Когато прегарянето от работа чука на вратата на Джошуа, той решава да осинови куче, Бакстър. Но когато Бакстър започва да се чувства като у дома си, той помага на Джошуа да разкрие трима тийнейджъри, живеещи в мазето му. Но кои са те? И как са попаднали там?
Прегарянето най-накрая бе надделяло над Джошуа. Тъй като съпругата му Грейс почина година по-рано, той се хвърли в работата си. Продължи да прекарва дълги часове в офиса, събирайки доказателства за своите дела и срещайки се с клиенти, докато не беше готов да се върне отново в съдебната зала.
И когато партньорът му го заплашваше да се прибере и да си почине от всичко това, той обикновено носеше работата си вкъщи със себе си.
Джошуа зависеше от работата си – въпреки че беше минала цяла година, той се бореше да приеме скръбта си. Все още чувстваше смъртта на Грейс с дълбока тъга, която не смяташе за възможна. Родителите му се бяха преместили преди много време, така че нямаше спасение в дома им през уикендите, когато той имаше нужда от смяна на обстановката.
Нямаше братя и сестри – добре, сестра му, Лили, беше някъде там, но тя отдавна беше станала непозната, когато избяга с бивш пожарникар точно преди дипломирането си, за да не я чуят никога повече. Джошуа дори не беше сигурен дали родителите му знаят къде е тя.
Последният път, когато говори с тях, майка му каза:
— Не знам какво стана с момичето ми, но съм сигурна, че някъде е щастливо. — И това беше краят на разговора.
— Съжалявам, Джошуа, това е прегаряне. Давам ти болничен за една седмица. Ако продължиш така, ще се окажеш на лекарства или в болница. — каза доктор Грант, вече записвайки в бележника си.
— И така, какво трябва да правя една седмица? — попита Джошуа.
— Вдигни си краката, гледай малко телевизия. Отиди да тичаш или плуваш. Вземи си домашен любимец. Запиши курс по готварство – всичко, което не е свързано с работата. Разбираш ли?
— Да, разбирам. — каза той.
Бяха изминали два дни, откакто Джош не беше на работа. Той прекара първия ден в пазаруване на хранителни стоки, най-накрая напълни хладилника си, уморен от китайската храна за вкъщи, удобно разположена в другия край на офиса. Ден втори беше прекаран в ходене до офиса и разчистване на бюрото, което беше трик.
Искаше да види дали има някакво ново развитие по случая, който бяха поели в деня, в който му беше поставена диагнозата. За съжаление партньорката му Шантал го изхвърли, крещейки му да се прибира и да си почива.
Джош се прибираше с колата си, когато се озова в приюта за животни. В края на краищата беше заповед на доктора да си вземе домашен любимец – освен това вземането на домашен любимец щеше да го принуди да се прибира вкъщи в разумен час – не за себе си, а за да нахрани малкото момче или момиченце.
— Добър ден, сър. Какъв космат приятел търсите? — попита млада жена, докато влачеше масивна торба с кучешка храна на рецепцията.
— Е, търся си спътник. — каза той. — Причина да напускам офиса и да се прибирам всяка вечер навреме.
Жената се засмя, приемайки реалността му за шега.
— Елате да се запознаете с Бакстър, той е старо момче. Тук е от няколко години и вярвам, че има най-голяма нужда от любов.
Когато Джошуа срещна Бакстър, той разбра напълно думите на жената. Бакстър беше старо момче с най-изпъкналите и мили очи, които Джошуа някога беше виждал. Ако не друго, очите му напомняха на Джош за очите на баща му – ето защо не беше изненада, че когато Джошуа се прибра вкъщи след по-малко от час, Бакстър седеше на предната седалка.
— Това е добре, Джош! — каза майка му, когато той се обади по видео на родителите си, за да ги запознае с Бакстър.
— И аз така мисля. — каза той. — А очите му не ти ли напомнят на татко? — той се засмя.
Джош постави купите и леглото на Бакстър в коридора, срещу вратата на мазето. Въпреки че не беше слизал там от погребението на Грейс, той винаги пазеше вратата свободна, надявайки се тя да отвори и да влезе.
