Когато Джеймс се прибира у дома след състезание по плуване в Лондон, единственото, което иска, е да спи по време на полета. Но това е последното нещо в дневния ред, защото до него седи жена, която иска само да създава проблеми. Осем часа по-късно капитанът й дава урок.
Вече се бях подготвил за полета. Знаех, че ще бъде дълъг. Искам да кажа, че осем часа от Ню Йорк до Лондон нямаше да са лесни, но имах тапи за уши, хапчета за сън и няколко закуски, които да ме поддържат.
Току-що бях приключил изтощително състезание по плуване и всеки мускул в тялото ми плачеше за така необходимата почивка. Седях на средната седалка, което не беше идеално за моя ръст, но бях прекалено уморен, за да ми пука. Жената до мен, която седеше до прозореца, изглеждаше също толкова изтощена, колкото и аз, и видях как очите ѝ се присвиха, преди да потеглим.
Разменихме си по една уморена усмивка, преди да се настаним на местата си.
Всичко е наред, Джеймс- помислих си. Ще се наспиш през всичко това.
Но тогава имаше жена, която щеше да бъде главоболието на полета през следващите осем часа.
Още от момента, в който седна до мен, усетих, че тя ще бъде проблем. Надуваше се и се местеше, сякаш й бяха отредили място в багажното отделение вместо в икономичната класа.
„О, боже“ – въздъхна жената, която седеше на прозореца.
Жената на мястото до пътеката, да я наречем Карън, продължаваше да ме гледа нагоре-надолу, а устата ѝ се изкривяваше в гримаса.
Вижте, аз съм висок човек, метър и осемдесет и два; бях свикнал да получавам неприятни погледи в самолетите, но това не беше моя вина.
Първият признак за проблеми дойде, когато самолетът излетя. Карън натисна бутона за повикване, не веднъж като всеки разумен човек, а три пъти подред, сякаш задействаше аларма.
Почти очаквах в самолета да се включи аларма.
„Госпожо – попита стюардесата, когато достигнахме височина, – с какво мога да ви помогна?“.
„Тази седалка е неприемлива!“ Карън избухна. Гласът ѝ беше достатъчно силен, за да привлече вниманието на редовете около нас.
„Тясно ми е, а вижте тези двама… човека! Те на практика се изсипват в моето пространство.“
Тя стрелна поглед към мен, после към жената до прозореца, която гледаше право напред, правейки се, че не забелязва.
„Съжалявам, но днес сме напълно заети – отвърна стюардесата. „Няма къде другаде да се преместите“.
„Искате да кажете, че в този полет няма нито едно свободно място? Ами бизнес класата?“ – попита тя.
„Не, госпожо – отвърна стюардесата. „Няма нищо на разположение.“
„Тогава искам да ги преместите“, заявява Карен, този път по-силно. „Платила съм си за това място, както и всички останали тук, и не е честно да се натискам до тях. Дори не мога да си отворя пакета с чипс, без да се блъсна в този човек“.
За да акцентира, тя ме блъсна с лакът в ръката.
Погледнах към жената на седалката до прозореца, която изглеждаше на ръба на сълзите. Търпението ми също се изчерпваше, а не можех да се справя с тази жена, когато енергийният ми резервоар беше празен.
„Госпожо – казах, като запазих гласа си възможно най-спокоен, – всички ние просто се опитваме да преживеем този полет и да стигнем до дестинациите си. Наистина няма нищо нередно в разположението на местата тук“.
„Нищо нередно?“ Карън изригна. „Шегуваш ли се с мен? Сляпа ли си?“
Тя продължи тирадата си в продължение на часове, които ѝ се сториха като часове. И беше ясно, че няма да се откаже. Опитах се да я игнорирам, но тя продължаваше да се мести на седалката си, да рита краката ми и непрекъснато да ме блъска с лакът по ръката.
На четвъртия час бях раздразнителен и изтощен повече от всеки друг момент в живота ми. Бях свършил.
„Виж – казах й, обръщайки се към нея, докато стюардесата караше количка по пътеката, – можем да продължим така до края на полета или да се опитаме да извлечем най-доброто от лошата ситуация. Защо не гледаш нещо на екрана? Тук има доста добри филми.“
Но на нея изобщо не ѝ се занимаваше с това.
„Защо не й кажеш да мине на диета? И защо не се научиш да резервираш места, в които има място за гигантските ти крака? Защо и двамата настоявате да превърнете живота ми в ад?“ изсъска Карен.
