Момче, което губи родителите си преди седмици в автомобилна катастрофа, е изумено да намери снимката на покойната си майка в кабинета на директора на училището си. Той не подозира, че това ще разкрие нещо шокиращо за миналото на майка му.
14-годишният Патрик стоеше пред кабинета на директора на училището си, г-н Уолтън, нервен и депресиран. Той знаеше защо г-н Уолтън го е извикал и изобщо не се интересуваше от подобни разговори.
Преди няколко седмици Патрик загуби родителите си, Стела и Едуард, в ужасна автомобилна катастрофа. Знаеше, че Стела беше сираче, а Едуард е бил единствено дете, чиито родители са починали преди години, поради което той нямаше роднини. Патрик беше поставен под настойничеството на г-н Дънкан и съпругата му от социалните служби след смъртта на родителите му.
Г-н Дънкан беше временен настойник на Патрик и по-късно стана негов учител, когато Патрик беше приет в училището, където работеше г-н Дънкан. За съжаление Патрик трудно понасяше загубата на родителите си, така че не можеше да се концентрира върху ученето и постоянно пропускаше задачите си и се проваляше на тестовете.
Когато новината за лошото му представяне достигна до ушите на г-н Уолтън, Патрик беше извикан в кабинета му. Знаеше, че г-н Уолтън ще го попита защо се справя толкова зле в ученето и ще трябва да говори за загубата на родителите си, което не искаше.
Той обаче знаеше, че не може наистина да избяга и от г-н Уолтън, затова си пое дълбоко дъх и влезе в кабинета си.
Когато г-н Уолтън видя Патрик да влиза, той се паникьоса и бързо скри всичко, което държеше в чекмеджето си, и Патрик го забеляза.
— О, Патрик! — извика той с треперещ глас. — Никога не трябва да влизаш в нечие лично пространство, без да почукаш, младо момче. Това е елементарен етикет.
— Съжалявам, г-н Уолтън. — отвърна смутено Патрик. Но вината не беше изцяло негова. Беше толкова зает с мисли за родителите си и как ще отговори на въпросите на г-н Уолтън, че забрави, че трябва да почука.
Докато стоеше на вратата, той изведнъж се зачуди защо г-н Уолтън се паникьоса, когато го видя да влиза и какво се опитваше да скрие.
— Всичко е наред. Влез вътре и седни. — отбеляза г-н Уолтън.
— И така, Патрик. — каза той, когато момчето седна. — Вероятно знаеш причината за срещата ни днес. Знам, че нещата не са лесни за теб в личен план, но ако не обръщаш внимание на падащите си оценки, няма да можеш да вземеш изпитите си. И на нас ще ни е трудно…
Патрик седеше неподвижен, без да пророни нито дума. Какво щеше да му каже в отговор? Че иска да си остане вкъщи, вместо да ходи на училище? Че няма приятели в новото си училище и също не го интересува, защото иска само родителите си обратно? Той се виждаше като силно 14-годишно дете, а не като слабо момче, което плаче, защото копнее за родителите си. Беше твърде строг, за да признае колко много му липсваха.
За съжаление, той не вярваше достатъчно на никого в своя „нов“ живот, за да им се довери и да им каже какво се случва в главата му и всеки път, когато сядаше да учи, прекарваше часове в мисли за родителите си.
— Тук ли си, Патрик? — попита г-н Уолтън, прекъсвайки мислите му. — Можеш ли да ми обещаеш, че отсега нататък ще работиш по-усърдно?
— Аз… — каза той накрая. — Ще дам всичко от себе си, г-н Уолтън, но ми е трудно да се концентрирам, защото…
Патрик не успя да довърши, защото телефонът на г-н Уолтън иззвъня и го прекъсна.
— Само минутка, Патрик, веднага се връщам. — каза г-н Уолтън и излезе от офиса си, за да приеме обаждането.
Ако телефонът не беше звънял, Патрик почти щеше да изплюе истинската причина, поради която е толкова разсеян. Той въздъхна и разклати крака от тревога.
Когато изминаха още няколко минути и г-н Уолтън не се върна, Патрик внезапно се сети за момента, в който беше видял г-н Уолтън да крие нещо.
Той обмисли всичко и знаеше, че това, което ще направи след това, е ужасно погрешно, но отчаяно искаше да разбере какво става, затова предпазливо отвори чекмеджето на г-н Уолтън, като се увери, че никой не го вижда и това, което намери вътре го просълзи.
— Мамо?! — Патрик не можеше да повярва, че се взира в снимка на майка си и г-н Уолтън. Майка му изглеждаше много по-млада на снимката и г-н Уолтън я прегръщаше и се усмихваше.
В този момент г-н Уолтън влезе и направи крачка назад, когато видя Патрик да държи снимката.
— Ти, не трябваше… — Той едва беше започнал да говори, когато Патрик се обърна към него, а по бузите му се стичаха сълзи.
— Откъде познавате майка ми, г-н Уолтън? Какво се опитвате да скриете? — почти извика той.
Г-н Уолтън въздъхна и свали очилата си.
— Би ли седнал, Патрик? Има много неща, които трябва да знаеш…
Докато Патрик седеше, онемял, очите на г-н Уолтън се напълниха. Не беше сигурен как да каже всичко на Патрик, но знаеше, че е време. Той разкри, че е дядо на Патрик и баща на майка му.
Преди 15 години, когато Стела била на 17, тя забременяла с детето на приятеля си. Приятелят й не искал да поеме отговорност за Патрик, а г-н Уолтън бил против бременността й, така че той я изгонил от къщата.
— Тъй като жена ми почина по време на раждане, аз бях всичко за нея. — каза той. — Когато майка ти започна да ми липсва, разбрах, че направих ужасна грешка, като я изгоних. Молех я да ми прости, но беше твърде късно. Тя беше намерила баща ти и беше доволна от семейството си и не ме искаше наоколо.
— Тя беше много силна, Патрик. Майка ти беше един от най-силните хора, които някога съм познавал. Тя не абортира, дори когато нямаше кой да я подкрепи. Толкова се срамувах от това, което направих. Когато разбрах, че родителите ти са починали и ти си сам, сърцето ми се разби, затова помолих г-н Дънкан да стане твой настойник и да се грижи за теб. Беше ми толкова неудобно да те погледна в очите… Съжалявам! — завърши той.
— Мама ми каза, че е сираче! Ти наистина ли си ми дядо? — попита Патрик и г-н Уолтън кимна.
— Можеш да ме мразиш за това, което направих, Патрик. Сега знам, че няма да искаш да останеш с г-н Дънкан и ще искаш да смениш настойника и никога повече да не ме видиш, но…
Преди г-н Уолтън да успее да завърши, Патрик скочи на крака и го прегърна силно.
— Искам да сменя настойника си, да, искам да живея с теб, дядо! Прощавам ти за всичко! Толкова съм щастлив, че те имам. Можем да ходим на риболов, да играем бейзбол и да правим толкова много забавни неща…
— Не можеш да си представиш колко съм щастлив днес, дядо. Мама и татко винаги са ми казвали, че семейството е най-важното нещо, което Бог ни е дал, и съм толкова щастлив, че все още имам семейство. Обичам те много, много! — извика той.
Г-н Уолтън не можеше да повярва, че нещата се развиха толкова положително. Той прегърна Патрик, облекчен, че си върна внука. Беше дълъг път, за да стигне до там, но той беше решен да навакса загубеното време с Патрик.
