Бездомен възрастен мъж рови в боклука за храна, когато луксозна кола спира до него и милионер го моли да се качи в колата му. Бездомникът е меко казано объркан, тъй като изобщо не разпознава богаташа.
65-годишният Оливър въздъхна горчиво, вперил поглед в червената сигнална лампа и стиснал стомаха си, за да потуши пристъпите на глад. Докато колите се втурваха нагоре-надолу по пътя, погледът му беше прикован в контейнера за боклук в уличката отсреща и той нямаше търпение да стигне там.
След няколко секунди, когато сигналната лампа най-накрая светна зелено, Оливър претърколи инвалидната си количка до контейнера и започна да рови дори за най-малките парчета храна, които успя да намери. Беше толкова гладен, че имаше чувството, че ще припадне всеки момент, а горещите вълни, духащи през летния следобед, само влошаваха нещата.
Преди няколко години животът на Оливър беше много различен. Той беше щастлив семеен мъж с любяща съпруга и син. Но в деня, в който жена му почина, светът на Оливър започна да се срива. Първо синът му го изгони от къщата, а след това загуби спестяванията и уважението си.
След като е изгонен, Оливър работи ден и нощ, за да наеме малка къща. Но след това той получи инсулт и беше прикован към инвалидна количка, което го превърна в задължение, а не в актив за компанията, за която работеше, и беше уволнен.
Оливър се опита да си намери работа отново, но не успя. Скоро спестяванията му се изчерпаха и когато не можеше да плати наема, той остана бездомен.
— Можете ли да ми дадете още малко време? — бе попитал през сълзи хазяина си.
Човекът отказа.
— Позволих ти да останеш тук три месеца без наем, Оливър. Съжалявам, вече не мога да направя нищо.
За съжаление приятелите на Оливър или се бяха преместили, или вече не бяха живи, а той нямаше роднини, защото със съпругата му бяха сираци. В резултат на това той нямаше към кого да се обърне за помощ. Прие съдбата си и прегърна живота на бездомник, живеещ в изоставена кола на паркинг, знаейки, че няма изход.
Онзи ден, докато претърсваше контейнера за храна, Оливър внезапно намери полуизяден сандвич и щастието му нямаше граници. Той отхапа голяма хапка и изплака с облекчение, докато ядеше. Беконът вътре се беше развалил, той го знаеше, но да има нещо за ядене беше по-добре, отколкото да гладува, така че той просто го изяде, сякаш беше най-добрата храна на света. Порови из кошчето за още храна, надявайки се да намери нещо, което да остави за вечеря.
Изведнъж до него спря луксозна кола, а бизнесменът на задната седалка свали прозореца си.
— Мили Боже! — извика той от колата си. — Не съм те виждал от векове. Това ти ли си, Оливър?
Оливър спря да рови и погледна нагоре, за да види мъж, облечен в смокинг, който излизаше от колата. Когато богаташът се приближи до него, той прегърна Оливър и го покани в колата си.
Оливър никога не е бил по-объркан в живота си. Не беше свикнал да се отнасят с него по този начин; всички го отблъскваха заради мърлявия му вид или го игнорираха.
— Кой сте вие? Познавам ли ви, сър? — попита той през сълзи, трогнат от любезното отношение на мъжа и мъжът му се усмихна широко.
— Аз съм, Оливър! Шон! Помниш ли? Бяхме заедно в колежа!
— Шон? — Оливър се замисли известно време и след това спомените отново нахлуха.
— О, няма начин! — извика той, като внезапно си спомни своя отдавна изгубен приятел. — Това е нереално. Толкова съм щастлив да те видя след толкова време, Шон! Аз… много се смущавам от външния си вид, обаче. — добави той тъжно.
— Няма от какво да се срамуваш, Оливър. Но какво всъщност се случи? Какво точно правиш тук?
Оливър сподели своята болезнена история и Шон се почувства ужасно заради него.
— Качи се! — каза той, махвайки на Оливър да влезе в колата му. Оливър се поколеба, но беше твърде щастлив да види Шон и се съгласи. С помощта на шофьора на Шон Оливър успя да влезе в колата, а инвалидната му количка беше прибрана в багажника.
Шон го заведе в местен ресторант, където му поръча много храна. Докато Оливър ядеше, Шон му напомни за добрите им стари времена и двамата приятели не можеха да спрат да си говорят колко прекрасна е била младостта им.
Оливър винаги е бил ярък и интелигентен ученик, който беше отличник и в науките, и в спорта. Шон, от друга страна, полагаше минимални усилия във всичко, защото предпочиташе да прави нещата умно, а не по трудния начин. Той дори напусна колежа, за да започне свой бизнес, и докато всички смятаха, че Шон никога няма да постигне нищо в живота, Оливър винаги го насърчаваше.
След като Оливър завърши колеж, той се премести в друг град и така загубиха връзка. Но след това съдбата ги събра отново.
— Ти не заслужаваш такъв живот, Оливър! Мразя да те гледам да живееш така! — Шон му каза. — И съжалявам, че го казвам, но твоя син е глупак! Как може някой да причини това на родителите си? Как може да те изгони?
Оливър въздъхна.
— Той вече не живее там. Продаде къщата и се премести. Отидох там преди около две години…
Шон се чувстваше зле за Оливър и знаеше, че трябва да му помогне, затова предложи на Оливър да остане в къщата му и го запозна със семейството си, съпругата си Лидия и дъщерите си близначки Мерил и Катрин, които го наричаха чичо Оливър с привързаност.
По-късно Шон помогна на Оливър да си намери работа в неговата компания и Оливър скоро успя да си позволи да наеме къща. Шон обаче настоя Оливър да остане при него и семейството му.
— Не мога да оставя чичото на дъщерите ми да си тръгне така. Трябва да останеш, Оливър, защото ти също си част от това семейство. — каза той и Оливър не можеше да възрази.