Дори и да затвореше очи в този момент, знаеше, че ще види двата дълги зелени дивана, покрити с бели и златни декоративни възглавници, ушити от Грейс, в тази стая. Когато Джош беше назначен във фирмата, Грейс беше преработила третата спалня за него, превръщайки я в махагоновата мечта за домашен офис, който винаги е искал.
И така, когато Грейс замина да празнува моминския уикенд на сестра си, Джош беше декорирал мазето за нея. Той го превърна в библиотека и стая за занаяти, където тя можеше да прекара спокоен момент, когато главоболието заплашваше да се появи. Беше поставил редица рафтове от едната страна и ги беше натрупал от пода до тавана.
От другата страна той беше сглобил дълга маса за занаяти, когато Грейс трябваше да си натовари ръцете, но се нуждаеше от повече сила, за да го направи в кухнята.
Той също така преправи банята – смени душ кабината, защото понякога й ставаше твърде студено и трябваше да остави врящата вода да загрее тялото й отново. Той се засмя, мислейки си за четирите ненужни одеяла, покрити с анимационни герои, които беше купил и поставил на дивана.
— Това е, когато ти е толкова студено, че едно не е достатъчно. — беше й казал той, карайки я да се смее, докато сълзи потекоха по лицето й.
Имаше и мини-хладилник, електрическа кана и микровълнова печка – всичко, от което се нуждаеше, когато беше твърде уморена, за да се катери по стълбите. Джош знаеше, че в един момент ще трябва да се изправи пред мазето – особено защото няколко седмици преди Грейс да се разболее, в района беше поставено предупреждение за висока степен на тревога.
Грейс беше завлякла Джошуа до магазина и бяха купили каси с консерви и бутилирана вода, тоалетна хартия и други трайни продукти, от които Грейс беше убедена, че имат нужда. Джош знаеше, че в даден момент трябва да подреди тези неща.
Деймън разбра, че нещо е различно, когато чу стъпки в къщата по-рано от обикновено. Чичо им винаги се прибираше вкъщи дълго след залез слънце. Деймън беше свикнал да поглежда часовника над микровълновата, когато чуеше входната врата да се затваря вечер.
През последните два дни чичо Джош беше повече време вкъщи и сякаш се движеше из къщата забързано – стъпките му се движеха по пода бързо и целенасочено. Деймън знаеше, че по-малките му братя също се чувстват неспокойни от ситуацията.
Сега и двамата седяха на занаятчийската маса и рисуваха игра на кръстове и нули, за да се занимават. За Деймън беше трудно да си спомни, че са на 14 години. Те бяха в мазето вече почти година и въпреки че Деймън си позволяваше да излиза през страничния прозорец на мазето, той никога не им беше позволил да го направят.
Деймън увиваше празните им кутии от храна и бутилки с вода в едно от одеялата, изчакваше чичо Джош да тръгне сутринта, отброяваше 20 минути на часовника и след това излизаше през прозореца, за да ги остави в празния контейнер за боклук накрая на пътя. Шмугваше се обратно също толкова бързо.
Нямаха пари и нямаха начин да се свържат с майка си. Всичко, което момчетата имаха, бяха износената снимка на майка им и чичо Джош и скъсаното парче хартия с неговия адрес.
Деймън гледаше как братята му играят и си мислеше за деня, в който намериха къщата. Двамата почукаха на вратата около десет минути, преди да разберат, че въпреки че се е стъмнило, той просто не е вкъщи. Дилън беше този, който предложи да заобиколят до задната част на къщата, където видя прозореца на мазето.
На него нямаше ключалка – всичко, което трябваше да направят, беше да го отворят и да се плъзнат вътре.
След тази първа нощ в мазето, те загубиха смелостта да се измъкнат обратно и да почукат на вратата, готови да обяснят кои са. Вместо това те се почувстваха комфортно с това, което намериха – близнаците бяха кльощави и споделяха един диван, оставяйки Деймън сам.
Момчетата намериха кутиите с храна, когато разбраха, че са сами в мазето. Ако Деймън трябваше да бъде честен, той нямаше представа как са останали незабелязани толкова дълго време и винаги се чудеше дали е благословия или проклятие, че са останали скрити, вместо да срещнат чичо си.
