Доставчик спира движението и помага на беден старец да пресече пътя, само за да открие чисто нова кола в гаража си на следващия ден. Дори не може да повярва кой я е оставил и защо.
Хората смятат, че да си доставчик е лесно, но е по-сложно, отколкото някой може да си представи, въпреки че Хари винаги е давал всичко от себе си. Той нямаше кола. Използваше скутера си, за да доставя поръчки от приложение за поръчка на храна и обикновено беше страхотно.
Карането на кратки разстояния не беше толкова трудно, но нещата винаги ставаха малко по-лоши, когато трябваше да пресече магистралата, главно защото през този сезон от време на време валеше сняг. Хората сякаш винаги ставаха по-неспокойни и опасни по големия път, така че Хари трябваше да бъде много внимателен, защото беше на скутер.
Този ден той се опитваше да излезе от магистралата възможно най-бързо, когато видя възрастен мъж, който се опитваше да пресече пътя. Беше крехък и изглеждаше измръзнал в опърпаното си сако. Клаксоните на колите отекнаха, докато минаваха покрай него, и мъжът трепна, когато го направиха. Ако това продължаваше, някой щеше да прегази човека и Хари искаше да предотврати това нещастие, затова спря скутера си пред него.
— Сър, позволете ми да ви помогна да пресечете. — предложи той и сграбчи мъжа за лакътя, за да го насочи. Хари протегна другата си ръка и започна да води възрастния мъж през нея.
Шофьорите бяха недоволни от спирането по средата на пътя, но те спряха, защото Хари държеше ръката си вдигната и хвърляше страховити погледи към шофьорите. За щастие след няколко минути стигнаха от другата страна и възрастният просяк му се усмихна лъчезарно.
— Много ти благодаря, млади човече. Не мога да повярвам, че най-накрая преминах. Винаги отнема много време. Къщата ми е насам, но аз вървя през града от другата страна. — обясни старецът и Хари кимна.
— Няма за какво, сър. Но моля, опитайте се да намерите друг начин да се приберете. Изключително опасно е да пресичате магистралата. Сякаш шофьорите са малко луди, а това време на годината е още по-лошо. Бъдете внимателни. — каза Хари и изправи скутера си, за да се качи отново на него.
— Чакай, млади човече. Можеш ли да ми кажеш адреса си, за да мога да ти изпратя подарък за благодарност. — каза по-възрастният мъж и се протегна към Хари.
— О, това не е необходимо.
— Моля те. Не бих могъл да живея със себе си, ако не се отплатя за този мил жест. — настоя той и Хари кимна, диктувайки адреса си.
Живееше в хубав квартал, защото беше наследил къщата от родителите си, които починаха преди няколко години. Трите му деца обичаха новия си дом, но на всички баба и дядо им липсваха ужасно много. За съжаление, трагедия сполетя семейството им малко след това, защото пандемията му коства работата и сега доставката на храна беше цялото му препитание.
В някои дни той трябваше да работи по 18 часа, за да поддържа семейството си на повърхността. Той беше единственият родител на децата си, защото жена му ги беше изоставила отдавна и Хари беше решен да изгради обещаващо бъдеще за тях, дори и да нямаше кола, за да извършва тези доставки както трябва. Спестяваше за това.
Все пак не очакваше нищо от този беден възрастен мъж.
— Благодаря ти отново! — просякът махна с ръка, когато Хари се приготви да продължи да работи.
***
Въпреки това, той почти катастрофира със скутера си на следващия ден, когато се прибра от работа след последната си поръчка. В открития гараж имаше чисто нова кола, а децата му подскачаха развълнувани на поляната. Обикновено той не ги пускаше навън, но най-голямата му дъщеря, Луси, също се усмихваше.
— Деца, какво става? — каза той с широко отворени очи, хвърляйки скутера си на тревата.
— Татко! Това е подарък! — каза Луси и посочи към човека, който Хари не беше забелязал.
