Джон е 20-годишен доставчик на пица, който върши ежедневните си задължения, когато доставката се объркава ужасно. Когато една дама му плаща за пицата си, Джон открива бележка сред доларовите банкноти с думите “Помогнете ми!” Той осъзнава, че трябва да спаси жената, преди да е станало твърде късно.
Джон въздъхна с облекчение, докато проверяваше адресите за доставка на телефона си. Беше дълъг ден, по-изтощителен от обикновено. Оставаше му само още една доставка, след което можеше да се прибере у дома, да се отпусне и да си хапне пица.
Той се качи на скутера си и отиде до къщата на Елоиз С. за следващата доставка. Беше решил, че може да свърши работа скоро и да се прибере, защото тя живееше близо до квартала, където той разнасяше пици цял ден.
Когато Джон спря, той се озова пред скромна, но прилична къща. Взе пицата, която Елоиз беше поръчала, отиде до входната й врата и звънна на вратата.
— Здравейте! Пицата ви, госпожо! — извика Джон. Нямаше отговор…
— Ало? Госпожо? Там ли сте? — попита отново той.
Джон звънна няколко пъти, но никой не отговори. За момент той не знаеше какво да прави.
— Госпожо, нося вашата пица! — извика той за последен път.
Отново нямаше отговори.
Джон поклати глава разочаровано. Знаеше, че ако не завърши тази доставка, ще трябва да я плати от джоба си. Не можеше да си позволи това. Той работеше като разносвач на пица, защото имаше възрастни приемни родители у дома, които му бяха дали най-доброто от всичко и също заслужаваха най-доброто.
Джон остана сирак в ранна възраст и щеше да попадне в зловещ свят, пълен с незаконни неща, ако приемните му родители не го бяха спасили. От благодарност Джон искаше да подкрепи финансово хората, които бяха похарчили всичките си спестявания отглеждайки него и братята му.
Джон реши да изчака още малко, надявайки се тази жена Елоиз да излезе и да вземе поръчката си. Той огледа къщата и забеляза, че лампите са запалени и дрехите се сушат в задния двор. Това означаваше, че къщата не е празна.
— Извинете ме, госпожо! Можете ли… — беше започнал Джон, когато вратата най-накрая се отвори.
— О, боже! Слава Богу! — въздъхна той, докато се усмихваше и се приготвяше да поздрави последния си клиент за деня. Когато Елоиз се появи, Джон можеше да разбере, че нещо не е наред с нея. Тя беше крехка, дребна жена в началото на петдесетте, която изглеждаше ужасена, сякаш се страхуваше за живота си.
Елоиз отвори вратата съвсем леко.
— О… как… Колко беше? — попита тя треперещо.
— Хм… струва 8,99 долара. — каза Джон, докато подаваше кутията с пица на жената.
— Госпожо, добре ли сте? Имате ли нужда от помощ? — попита той, като я наблюдаваше как видимо трепери от уплаха.
За изненада на Джон тя кимна.
— Да, да… Моля, изчакайте тук! — каза тя, като затръшна вратата. Върна се секунди по-късно с няколко лепкави доларови банкноти и монети и каза:
— Ето, благодаря!
— Чакайте, госпожо, мислех, че имате нужда от помощ! — извика той.
Джон искаше да я попита дали е добре, но тя затръшна вратата, преди той да успее.
— О, добре! — все пак каза той.
— Защо не каза нещо? — промърмори той на себе си.
Джон имаше неприятното чувство, че Елоиз е в беда. Но какво не беше наред с нея? Той се върна при скутера си, оправяше банкнотите и броеше монетите, които тя му беше дала, и тогава разбра какъв е проблемът. Когато Джон преброи парите, той забеляза малко смачкано парче хартия — бележка — заклещена между две доларови банкноти.
Докато Джон оправяше бележката, веждите му се извиха и сърцето му заби силно.
“Помогнете ми! Възможно най-скоро!“, беше надраскано върху нея с удебелени букви. Писанието подсказваше, че е прибързано, сякаш Елоиз е била принудена да го напише бързо и хитро — сякаш е държана в плен и е в опасност.
Джон реши, че не може да остави Елоиз сама. Трябваше да проучи какво означава бележката. Връщането в къщата и звъненето на вратата би било лоша идея, тъй като всеки, който беше вътре в къщата, щеше да се опита да нарани нея или и двамата.