— Можем просто да останем тук още малко. — прошепна Дилън онази нощ.
— Да, нека просто да си починем и да чуем какъв човек е той, преди да почукаме на вратата и да се представим. Ами ако е лош? — попита Дейвид, докато се завиваше в едно от одеялата на дивана.
Деймън наблюдаваше близнаците още малко, Дейвид танцуваше мълчаливо, когато спечели рунда, който играеха.
След малко Деймън въздъхна. Току-що си спомни, че днес е рожденият му ден.
— Честит ми 17-ти рожден ден! — помисли си той.
Джош имаше проблем с Бакстър. Той беше най-сладкото кученце, но се беше заел да драска и да скимти на вратата на мазето. Джош предположи, че има нужда от тоалетна.
— Имаш ли нужда от разходка, момче? — попита го Джош, като го поведе към задната врата.
Бакстър скимтеше и след това се разсейваше от нещо отвън.
— Има куче! — Дилън събуди Деймън, като разтърси рамото му.
— Какво? — попита Деймън.
— Куче! Той има куче! Чух го да драще и лае по вратата. — каза Дилън. — Кучето ще улови миризмите ни и ще разбере, че сме тук.
— Просто заспивай. — каза му Деймън. — Ще го оправим утре, обещавам.
Когато Джош върна Бакстър в къщата, той му даде няколко бисквити, които жената от приюта му продаде. Джош тъкмо беше пуснал телевизора, вдигайки полуизпитата си бира, когато Бакстър започна да скимти отново на вратата.
— Какво има, момче? — попита го той. — Мислиш ли, че вътре има плъх? Да отидем ли да го проверим?
Мисълта да влезе в мазето и да не намери Грейс там го прободе в сърцето. Но той реши вместо това да слезе долу и да се увери, че всичко е както трябва – без гризачи да гризат нещата на Грейс.
Джош не можеше да си спомни дали беше заключил прозореца отвътре – нещо, което Грейс винаги правеше, а той не.
— Добре, да вървим! — каза той на Бакстър, като остави бутилката си и пъхна краката си в чехлите си.
Джош отвори вратата и запали лампата, преди дори да направи крачка вътре. Бакстър, от друга страна, вече беше потеглил надолу по стълбите.
На Джош му трябваше малко време, за да осъзнае какво се кани да направи — не беше идвал тук от цяла година. Той си пое дълбоко въздух и тръгна надолу.
Сърцето на Деймън се разтуптя, когато чу кучето да драска по вратата. Когато вратата се отвори, той помисли, че ще припадне. Близнаците се бяха раздвижили и стояха притиснати до вратата на банята.
Кучето почти полетя надолу по стълбите и се приземи в краката на Деймън, подушвайки чорапите му. Мазето миришеше на влага. Деймън знаеше това. Перяха дрехите си в мивката и ги оставяха да съхнат на столовете около масата.
Деймън чу стъпки, идващи надолу по стълбите. Зави му се свят.
— Бакстър? — извика Джош, докато тръгваше надолу по стълбите. Кучето не издаде звук.
Когато Джош стигна до дъното на стълбите, той разбра защо. Бакстър седеше в краката на блед тийнейджър и ги душеше. Момчето изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. Джош огледа стаята и видя още две момчета, застанали до вратата на банята.
— Здравейте, момчета. — каза той спокойно. — Кои сте вие? Какво правите тук?
Джош видя, че момчетата са твърде зашеметени, за да говорят. Изглеждаха уплашени и недохранени, а двамата, притиснати до вратата, сякаш не бяха виждали слънце отдавна.
— Добре, отивам да ви взема храна и веднага се връщам. — каза той.
Джош изтича нагоре по стълбите и не знаеше какво да прави. Мислеше да се обади на някого, но на кого? Полицията щеше да ги уплаши; не можеше да рискува, ако момчетата се нуждаят от помощ. Но какво, ако бяха опасни – това беше основателна загриженост, дори ако всяка фибра в тялото му не беше съгласна.
— Знаеш ли какво? — каза той на Бакстър, който го беше последвал нагоре по стълбите. — Нека ги заведем горе и да им направим храна. Майка ми винаги е казвала, че кухнята е безопасно място.