— Господине! Какво правите тук? Това вашата кола ли е? Как? Какво? Защо? — Хари се препъваше във въпроси, докато се приближаваше до стария просяк, на когото бе помогнал да пресече пътя. Той не разбираше какво се случва.
Защо се разхождаше и рискуваше живота си, ако имаше кола? Най-важното, защо колата беше в неговия гараж?
— Казах ти, че няма да мога да живея със себе си, ако не се отплатя за жеста. — отговори мъжът с усмивка. — Казвам се Реджиналд и тази кола… купих я преди много години… за моя внук.
Хари беше объркан, но по-възрастният мъж продължи.
— Съпругата ми и аз имахме само един син по време на брака ни и тя ме напусна, когато компанията ми фалира. Тя взе детето ми, разбира се, но аз дадох всичко от себе си. Все пак това не беше достатъчно. Синът ми свикна с парите на втория си баща и не можех да се състезавам повече с тях.
— Това е ужасно! — каза Луси, държейки братята си близо до себе си, докато Хари слушаше внимателно.
— Така е, млада госпожице. Синът ми се обаждаше от време на време, но никога не бяхме близки. Преди няколко години внукът ми ставаше на 18 години и го бях срещал няколко пъти. Исках да направя нещо за него, затова взех тази кола. — посочи я Реджиналд. — Той я мразеше.
— Това е ретро кадилак! — изтъкна шокиран Хари.
— Моят внук, подобно на баща си, харесва лъскавото и новото. Не знаех това. Той каза, че истинският му дядо – доведеният му дядо вече му е купил чисто нов SUV. — преглътна Реджиналд. — И така, трябваше да я взема вкъщи, но не можех да я карам много. Болеше ме твърде много. Но я поддържах в страхотна форма и мисля, че е време някой да я вземе. Мога да разбера от работната ти униформа, че доставяш храна и си помислих, че наистина можеш да използваш превозното средство.
— Не мога да приема този екстравагантен подарък от непознат, сър. Не би било правилно. — поклати глава Хари, въпреки че беше толкова благодарен, че някой изобщо се е сетил за него.
— Моля, направи го. Няма да го използвам и то просто си стои там и не прави нищо. Искам някой, който го заслужава, да го има. Човек, който би спрял по средата на пътя, за да помогне на стар просяк без нищо, заслужава нещо такова. — настоя възрастният мъж.
— Сър, бихте могли да продадете тази кола и да живеете по-добър живот. — каза Хари, като понижи гласа си и се приближи до Реджиналд, за да не го чуят децата му.
Старецът поклати глава.
— Не ме интересуват парите. Прося сега, защото трябва да ям, но никога не приемам много. Не ми трябват много. Къщата ми е платена, защото я купих преди години и ми стига, въпреки че сега има своите проблеми. Спестявах всичко, което можех, докато успях да купя тази кола, само за да бъде отхвърлена. Алчността в очите на сина ми и внука ми… уби нещо в мен, така че не искам да я продавам. Искам усилията ми да имат истински смисъл. Моля, приеми я.
Сериозността в лицето на мъжа не можеше да се отрече. Хари преглътна тежко влагата, събрала се в очите на Реджиналд, и накрая кимна.
— Благодаря! — каза той тихо и прегърна стария просяк.
— Какво ще кажеш за вечеря? — предложи Луси, разведрявайки настроението. Хари повтори предложението към по-възрастния мъж, който се опита да откаже, но този път те настояха.
Вечеряха и прекараха страхотно. На децата на Хари толкова много им липсваха техните баба и дядо, че им хареса да имат друг възрастен човек наоколо.
На следващия ден Хари достави всичко с кадилака и се прибра по-рано, за да прекара повече време с децата си и да се забавлява.
Той покани Реджиналд да идва всеки петък на специална вечеря и той стана като член на тяхното семейство – семейство, което се ценеше взаимно, нещо, което не можеше да се купи с пари.
Старецът почина няколко месеца по-късно, а Хари и децата му бяха единствените на погребението му и единствените хора, които никога нямаше да го забравят.