Джон се качи на скутера си и подкара по алеята зад къщата на Елоиз. Когато стигна до задния й двор, той надникна през кухненския прозорец и ахна от шок.
— Какво, по дяволите!? Кой е този човек?
Джон забеляза трепереща Елоиз на дивана в хола, която плачеше и умоляваше висок мъж, облечен в елек. Имаше някакви странни татуировки на гърба си.
— О, не, тя е в опасност! — Джон се паникьоса. — Трябва да повикам някого за помощ!
Високият мъж хвърли кутията с пица на пода с ярост и почука с ботуша си по масата на Елоиз. След това вдигна парите, които държеше, жестикулирайки към Елоиз, сякаш предложените парите не му стигаха и му трябваха повече.
Джон осъзна, че няма време за губене. Трябваше да помогне на Елоиз, преди да е станало твърде късно. Той се втурна към скутера си, взе телефона си от отделението за съхранение и набра 911.
След това се върна на алеята пред къщата на Елоиз и реши да изчака полицията. Когато пристигнаха, той се приближи до входната врата на Елоиз и натисна звънеца. Тя отвори веднага.
— Да? — попита тя и преглътна, докато оправяше роклята си.
— Госпожо, знам, че има някой вътре. — уверено каза Джон. — Намерих бележката ви. Това! — добави той, показвайки бележката. — Мога да помогна! Какво става?
Елоиз нервно потри длани една в друга.
— О… Е… О, сигурна съм, че е станала грешка, полицаи. Няма нищо лошо. Наистина, тъкмо щях да си изям пицата!
— Може ли да надникнем вътре? — попита един от полицаите.
— О, да, разбира се, разбира се. Искам да кажа, защо не?
Елоиз отвори вратата по-широко, за да могат всички да влязат. Полицаите претърсиха цялата къща, но не намериха никого.
— Вижте, казах, че съм добре! — възкликна Елоиз. — Защо ще има мъж тук? Съпругът ми почина преди години и оттогава съм само аз.
— Но аз го видях! — Джон извика. — Той беше точно тук!
— Е, екипът ни провери всички стаи и тук няма никой, сър. Надявам се, че сте наясно, че фалшивото докладване е престъпление.
— Не лъжа! Той беше тук! Точно тук! И пицата… Той всъщност хвърли кутията с пица на пода! Така че съм сигурен, че тя нямаше да яде никаква пица!
— О, добре, аз… аз… — заекна Елоиз. — Аз… бях толкова развълнуван от това, но случайно изпуснах кутията на пода и трябваше да я изхвърля!
— Лъжеш! — каза Джон. — Лъжеш, Елоиз! Знам, че си в беда и този човек, който и да беше той, се опитваше да те измами за пари! Как можа…
— Господине. — намеси се полицаят. — Ако тази дама каже, че няма проблеми, ще трябва да повярваме на думата й. Пускам ви с предупреждение. Ако отново съобщите за фалшиво престъпление, ще трябва да ви отведем в участъка.
Джон последва полицаите навън и остана сам, гледайки как колата им изчезва по улицата. Той въздъхна невярващо, когато си спомни какво бе видял през кухненския прозорец на Елоиз. Трябваше да има човек! Беше го видял!
Разочарован, Джон закопча каската си и се качи на скутера си, за да се прибере вкъщи. Изведнъж един глас го извика.
— Моля те, изчакай! Може ли да поговорим?
Джон погледна настрани и видя Елоиз на вратата.
— Какво искаш сега? — попита ядосан той.
— Аз… аз написах тази бележка. — призна тя.
— Защо не каза на полицаите? Ами ако ме бяха завели в полицейския участък?
— Съжалявам — каза тя. — Имаш ли нещо против да влезеш, моля? Наистина ще ми е нужна компания.
— Пет минути — каза той. — Това е всичко, което ще получиш!
Джон слезе от скутера си и последва Елоиз вътре. Когато седна срещу него и започна да говори, тя започна да плаче.
— И така, кой е той? — попита Джон.
— Името му е Реджи. Той е… лихвар.
— Лихвар? Защо жена като теб ще има работа с мъж като него?
— Нямах избор. — призна Елоиз. — Имах нужда от пари за сина си. Мислех, че е чудо, когато той дойде да ми помогне. Не знаех, че не е правилният човек…
Най-малкият син на Елоиз, Джейкъб, беше в колеж, но тя не можеше да си позволи обучението му, затова взела пари назаем от Реджи и обещала да ги върне до крайния срок. По волята на съдбата тя неочаквано загубила работата си и веднага щом Реджи разбрал за това, започнал да я тормози.