*
— Какво ще правим? — попита Дейвид. Той трепереше от страх.
— Всичко е наред. — каза Деймън. — Но аз ще говоря, става ли? Всичко е наред. Той е нашият чичо и ще ни изслуша.
И тогава чуха стъпки, идващи надолу по стълбите.
— Момчета, елате с мен. — каза им Джош.
Момчетата го последваха бавно нагоре по стълбите. Можеше да каже, че те слушха всичко, което каза от този момент.
Когато седнаха около острова в кухнята, Джош извади съставките, за да направи сандвичи.
— Добре, разкажете ми всичко. — каза той. — И бъдете честни, каквото и да е. Обещавам, че можем да го разберем заедно.
Първо заговори най-голямото момче.
— Аз съм Деймън и съм на 17. Близнаците са Дилън и Дейвид и са на 13. Нашата майка, Джес, е твоя сестра. — каза той. Той извади износена снимка от джоба си и я побутна към Джош.
Разбира се, това беше детска снимка на сестра му и него.
— Получили сте това от майка си? — попита Джош.
Момчето кимна и прехапа устни.
— Взехме и твоя адрес от бележника й.
— И така, къде е тя? Къде са родителите ви?
— Татко си отиде отдавна. — каза един от близнаците.
— И мама се разболя. — каза Деймън. — Нашият съсед я заведе в болницата. Отидохме да я видим на следващия ден, ден преди да бъде оперирана. Тя ни каза да те намерим и се уплаши, че ще ни разделят. Така че направихме точно каквото каза.
— Мама каза, че ще дойде тук или ще се свърже с теб, когато излезе от болницата. — каза другия близнак. — Тя направи ли това?
Джош поклати глава.
— Не, но може би още се възстановява? Ще се обади, когато стане по-силна, може би. Ако е знаела моя адрес, сигурен съм, че има моя номер, нали?
И трите момчета кимнаха.
— Кога беше операцията й? И коя болница беше? Дори не знаех, че майка ви се е върнала в щата, тя напусна отдавна и се отказа от контакт с всички нас. — продължи Джош.
Той побутна чинията със сандвичи към момчетата и даде на Бакстър парче шунка.
— И така, кога беше операцията?
— Преди около година. — каза Деймън, гледайки ръцете си.
— Година?! — Джош избухна. — И къде бяхте през цялото това време?
— В мазето. Съжаляваме! Почукахме на вратата в деня, когато пристигнахме тук, и нямаше отговор. Беше ни студено и просто искахме да си починем. И видяхме, че прозорецът към мазето е отворен, така че просто се вмъкнахме. — обясни Деймън на ръба на сълзите.
— А след това? Не ме ли чухте да се движа? Защо не дойдохте тогава? — попита Джош.
— Уплашихме се. — каза един близнак. — И се настанихме удобно. Освен това се тревожехме за майка ни.
— Ами храната? Какво ядяхте? Защо не ядете сега? — попита Джош.
— Имаше кутии с храна и други неща в мазето… — Гласът на Деймън заглъхна.
Бяха минали няколко седмици. Джош бавно свикваше с живота като чичо на трима тийнейджъри и стопанин на Бакстър. Още не можеше да повярва какво са изтърпели момчетата в мазето му. Но беше благодарен, че им е осигурил тази безопасност, дори и да не го знаеше тогава.
Близнаците се бяха преместили горе в допълнителната спалня, но Деймън все пак отиде да спи в мазето.
Джош се беше опитал да намери отговори за сестра си, но не успяваше.
Изглежда отново изчезнала.
Момчетата бяха свикнали с Джош и щом се нахраниха добре и лицата им бяха огрени от слънцето, той видя очите на сестра си в техните.
— Тук сте в безопасност. — каза им той една вечер. — Ще намерим майка ви или поне ще разберем какво се е случило. Но засега ще ви заведа на училище и аз ще се грижа за вас. След това ще отидем при баба ви и дядо ви за Коледа. Става ли?
— Благодаря ти, чичо Джош. — каза Деймън. Той седеше на пода с Бакстър, който се лигавеше по него.
— Не ми благодарете, това е, което семейството прави.
— Само ако Грейс можеше да ме види сега. — помисли си той, докато си лягаше тази вечер.
