Мъж, скърбящ за починалата си съпруга, плаща цветята на момиче без пари в цветарски магазин и добрият му жест преобразява живота му.
За Ричард Престън неделята беше най-лошата. Неделите бяха дните, в които той и Ан мързелуваха в леглото с часове, разговаряха и гледаха как сенките маршируват по тавана им, ядяха палачинки и пускаха трохи по чаршафите.
Беше неделя, когато Ан почина. Ричард се беше събудил и я видя да се вкопчва в ръката му, сладкото й лице се сгърчи, а другата й ръка беше обгърнала подутия й корем. Ричард я беше откарал по спешност в болницата, но без резултат. Ан почина и бебето им с нея. Беше неделя.
Бяха изминали 2 години, но Ричард имаше чувството, че не е минала и седмица. Изглежда не можеше да излезе от мъглата на болката. Ан постоянно му липсваше и загубата й остави зееща дупка в живота му.
Ричард влезе в любимия си цветарски магазин на път за гробището. Мъжът вече беше намислил букета си за Ан: момини сълзи, дъх на бебе и стрък жасмин, който да му напомня за нейния парфюм.
Но когато Ричард влезе, той се озова насред конфликт. Стройно момиче в края на тийнейджърските си години стоеше в средата на магазина със стиснати юмруци, вдигната брадичка и лешникови очи с искрящи пламъци.
— Моля ви! — каза тя и гласът й потрепери. Ричард видя, че блясъкът в очите й беше сълзи, които сдържаше, а не гняв. — Знам, че нямам достатъчно пари за лилиите, но ще работя за тях… Ще почистя, ще измета…
Цветарят само клатеше глава.
— Момиче, казвам ти, че тези лилии са за редовен клиент и не бих ти ги продал, дори ако имаш 25 долара!
— Но ти не разбираш! — извика момичето. — Трябва да ги имам, за нея! Бяха й любими. Ще ти дам телефона си, ще коленича пред теб, ако това е необходимо, но моля те!
Момичето наведе гордата си глава и започна да се спуска на едно коляно и тогава Ричард се намеси. Той пристъпи бързо напред и постави ръка под лакътя й.
— Ти не коленичиш пред никого, чуваш ли? — каза Ричард.
— Хей, Джак — каза Ричард на цветаря. — Това моите лилии ли са, които тази млада дама искаше? — Джак кимна и Ричард продължи: — В такъв случай й ги дай, моля. Аз ще платя за тях.
Цветарят подаде букета на момичето, което зарови лице в хладните листенца.
— О, дори мирише на нея! — ахна тя. След това с благодарен поглед към Ричард тя изчезна.
Ричард извади портфейла си и плати на Джак за лилиите.
— Джак, дай ми букет от тези кали, ако нямаш нищо против. — Докато излизаше от магазина, Ричард си мислеше за момичето.
Ан нямаше да има нищо против той да даде на момичето нейните лилии. Ан беше дала живота си за момичета като нея, би й подарила и цветята. Ричард се усмихна за първи път от много време, спомняйки си страстта на неговата Ан към нейната работа.
Ан беше социален работник и беше работила с млади момичета в риск, изваждайки ги от кошмарни ситуации и намирайки им щастливи домове.
— О, Ан! — прошепна той. — Почти бях забравил усмивката ти и колко много обичаше живота!
Ричард тръгна към гробището в мъгла от щастливи спомени, но когато стигна до гроба на Ан, го очакваше изненада. Стройното момиче от цветарския магазин беше там и грижливо нареждаше лилиите на гроба на Ан.
Когато чу стъпките на Ричард, тя се обърна и се втренчи с отворена уста, изглеждаше много млада и много уязвима, със сълзи, обливащи бузите й.
— Вие? И вие ли я познавахте? Тя спаси живота ми… — каза момичето.
Ричард кимна и нежно постави калите до момините сълзи.
— Ан беше моя съпруга. — каза той нежно. — И може да се каже, че тя спаси и моя живот.
— О! — извика момичето. — Не знаех, че я няма… Вчера ми казаха. Не можех да повярвам, тя беше толкова жива, толкова щастлива. Не знам как беше толкова щастлива, когато работеше с толкова много нещастни хора като мен.
Ричард се усмихна.
— И аз се чудех същото много пъти, но това беше Ан. Ти едно от нейните момичета ли беше?
— Да. — каза момичето. — Аз съм Меган. Ан ми повярва, когато никой друг не би, и ме отведе и ме пази в безопасност. Обичам я.
— Аз съм Ричард. — каза Ричард и пристъпи напред, за да се ръкува с Меган. — Откъде разбра за лилиите?
Меган се усмихна.
— Винаги имаше куп в офиса си, каза, че съпругът й винаги й носи цветя… Предполагам, че това си бил ти!
Ричард кимна.
— Да, това бях аз! Слушай, искаш ли си да вземем по чаша кафе?
Меган го направи и с часове двамата седяха в малко кафене и говориха за Ан. Меган вече беше почти на 18 и беше на път да излезе от системата, а причината да дойде да търси Ан беше, че искаше съвет как да оцелее сама.
— Е! — бавно каза Ричард. — Може би няма да се наложи да си сама. Имам голяма къща, много стаи и можеш да останеш. Ти беше момичето на Ан, предполагам, че си и моето момиче. Какво ще кажеш?
През следващите шест месеца Ричард и Меган станаха най-добри приятели и когато тя навърши 18 години, се премести в дома на Ричард и Ан и започна да учи в колеж. Година по-късно Ричард осинови Меган законно. Най-накрая той и Ан имаха детето, за което винаги са мечтали.
