Тийнейджърка презира своя нов праведен учител, който не й поставя високи оценки на задачите в клас и не се поддава на триковете й, но години по-късно тя осъзнава, че той я е научил на толкова много в живота, че е бил не по-малко от „вторият татко” за нея.
Изабел винаги получаваше това, което искаше. Тя беше най-красивата мажоретка в училище, с дълга опашка от момчета, чакащи да се срещнат с нея; тя беше много мила с учителите, за да ги убеди да й поставят добри оценки и искаше да бъде част от клуба на „готините“ момичета в училище.
Бащите на тези момичета бяха богати бизнесмени, адвокати и политици. Те имаха власт и пари и Изабел искаше да бъде готина като тях, богата и могъща като тях.
Така един ден 16-годишната ученичка каза на родителите си, че иска нова кола.
— Татко, моля те? — тя каза. — Всички деца… никой не ходи на училище пеша! Това е толкова бедно! Имаме добър живот. Правите добри пари… Защо не ми вземете кола?
— Скъпа! — каза баща й. — Училището ти е само на кратко разстояние пеша. Освен това мисля, че си твърде малка за кола.
— Татко! — протестира Изабел. — Не, не съм! Искам да кажа, всички тези богати момичета… — и след това тя млъкна.
— Всички тези богати момичета? — попита баща й.
— Добре, добре… Просто искам кола, защото искам да бъда приятелка с тях, татко. Например, те са буквално най-известните хора в училище и аз заслужавам да ги имам за приятелки… Искам да бъда като тях и не искам много.
Бащата на Изабел въздъхна.
— Скъпа, не мисля, че все още си готова за кола. Попитай майка си. И да ти кажа, тези приятелства не траят дълго.
— Мамо! Хайде! — каза Изабел. — Винаги получавам прилични оценки и съм добра в спорта. Заслужавам да получа кола, мамо!
Майката на Изабел също беше против да й купят кола, защото знаеше колко безразсъдни могат да бъдат децата, когато става дума за шофиране. Но тя не каза категорично „не“.
— Добре, нека го направим по този начин. — каза тя. — Какво ще кажеш да имаш добри оценки тази година? Може би можем да помислим за това тогава?
— Обещавам? – попита Изабел. — Обещавате ли това?
— Предполагам, скъпа. — каза майка й, а баща й кимна неохотно.
Така че Изабел се нуждаеше от добри оценки. Само тогава тя ще може да получи кола и да бъде приятелка с “готините” момичета в училище.
— Ще бъде разходка с лодка. — помисли си тя. — Перфектно!
Тази нощ Изабел прекара часове в избор на колата, която искаше. Тя потърси автошколи близо до къщата си и колко време ще й отнеме да получи лиценз.
Няколко лесни добри оценки са всичко, което щеше да бъдат необходимо, помисли си тя. Знаеше, че ще ги получи. Тя винаги го правеше. Всички учители я познаваха добре. Те я обичаха.
Но един ден Изабел научава, че има нов учител, г-н Бартън, който скоро ще започне да ги обучава. Той беше костелив орех и се беше присъединил към училището, след като един от техните учители подаде оставка.
Според учениците г-н Бартън беше строг, много строг и не поставяше лесно добри оценки. Това беше ясно на всички, особено след първата задача.
Никой в класа не можеше да получи над 5, а Изабел получи 4 за задачата си. Това я изплаши и ядоса.
— Мистър Бартън! — Изабел се приближи до него, когато всички напуснаха стаята. — 4? Наистина ли? Заслужавам повече.
Възрастният мъж се усмихна.
— Наистина ли, госпожице Фишър? — попита той. — Мисля, че бях много справедлив. Можех да ви поставя 3… Но бях щедър. 4 е максимумът, който получавате, когато сте преписали половината задачи от приятелите си… Някои от тях получиха 3.
Изабел се изчерви.
— Нарочно го правите, нали?
