Една жена издирва баща си чрез снимки, които е направила, и открива сърцераздирателната причина за неговата бездомност.
Мелиса се интересува от фотография още от дете. Родителите ѝ, Едуард и Аманда, работели в магазин, в който се продавало фотографско оборудване, и тя ги придружавала до магазина всеки ден. Винаги поглеждала към джаджите и си фантазирала за деня, в който ще може да ги притежава като професионален фотограф.
Един ден обаче, когато отишла в магазина, забелязала, че баща ѝ го няма никъде. Тя попитала майка си дали нещо се е случило с него и дали ще се присъедини към тях по-късно в магазина, но единственото, което майката на Мелиса казала, било, че той никога няма да се върне.
По това време Мелиса е само на 12 години. Когато пораства, тя открива, че родителите ѝ са се развели. Майка ѝ скоро напуснала работата си в стария магазин, за да работи в художествена галерия. Мелиса придружавала майка си там всеки ден, а когато пораснала, решила да стане професионален фотограф и един ден да отвори собствена фотогалерия.
Затова след като завършва гимназия, тя не учи повече, а вместо това започва да работи като професионален фотограф. За предстоящата си студия тя решава да създаде проект за уличен живот, изобразяващ различията между различните слоеве на обществото. Решила, че най-добре ще бъде да се направи заснемане на улицата, където има хора от висшата класа до бездомници.
В продължение на десет години Мелиса ходи на различни места, за да прави снимки, понякога на бълхи, а понякога на случайни улици.
Един ден, когато случайно разглеждала снимките си, погледът ѝ бил привлечен от бездомник, който седял сам на пейка. Лицето му не се виждаше ясно, но тя имаше впечатлението, че го е виждала и преди.
На следващия ден тя се върнала на същото място и била приятно изненадана да открие мъжа там. Този път направила снимка в близък план и не могла да повярва на очите си, когато видяла образа за първи път.
Тя се втурнала вкъщи и изровила снимките от детството си с баща си. Майка ѝ беше изхвърлила по-голямата част от тях, но беше скрила някои от тях.
Когато сравнила бездомника на снимките с баща си, разбрала, че бездомникът не е никой друг освен нейният баща. По-късно вечерта тя се върнала на същото място, но по това време той вече си бил тръгнал.
През следващите няколко дни тя посещавала мястото, но той не се появявал. Независимо от това, тя ходила там всеки ден и веднъж, когато тъкмо се канела да си тръгне, той най-накрая се появил.
Мелиса се затича към него и го поздрави с топла усмивка. “Здравей! Казвам се Мелиса”, представи се тя. “Искате ли да се присъедините към мен за един бърз обяд?”
Едуард не каза нищо; само я погледна странно и се обърна да си тръгне, когато Мелиса го хвана за ръката. “Знам, че си ти, татко. Не ме ли познаваш?”
Изражението на Едуард се промени, когато я погледна за миг, но не каза нищо.
“Защо се разведохте с мама толкова внезапно, татко?” Защо ме изостави? Наистина ми липсваше. Хайде, да се приберем вкъщи – каза Мелиса, а очите ѝ се насълзиха.
Но единственото, което Едуард направи, беше да я погледне студено. “Не ви познавам, млада дамо – изсумтя той. “Занимавай се със собствените си работи”, бутна ръката на Мелиса и си тръгна. Но Мелиса не се предаде.
Продължила да го посещава всеки ден, понякога с храна, а понякога с дрехи, въпреки че той никога не приемал нищо от нея. И един ден той отново изчезнал. Тя се огледала в квартала, а после и в една уличка, където той понякога спял, но не го намерила никъде.
Отчаяна, Мелиса се канела да си тръгне, когато забелязала, че пред един магазин се образува голяма тълпа. Тя се втурна да разбере какво се е случило, когато видя Едуард да лежи в безсъзнание.
Веднага набрала 911 и го откарала в болница. Лекарите казали, че става дума за инфаркт, и за щастие той бил докаран навреме в болницата. Тъй като обаче бил слаб и все още били необходими някои изследвания, лекарите информирали Мелиса, че ще бъде приет за по-дълъг период от време.
Като послушна дъщеря Мелиса се грижела за баща си и го посещавала всеки ден. Той се колебаеше дали да приеме помощ от нея, но тя настояваше, докато той не се съгласи. С течение на времето той започнал да се чувства по-добре.
“Щом се възстановиш напълно, ще дойдеш с мен, нали?” Мелинда попитала баща си един ден.
Едуард си пое дълбоко дъх. “Майка ти знае ли, че ме посещаваш всеки ден и плащаш сметките ми, Мелиса?”.
“Е, не съвсем, татко, но няма да си тръгна, докато не ми обясниш защо си ни изоставил. Когато попитах мама за това, тя просто избягваше темата”.
“Няма нужда да знаеш това. Просто оставете номера си за връзка и си тръгнете. Ще ви изпратя парите чрез някого. Достатъчно сте ми помогнали. Не искам повече да бъда в тежест.”
“Татко, ти не си бреме!” Мелиса го прегърна силно. “Спомням си колко много се грижеше за нас. Никога не съм чувала или виждала мама и теб да се карате. И затова никога не разбрах как в крайна сметка се разведохте”.
Очите на Едуард се насълзиха и в този момент той започна да плаче. “Съжалявам, но нямах избор, скъпа. Не исках да те изоставям, но бях диагностициран със сърдечно заболяване, което щеше да наложи скъпоструващо лечение. Финансовото ни положение беше тежко. Майка ти щеше да похарчи всичките си спестявания за мен, ако ѝ бях казал. Избягах, за да не се налага вие двамата да се занимавате с проблеми.
“Работих като шофьор в продължение на няколко години и успях да приемам лекарствата си, но скоро след това трябваше да спра да работя, защото се нуждаех от пълна почивка на легло. И така се озовах на улицата. Просто броях дните до смъртта си, но тогава ти ме намери”.
Когато Мелиса научава за състоянието на баща си, тя не може да спре да плаче. Тя набрала номера на Аманда и ѝ разказала всичко, което се е случило. Аманда била също толкова шокирана, тъй като Едуард така и не ѝ казал защо се е развел с нея. Той просто ѝ бил оставил бележка и документи за развод, а след това не се прибрал вкъщи.
Мелиса и Аманда решават да помогнат на Едуард и това им отнема известно време, но успяват да платят за лечението на Едуард в болницата. Той най-накрая се върна у дома след лечението и семейството им се събра отново след толкова години раздяла.
