стените били покрити от пода до тавана със странна на вид черна слуз.
“Навън!” – извика приятелят на Дейвид и го избута през вратата. Той отиде до колата си и върна две маски за лице и поредица от стъклени тръбички. Двамата мъже се върнаха вътре и Дейвид наблюдаваше как приятелят му събира проби от веществото, за което казваше, че е плесен.
Приятелят на Дейвид поклащаше глава. “Приятелю – каза той, – това може да е лошо. Ще занеса това в лабораторията, за да видя какво ще кажат. но може да е лоша новина”.
“Хайде – каза Дейвид. “Мога да извикам почистваща служба… Само малко мухъл и прах не е краят на света.”
Но приятелят на Дейвид поклати глава. “Ако това е, което мисля, че е, няма начин тази къща някога да бъде чиста – или безопасна за живеене”.
“Безопасна?” – попита Дейвид. “Какво имаш предвид?”
“Ако това е токсичен мухъл, той ще се е просмукал във всяка пукнатина на тази къща, под всяка дъска на пода, във всяка стена. Всъщност, ако твоята приятелка беше живяла в къщата, досега щеше да е сериозно болна!”
Три дни по-късно от лабораторията дойдоха новините. Това беше разновидност на много опасната плесен Stachybotrys, която техниците никога не бяха виждали преди. Те съобщиха, че става дума за “екстремен случай”, и препоръчаха всички спори да бъдат унищожени.
Дейвид съобщил на госпожа Мадисън лошата новина и двамата решили да се обадят в пожарната и да поискат тяхната помощ за справяне с проблема. Експертът от пожарната им казал, че единственият начин да се уверят, че мухълът няма да се разпространи в други домове, е да изгорят къщата. Разглобяването на къщата би изпратило облаци от спори във въздуха и би им позволило да се разпространят из целия квартал.
За съжаление, госпожа Мадисън прие съвета на пожарната и наблюдаваше как те подклаждат внимателно контролиран пожар. И докато старата ѝ къща гореше, тя плачеше. Дейвид я обгърна с нежна ръка и каза: “Имате дом при нас, госпожо Мадисън, колкото дълго искате, знаете го!”
Госпожа Мадисън кимна. “Знам, Дейвид, благодаря ти, но се надявах отново да си имам собствено местенце…”
Дейвид имаше идея, но я запази за себе си. На следващия ден той свиква среща на всички най-близки съседи. “Както всички знаете, госпожа Медисън изгори къщата си, за да предотврати разпространението на токсична плесен, която може да навреди на всички нас.
“Мисля, че всички трябва да се включим, за да се опитаме да решим проблема ѝ. Има ли някой идеи?”
Една от жените вдигна ръка. “Аз съм агент по недвижими имоти, а парцелът на госпожа Медисън е голям, много по-голям от който и да е от нашите парцели. Мисля, че познавам строителен предприемач, който може да се заинтересува!”
Както се оказа, предприемачът беше много заинтересован и Дейвид договори отлична сделка от името на госпожа Медисън. Строителят изграждаше серия от къщички за възрастни хора и като част от щедрото заплащане, госпожа Медисън получи правото да живее в една от най-добрите къщички до края на живота си.
Благодарение на добротата на Дейвид госпожа Медисън получи добра цена за парцела си и малък самостоятелен дом, който си беше неин, и остана в квартала, който обичаше, в съседство с най-добрите си приятели Дейвид и Лидия Касъл.
