Консервативна двойка, която предпочитала по-малкия си син пред по-голямата си дъщеря, била ударена от кармата, когато момчето пораснало и се превърнало в тяхна болка.
Джон и Мери били старомодни. Всички на тяхната улица бяха наясно с този факт. Те се държали различно от съседите си и имали различни убеждения.
Едно от най-важните им вярвания беше, че женското дете е с по-малка важност в сравнение с мъжкото. Те имаха две деца – момче на име Джуниър и момиче на име Лидия.
Джуниър бил най-малкият от двамата, но получавал цялото внимание и съпричастност на родителите си, защото бил момче. Лидия била пренебрегвана най-вече докато не настъпвало време да свърши домакинската работа. Те почти не се интересуваха от нея, а ако се обръщаше към тях с проблеми, които трябваше да реши, те я затискаха.
„Мамо, току-що ми се скъса последният чифт годни за употреба панталони“, каза тя на майка си един ден. „Може ли да ми дадеш малко пари, за да си купя друг чифт?“
„Не, не можеш“, казала майка ѝ. „Брат ти току-що си купи нова конзола Playstation и тя не беше евтина, засега ще трябва да се справяш с тези панталони по този начин“.
По-късно същия ден майка ѝ я накарала да използва ножица, за да среже панталоните си на коленете. По този начин никой нямало да разбере, че се е скъсал.
Лидия изживяла живота си по този начин; колкото по-голям ставал брат ѝ, толкова повече внимание и средства отделяли родителите ѝ за него. Междувременно те все още се отнасяха с нея като с домашна прислужница; това беше поведение, което брат ѝ Джуниър усвои бързо.
Той ѝ заповядваше и вместо да я остави да му даде урок, родителите ѝ го подкрепяха, а понякога дори стигаха дотам, че я наказваха преди него, за да успокоят гнева му, след като се скарат.
Един ден караниците им станали толкова интензивни, че брат ѝ разкрил желанието си да стане единствено дете.
„Мразя те, Лидия, и щеше да е по-добре, ако аз бях единственото дете, за което татко и мама трябваше да се грижат“, казал той.
„Иска ми се и аз да беше така, тогава щеше да се налага да чистиш сама или да ги караш да го правят вместо теб!“ отвърна Лидия.
Отговорите ѝ винаги дразнеха брат ѝ и това само извиваше ума му с още по-голяма ярост към нея. Лидия можеше да си отдъхне само когато отиваше на гости при дядо си през лятото.
Джуниър обикновено ходеше на добре финансиран музикален лагер, но не дай си Боже да похарчат същата сума пари за Лидия, затова просто я предаваха на дядо ѝ, който много я обичаше.
Подобно на Лидия, родителите му го пренебрегвали и се сещали да му се обадят само когато имали нужда от услуга. Един път след края на лятото родителите ѝ не успяха да я вземат от дядо ѝ. Това я натъжило, но дядо ѝ я развеселил, като я завел да пазарува.
Тя беше изключително щастлива, защото всичките ѝ дрехи бяха станали твърде оплескани за по-нататъшна употреба. Това я накарало да реши да остане за постоянно при него и тя се обадила на родителите си, за да им съобщи.
„Татко, мамо, исках само да ви кажа, че предпочитам да остана при дядо още известно време“, казала им тя по телефона.
Тя се надявала да чуе тяхното несъгласие, но вместо това те изглеждали въодушевени от цялата идея. „Това е страхотна новина, Лидия“, каза майка ѝ.
„Можем да ти доставим останалите вещи за по-малко от ден!“ – възкликна баща ѝ.
Сякаш я бяха чакали да направи такова предложение и това разби сърцето на Лидия. Все пак тя знаеше, че така е най-добре, затова реши да живее с решението си. След това телефонните разговори с родителите ѝ станаха спорадични и в крайна сметка намаляха до два на месец.
Това останало така в продължение на години, дори след като Лидия отишла в колеж. Накрая, след като завършила, тя се върнала в града, но останала без работа и място за живеене.
Тя се обадила на родителите си, за да попита дали може да се премести в старата си стая, но те се възпротивили на идеята, като казали, че стаята ѝ е превърната в музикалната стая на Джуниър.
„Брат ти ще бъде голяма работа, Лидия, ние просто го знаем, затова всички правим тези жертви“, казали ѝ те.
Дядо ѝ умира няколко месеца след като тя се дипломира, но родителите ѝ не се появяват на погребението. В продължение на дни тя се мотаела в къщата му, оплаквайки смъртта му и помнейки го заради неговата доброта.
Един ден чула да се чука на вратата ѝ и като отворила, срещнала нотариус, който работел за дядо ѝ. Според него дядо ѝ ѝ оставил значителна сума пари, която да наследи.
Очевидно възрастният мъж я е спестявал през целия си живот и когато умре, се е договорил Лидия да наследи всичко. Тя била богата. Слухът стигнал до родителите ѝ и те скоро след това се свързали с нея.
„Здравей, Лидия, как си?“ – попитал баща ѝ. Майка ѝ прескочи изцяло любезностите.
„Лидия, чухме за твоето наследство“ – каза тя. „Брат ти се мести в колеж и е поискал нов апартамент. Бъди добра по-голяма сестра и изпрати пари за него като подарък“.
„За това ли се обадихте?“ Лидия попита.
„Разбира се, защо иначе щяхме да се обаждаме? Явно се справяш добре – отвърна майка ѝ безгрижно.
В крайна сметка Лидия се отказа. След това тя също прекъснала всички връзки със семейството си и продължила живота си.
Няколко години по-късно тя получила обаждане от родителите си. Те искали да се извинят за начина, по който са се отнасяли с нея, но Лидия знаела, че при тях винаги е имало нещо повече.
„Защо наистина ме потърсихте?“ – попитала тя.
„Брат ти е откраднал огромна сума пари от семейния сейф и е изчезнал“, изплака майка ѝ. „Останахме без пари и се нуждаем от твоята помощ!“
Лидия искаше да се ядоса, но в крайна сметка избра прошката. Изпратила им малко пари, но им казала, че повече няма да им се притече на помощ. Тя искала да знаят, че им е простено, но им напомнила, че греховете им никога няма да бъдат забравени.