И през цялото време, докато разговаряхме, Карен беше заета да натиска бутона за повикване.
Усетих как кръвта ми кипва и наблюдавах как жената, седяща до прозореца, се опитва да се направи на възможно най-малка.
Видях как стюардесите шушукат помежду си и хвърлят мръсни погледи към Карен. Ако трябва да съм честна, просто се надявах някой от тях да ѝ подхвърли успокоително или нещо друго. Накрая една стюардеса се приближи, изглеждайки също толкова разстроена, колкото и аз.
„Госпожо, ако не се успокоите, ще трябва да ви помолим да останете на мястото си и да не натискате повече бутона за повикване, освен ако не е наистина спешно“.
„О, това е извънредна ситуация!“ – изкрещя тя. „Това е нарушение на човешките права! Моите права са нарушени и всички просто игнорират това!“
Останалата част от полета продължи по този начин, като Карен въздишаше драматично, мърмореше под носа си и като цяло правеше всички около нас нещастни.
Аз просто държах главата си наведена и се опитвах да се съсредоточа върху малкия екран пред мен, който проследяваше напредъка ни към дома.
Когато най-накрая се приземихме, не бих могъл да бъда по-щастлив, ако се опитах. Този кошмар почти беше свършил.
Но тогава, веднага щом колелата се приземиха, Карън се измъкна от седалката си и се стрелна по пътеката, сякаш щеше да изпусне свързващия си полет до Марс. Знакът за предпазен колан все още светеше и всички седяха търпеливо, чакайки да се изключи.
Но не и Карен. Не, тя пренебрегваше всички призиви на стюардесите и дори не поглеждаше назад. Скоро тя застана точно до завесата, която отделяше местата в бизнес класата от икономичната.
Останалите само гледахме, твърде изтощени и разочаровани, за да реагираме.
Тогава по интеркома се чу гласът на капитана:
„Дами и господа, добре дошли в Ню Йорк! Днес имаме специален гост на борда.“
Чу се колективно стенание. Какво сега? Трябваше ли да седим там по-дълго?
„Молим всички да останат на местата си, докато си проправям път през кабината, за да посрещна този много специален пътник.“
По някаква причина Карън се оживи, раменете ѝ се изправиха, сякаш току-що я бяха обявили за Мис Вселена. Тя се огледа със самодоволна усмивка, сякаш очакваше всички да ѝ ръкопляскат.
Когато капитанът излезе от пилотската кабина, видяхме мъж на средна възраст със спокойно поведение и уморена усмивка. Като видя Карен, той направи пауза.
„Извинете, госпожо“, каза той. „Трябва да мина покрай вас, за да поздравя нашия специален гост“.
„О“, каза тя и изглеждаше изненадана. „Разбира се.“
Той продължи да я кара да отстъпва назад по пътеката, докато не стигнаха почти до нашия ред. Беше безценно, защото въпреки че тя се съобразяваше с него, объркването, което растеше на лицето ѝ, беше ясно.
„Може би трябва да седнете на мястото си“ – каза той.
Останалите гледахме в зашеметяващо мълчание, долавяйки какво прави той. Усетих как усмивката се дръпна на устните ми. Жената до мен също се усмихваше.
Накрая капитанът спря на последния ред.
„А, ето ни и нас“ – каза той, а гласът му отекна в кабината. „Дами и господа, нашият специален гост седи точно тук, на място 42С. Можем ли всички да я аплодираме?“
За момент настъпи тишина. След това някой започна да ръкопляска, последван от друг и още един. Не след дълго целият самолет избухна в смях и аплодисменти.
Лицето на жената стана ярко червено. Тя отвори уста да каже нещо, но от нея не излязоха никакви думи. Тя просто стоеше там, неловко и унизено, докато капитанът направи лек поклон и се върна в предната част на самолета.
„Това – казах аз, като се облегнах назад на седалката си с доволна усмивка, – си струваше осемте часа на това мъчение.“
Останалите най-накрая си събрахме нещата и се изнесохме, оставяйки я да се дави в собственото си неудобство.
„Боже“, каза жената до мен. „Толкова се радвам, че това приключи. Не искам никога повече да виждам тази жена. Може би ще се озовем една до друга на обратния полет. Този път без Карен.“
„Да се надяваме“, казах аз и за първи път от началото на полета се засмях искрено.