Той започнал да посещава дома й и да иска пари, въпреки че Елоиз все още имала време за плащането.
— Нямам никакви спестявания. — изхлипа тя. — И не мога да намесвам полицията, защото, знаеш ли, този човек има връзки и може да нарани сина ми. Не мога да позволя това да се случи. Така че, когато полицаите дойдоха, трябваше да излъжа, че не е тук. Дадох му парите, които имах, и той си тръгна.
— Но трябва да се измъкнеш от това, иначе той ще продължи да те изнудва.
— Не знам как да се отърва от него! — тя въздъхна.
Джон разбираше положението на Елоиз. Знаеше, че трябва да й помогне по някакъв начин.
— Ъъъ, добре, мисля, че има начин да ти помогна. — каза той.
— Как? — очите й се разшириха.
— Сигурна ли си, че този тип Реджи няма да те преследва, ако му платиш заема?
— Да — каза тя. — Парите. Това е всичко, което иска.
— Добре тогава, би ли искала да работиш в пицарията, където работя аз?
В пицарията на Джон имаше свободно място за помощник, затова той поискал Елоиз да дойде на следващия ден и да пробва ръцете си на позицията.
Изненадващо, Елоиз се оказва фантастична готвачка и отлично се вписа в екипа, така че шефът на Джон я нае след седмица изпитателен срок. Два месеца по-късно близкият италиански ресторант й предложи работа като готвач с по-добро заплащане и Елоиз прие предложението.
Елоиз започна да печели добри пари и най-накрая успяваше да издържа семейството си. Междувременно Реджи се върна в къщата й един ден и отново поиска пари. Елоиз му даде парите, които беше спестила, но този път нямаше да го остави да се измъкне.
Тя вече се беше обадила на полицията и когато той взе парите и напусна къщата й, беше задържан. Арестуваха го за извършване на незаконен бизнес, за изнудване и за измама на невинни граждани.
Елоиз почувства облекчение, докато гледаше как Реджи беше отведен до полицейския автомобил, след като беше арестуван за злодеянията си. Вече можеше да живее живота си спокойно и без притеснения.
Но нещата не свършиха дотук. Елоиз знаеше, че нищо от това не би било възможно без помощта на Джон. Тя реши да го посети и да му благодари за помощта и добротата, като същевременно се извини, че го е намесила в проблемите си.
— О, обзалагам се, че и ти би направила същото! — Джон махна пренебрежително с ръка. — Честно казано, Елоиз, страхотно е, че мога да помогна на някого и да променя живота му. Когато казах на родителите си за това, те наистина се гордееха с мен и мисля, че това означава всичко за мен.
— Е — каза Елоиз. — Сигурна съм, че са много горди с теб; всеки родител би бил. Но благодарността не е достатъчна за това, което направи за мен, Джон. Затова реших да направя нещо специално за теб.
— Какво? — Джон се засмя. — Какво имаш предвид?
— Е, ела при мен утре точно в два часа и не забравяй пицата, която ми донесе миналия път! — изчурулика тя.
Джон нямаше представа какво има предвид Елоиз, докато… не посети дома й на следващия ден с пица с пеперони.
— И така, за какво беше това? — попита той.
Тя му подаде парите за пицата и бележка с доларовите банкноти.
— И ти напълно си го заслужи — каза тя.
Джон беше объркан, когато отвори бележката. След като започна да я чете, сълзи бликнаха от очите му и той откри, че плаче.
— О, боже… — изхлипа той. — Ти направи това!
Този път бележката не беше вик за помощ, а послание на признателност. Тя гласеше:
“Честито, Джон! Шефът ти и аз планирахме тази изненада за теб! Вече си мениджър! Казах на шефа ти как си ми помогнал и той беше впечатлен. Реши да те награди с повишение!
Реджи никога нямаше да спре да ме безпокои, ако не беше онази доставка на пица. Ти заслужаваш това повишение, защото работиш усилено и помагаш на другите. Ти също така ми даде увереността да споделя историята си с други жени на моята възраст, които може да не знаят за незаконното кредитиране и измами. Благодарение на теб мога да повиша осведомеността за проблема.
Благодаря ти, че помогна на мен и на толкова много от нас,
С любов, Елоиз.”
