На една жена ѝ се наложило да поиска пари от шефа си, за да може да купи топли дрехи за децата си – но в крайна сметка и тя, и шефът ѝ получили повече, отколкото са поискали.
Беше типична понеделнишка сутрин в офиса, всичко беше забързано както винаги – на света никога няма достатъчно кафе, за да стане поносимо за всички участници. Този понеделник обаче ще бъде началото на нещо различно за Морган, управителя на офиса, и Шърли, една от неговите служителки.
“Шърли, би ли влязла в офиса ми, моля?” Това е първото нещо, което Морган казва, когато влиза в офиса, без да погледне към нито един от служителите си.
Но щом думите прозвучаха, всички впериха поглед в Шърли, защото знаеха, че това не е добър знак. Има само няколко неща, които могат да направят един понеделник по-лош, отколкото вече е, и това е едно от тях.
Шърли се изправи от бюрото си, като се взираше в пода, докато го правеше. Опитваше се всячески да избягва визуален контакт с когото и да било, докато вървеше към стаята на Морган.
“Морган Питърсън. Областен оперативен мениджър.” Тя се загледа в надписа на вратата за добри пет секунди, пое си дълбоко дъх и отвори вратата.
Веднага щом вратата се затвори зад нея, всички обърнаха погледи обратно към компютърните си екрани и всичко се върна към обичайната забързаност, която се очаква от една понеделнишка сутрин.
Очите на Морган бяха вперени в доклада пред него и Шърли веднага разбра, че това наистина е докладът, който тя представи миналия петък. Никак не беше добър знак.
“Седнете – каза Морган.
Веднага щом седна, Морган престана да драска по доклада.
“Страница три. Нашият клиент се нарича “Енергийна революция”, а не “Енергийна еволюция” – очите му се насочиха към компютърния екран, докато го казваше.
“Надявам се, че няма да ни се наложи да водим тези разговори отново – продължи Морган.
“Вече можеш да се върнеш на работа – продължи Морган, а очите му останаха вперени в екрана на компютъра.
Но Шърли седеше мълчаливо, вперила очи в пода, докато те започнаха да се насълзяват, а по бузата ѝ бавно се стичаха сълзи.
След добри десет секунди Морган най-сетне обърна внимание на Шърли – или по-скоро на факта, че тя все още беше в стаята му, без да помръдне и на сантиметър. След това отклони поглед от екрана и се насочи към Шърли, като най-накрая забеляза сълзите в очите ѝ.
След още десет секунди Шърли най-накрая проговори. “Ще направя така, че това никога повече да не се повтори” – каза тя, а гласът ѝ трепереше, докато изричаше думите. Но когато се канеше да се изправи, Морган я прекъсна.
Шърли се изправи, очите ѝ все още бяха съсредоточени върху пода под нея, но след секунда-две тя отново седна. “Интересувам се дали е възможно да осребря отпуските си… Аз… мисля, че все още ми остават десет дни – отвърна тя.
“Това би било трудно. Не мисля, че политиките ни могат да се съобразят с това. Финансовият отдел също няма да го одобри”, отговори Морган.
Шърли седеше, без да каже нито дума.
“Защо?” Морган попита отново след няколко секунди на абсолютно мълчание.
“Радиаторът в къщата ми се счупи миналата седмица и децата ми се простудиха. Освен това им липсват топли дрехи за носене – отвърна тя. След няколко секунди тя продължи: “Знаеш ли, децата растат толкова бързо… старите им дрехи вече не им стоят, трябва да поправя радиатора и да им купя нещо ново за носене, но със сметката за болницата на майка ми…” Тя вече не можеше да сдържа сълзите си.
Накрая Морган се наведе напред от стола си, извади няколко салфетки изпод бюрото си и ги подаде на Шърли. След това се загледа в собственото си бюро, потънал в собствените си мисли. Свали очилата си, извади носна кърпичка от джоба на гърдите си и избърса добре очилата, преди да ги сложи отново.
“На колко години са? Децата ви?” – решава да наруши мълчанието той.
Хлипането на Шърли омекна и тя най-накрая успя да проговори. “Седем и десет. Те растат толкова бързо, нали знаеш… – отвърна тя.
Морган се облегна назад на стола си, погледна една от снимките на бюрото си и насочи очи към безкрайните бели облаци зад прозореца.
Въздухът в стаята беше неподвижен – между двамата цареше оглушителна тишина. Но след дълга пауза той най-сетне отново проговори. “Знаеш ли, моите момчета щяха да са на същата възраст…”
Шърли най-накрая откъсна очи от пода и погледна добре шефа си – очилата му бяха съвсем замъглени, а той просто продължаваше да гледа в облаците.
“Много съжалявам, че чух това…” Шърли реши, че това е единственият подходящ отговор, който може да предложи.
“Блестящи момчета също. Единият от тях дори беше лидер на футболния си отбор – отвърна Морган, а очите му останаха вперени в облаците навън.
Във въздуха се усещаше странна тишина. Шърли работеше в отдела от две години, но за първи път шефът ѝ говореше за личния си живот.
След дълга пауза Морган най-сетне свали очилата си, остави ги на масата и грабна носната си кърпичка, за да избърше сълзите си. “Миналия петък щеше да е и един от техните рождени дни – пусна нежна усмивка, докато го казваше.
След това отново се обърна към Шърли. Междувременно отвори чекмеджето отдолу, извади чековата си книжка и започна да пише върху нея.
“Тук. Това би трябвало да е в състояние да покрие сметката за радиатора и да купи на децата ти нови дрехи – каза той. След това откъсна чека и го подаде на Шърли.
“Аз… не мога да го взема.”
“Не се притеснявай за това. Това е най-доброто, което мога да направя.”
“Казах, не се притеснявай.”
Шърли взе чека и отново започна да ридае. “Благодаря ви… наистина, много ви благодаря…” Гласът ѝ трепереше, докато благодареше на Морган за това, което е направил.
Когато Шърли посегна към вратата, Морган отново я прекъсна. “Ти и семейството ти правите ли нещо за Деня на благодарността? Той ще се състои следващата седмица – попита той.
“Не… може би ще направя малко лазаня за децата си. Те обичат лазаня – отвърна тя.
“Искаш ли да дойдеш в дома ми за Деня на благодарността? Жена ми ще се зарадва – ще се погрижа да приготви и лазаня”, каза той с нежна усмивка на лицето си.
“Разбира се… би било чудесно”, каза тя с нежна усмивка на лицето си.
След като Шърли излезе от стаята, Морган отново погледна внимателно една от снимките на бюрото си. Погледна онези лица в рамката – момчетата му се усмихваха, усмивките бяха завинаги запечатани зад стъклената рамка.