— Е, да, имам цел. Искам учениците ми да се справят по-добре в академичните среди и в живота.
— Добре, значи вие наистина сте това, което казват! Луд! — каза грубо Изабел. — Трябва да напуснете работа или… какво ще кажете просто да уредим това?
— Прекалено сте груба. — каза той. — И как ще уредите това, госпожице Фишър? — попита г-н Бартън любопитно.
Изабел извади няколко доларови банкноти от раницата си и ги плъзна по масата на г-н Бартън.
— Какво ще кажете просто да приемете това и да ми позволите да получавам оценките, които искам? Виждате ли, знам, че учителите не получават много в наши дни. Не е ли брилянтна идея да решим проблема си?
— Да решим нашия проблем? — попита спокойно господин Бартън. — Е, ще го приема, госпожице Фишър, но…
— Знаех си! — Тя се усмихна.
— Ако искате частни уроци, — продължи г-н Бартън — предлагам частни уроци и на затруднени ученици и ще трябва да обсъдя това с родителите ви. Все още сте млада, госпожице. Трябва да се съсредоточите върху живота си .. Не искам да унижавам учениците си, като им поставям лоша оценка. Искам те да бъдат по-добри и знам, че вие можете да бъдете по-добра, госпожице Фишър!
Изабел беше бясна. Праведното поведение на мистър Бартън я вбеси. Тя реши, че ще работи здраво сама и ще има добри оценки. Тя не беше ужасна ученичка. Трябваше само да работи усилено няколко месеца до края на учебната година и щеше да има колата.
Но Изабел не можеше да се справи сама. Задачите на г-н Бартън бяха трудни. Имаха нужда от повече учене. Така че оценките й продължаваха да падат и в крайна сметка тя трябваше да помоли г-н Бартън за помощ.
Г-н Бартън беше повече от щастлив да напътства момичето. Той обучаваше Изабел и с негова помощ тя получаваше добри оценки. Но до края на учебната година тя вече не искаше колата. Искаше да си създаде име и да бъде по-добра версия на себе си, както я бе учил мистър Бартън.
— Знанието не се ограничава до книгите. — би казал той. — Ние растем всеки ден. Учим се от нещата около нас, за да станем по-добра версия на себе си. И да, важно е да бъдете верни на себе си. Важно е да се питате какво искате, без да се притеснявате какво ще си помислят другите за вас…
***
Минаха години и един стар мистър Бартън никога не забрави Изабел Фишър. Понякога се чудеше колко наивна е била тя да го подкупва за оценки. Тогава един ден той получи покана, странна.
„Сърдечно ви каним на гала вечерята…“
Г-н Бартън беше изненадан, но се усмихна и леко поплака. Най-известният му ученик не го беше забравил.
В големия ден г-н Бартън се облече в хубав костюм и пристигна на мястото. Той седна и се усмихна гордо, когато я видя. Изабел. Тя също го забеляза в тълпата и се усмихна.
— Здравейте, всички! — каза тя, взе микрофона и се обърна към тълпата. — Днес е много специален ден. Въпреки че за мен е чест да бъда призната за най-добрата бизнесдама на годината, нищо от това нямаше да е възможно без помощта на втория ми баща. Той е този, който ме научи, че животът е нещо повече от книги и учене от книгите. Той ме вдъхнови да бъда по-добра версия на себе си. — добави тя, приближавайки се до г-н Бартън и придружавайки го до сцената. — Той е човекът, който заслужава тази признателност. Той беше не по-малко от втори баща за мен…
В този момент Изабел показа изпитния лист, на който беше получила А от г-н Бартън. Беше го пазила през целия си живот. А гордият учител се просълзи, като видя това.
— Имам да кажа само едно нещо. — каза той, изтривайки сълзите си. — Винаги съм знаел, че можете да го направите, госпожице Фишър. Знаех, че можете да го направите! Знаех, че можете да бъдете по-добри!
