След като губи единствения си родител и е отгледана в приемно семейство, Тара се бори да намери надежда в света. Въпреки това тя запазва добродушния си характер, дори след като остава без дом. Накрая получава първия си апартамент, но по-късно е изгонена от наемодателя си. Година по-късно той ще потърси помощта ѝ.
Преди да умре, майката на Тара винаги я е учила, че една от най-подценяваните благословии в живота е надеждата. Тя казваше:
„Животът е влакче в увеселителен парк, а надеждата е твоята бара. Без надежда нямаш нищо, което да те държи на острите завои.“
Тара е само на 10 години, когато майка ѝ умира. Тя никога не познава баща си, затова е отгледана в приемно семейство.
Докато е в груповия дом, Тара се опитва да запази надеждата си, вярвайки, че един ден някой от членовете на семейството ѝ ще я потърси и ще я осинови. Ако това не се случи, тя се надяваше, че някое добро семейство там един ден ще я приеме за своя.
Но с всяка изминала година, в която разочарованията следваха едно след друго, надеждата на Тара започна да намалява. Опитвайки се да запази искрата на надеждата си, тя заключи, че всичко ще се оправи, когато излезе от приемната грижа.
Когато навършила 18 години, тя най-накрая излязла от приемната грижа, но трудно намерила подслон и работа. Тара била трудолюбива и добра по душа, но изглеждало, че всичките ѝ усилия водят само до задънени улици.
В крайна сметка тя се оказва бездомна за няколко месеца. Молела за пари и работела каквато и да е странна работа, за да си набавя храна и други неща от първа необходимост. Понякога намирала легло в местния приют за бездомни, но повечето нощи прекарвала на опасни, студени и самотни улични ъгли.
В този момент Тара напълно се беше отказала от идеята за надежда и се беше отдала повече на идеята за оцеляване. Беше стигнала до извода, че в света няма справедливост. Както и да е, тя остана вярна на добрата си природа.
По-късно Тара си намира работа като сервитьорка в местно кафене. Беше много благодарна за работата и горда от себе си.
За повечето хора това може да не е изглеждало кой знае какво, но след напрегнатото ѝ пътуване това е било победа.
Тара работела на дълги 12-часови смени. Даваше всичко от себе си, работейки за отдаването под наем на къща, която наблюдаваше от известно време.
Често минавала покрай нея на път за приюта и забелязвала табелата „под наем“ в двора. Затова, след като си намерила работа, решила да се поинтересува дали да я наеме.
В сърцето си Тара просто искала да има място, което да нарече свой дом, и била готова да положи труд, за да го получи. С течение на времето тя успява да се сдобие с жилище и в сърцето на Тара отново пламва искрица надежда. Тя най-накрая започва да вижда по-добри дни.
Един ден, докато Тара се прибирала от работа, била нападната от двама крадци, които се опитвали да вземат чантата ѝ. За щастие, точно когато хванали Тара, на помощ ѝ се притекли две огромни бездомни кучета, които изплашили грабителите, докато лаели заплашително.
Тара осиновява двамата си спасители и ги приема като свои. Същата вечер всички споделиха остатъците от храната, която тя беше донесла от работа.
Хазяинът на Тара, Джак, беше млад мъж от заможно семейство. Родителите му се бяха преместили в чужбина, затова той даваше къщата им под наем. Когато Джак откри, че Тара има две огромни кучета в къщата, той заплаши да увеличи таксата.
„Моля те, Джак. Живея от заплатата на сервитьорка, не мога да платя това“, протестира Тара.
„Трябваше да помислиш за това, преди да доведеш тези кучета“, отвърна Джак.
„Моля те, бъди разумен. Това не е като да е апартамент. Това е къща! Има достатъчно място за тях и се кълна, че ще се държат прилично. Моля те, сигурен съм, че можем да измислим нещо. Просто не мога да платя тази сума – помоли Тара.
„Ти глуха ли си? Защото явно не чуваш какво ти казвам…“ Джак изръмжа.
„Моля те, Джак“ – отново помоли Тара.
“Добре! Нека те улесня. Искам нещата ти да бъдат изнесени оттук до утре. Ако не желаеш да играеш, тогава по-добре си намери друго място, където да останеш“, каза Джак, оставяйки Тара в сълзи.
И точно по този начин Тара отново е бездомна. Но този път беше различно; тя имаше своя лап бар, който я държеше на земята. Този път тя имаше надежда.
На следващия ден тя потърси къща, в която да настани кучетата си, но не намери такава.
Решила да отведе кучетата си в близкия приют за кучета и убедила собственика да ѝ даде работа там, за да може да бъде с кучетата, които са спасили живота ѝ.
Година по-късно Тара работи толкова усърдно, че успява да отвори собствена компания. Фирмата ѝ била много успешна и преди Тара да разбере, тя била по-просперираща, отколкото някога е можела да си представи.
Един ден се случило така, че Тара провеждала интервюта за нова длъжност в компанията си. Обикновено никога не провеждала интервюта сама, но графикът ѝ бил свободен и тя решила, че ще бъде малко по-практична в работата на компанията си.
„Лиза, моля те, пусни следващия кандидат“, каза тя на помощник-мениджъра си, който след това, за учудване на Тара, въведе Джак, стария ѝ хазяин.
Джак изглеждаше различно. Не беше толкова надут и не беше облечен в обичайните си крещящи дрехи. Джак смирено зае място на бюрото на Тара, като му беше трудно да установи контакт с очи.
„Здравей, Джак. Помниш ли ме?“ Тара го попита.
„Ум… да… Да, помня, госпожо“, отговори той.
„Госпожо? Не, нека не го правим. Защо си тук, Джак? Искам да кажа, че просто съм малко изненадана. Винаги си изглеждал, че всичко е наред – каза Тара.
„Имам нужда от работа, Тара“, отговори той.
„Работа? Тук? Извинявай, че те питам, но какво стана, Джак?“ Тара попита.
„Е, сега няма смисъл да лъжа, нали?“ – каза той, като се засмя нервно. „Родителите ми разбраха, че съм похарчил парите за наем за собствени забавления, а не за училище. Така че… те ме отрязаха от наследството ми. Сега съм сам и имам нужда от работа“, призна Джак.
„А ти си сигурен, че искаш работа тук? Като гледач на кучета?“ Попитах.
„Моля те, Тара. Знам, че в миналото не се отнасях добре с теб, и искрено съжалявам за постъпките си. Бях арогантен и живеех в собствения си балон. Сега виждам това. Но тази работа ми е нужна. Не съм завършил училище, така че това е всичко за мен – помоли той.
Тара се замисли над думите му, спомняйки си как го беше молила по същия начин преди година.
„Знаеш ли, Джак, майка ми казваше: Животът е влакче в увеселителен парк, а надеждата е твоята бара. Без надежда нямаш нищо, което да те държи на острите завои. Сега разбирам това – каза Тара.
„Какво означава това?“ Джак попита.
„Означава, че ще ти дам шанс. Имаш работа – отвърнах аз.
Джак беше във възторг и искрено благодарен. Тара най-накрая осъзна, че в света наистина има справедливост. С течение на времето Тара и Джак действително станаха добри приятели.
