София смяташе, че е добре подготвена най-накрая да срещне любимата на сина си. Но когато отвори вратата, откри, че много по-стара глава от живота й е намерила своя път към настоящето.
София още не можеше да повярва.
— Моето момче вече е пораснало!
Шоколадовата торта във фурната беше почти готова и из стаята се носеше сладка миризма. И, разбира се, всяко кътче в къщата беше искрящо чисто.
В края на краищата това не беше обикновено момиче, което Даниел води у дома.
— Това е момичето, за което моят Дани иска да се ожени. И тя заслужава перфектното посрещане! — помисли си София, докато още веднъж разбъркваше възглавниците на дивана.
Даниел говореше за момичето си нон-стоп през последните няколко седмици.
— Мамо, тя е красив човек. Преживяла е толкова много неща в живота си, особено след като е загубила родителите си, когато била малка! И въпреки това е успяла да остане този щастлив, възвишен човек без капка горчивина в сърцето си. — той й беше казал миналата седмица.
— Виж се как говориш толкова поетично за нещо, а не с глупави интернет съкращения. Което и да е това момиче, вече я харесвам! — София се засмя.
И снощи Даниел най-накрая беше събрал смелост, коленичи със сърце в ръце и й зададе големия въпрос.
София беше нетърпелива да научи всеки малък детайл, всяка малка емоция от мечтаното предложение, което Даниел беше планирал.
Досега всички новини, които София имаше, беше съобщение от Даниел, което гласеше:
— Тя каза да!
Колата на Даниел спря на алеята.
— Бъдещата ми снаха е тук! — София почти изпищя и бързо се овладя да отвори вратата.
Но щом отвори, цялото детско вълнение изчезна.
Един поглед към момичето и забележимия белег на рамото й издигна вълна от стара болка от едно забравено място дълбоко в София.
— Стефани?
София беше твърде погълната от емоции, за да забележи шока, изписан на лицето на момичето.
— Боже, не мога да повярвам, че си ти. Този белег… и тази усмивка! — София въздъхна от приликата в лицето на момичето. — Точно като на майка ти!
— Откъде знае името ми… и откъде познавате майка ми? — Момичето не знаеше как да попита, без да бъде неучтиво.
— Е, добро утро и на теб, мамо! — Даниел се опита да наруши неловкото мълчание и побутна жените да влязат вътре и да продължат останалата част от странния си разговор.
— Стефани, познавах майка ти. Тя беше един от най-ценните хора в живота ми. Не минава ден, в който да не мисля за нея… и за теб…
На чаша кафе София разкри историята на най-скъпата си приятелка Серена.
София и Серена се срещнали за първи път в болница. Жените седели една до друга, с ръце на растящите си кореми и се смеели на глупавите наблюдения, които правили за бременността в чакалнята.
— Скоро започнахме да си споделяме неща за живота на другата…
Серена разкрила пред София как е израснала в приют за деца, без да знае кои са родителите й.
Но любовта, която й липсвала в детството, се появила в живота й няколко години по-късно в съвсем различна форма.
Серена я открила в очите на млад мъж на име Гари, който се превърнал в любовта на живота й.
— Никога не съм го срещала. Но баща ти звучеше като прекрасен мъж, скъпа. — каза София на момичето, което слушаше със сълзи на очи.
— Техният малък свят от двама щеше да стане безкрайно по-щастлив с твоето пристигане. Но само след три месеца, — каза София, стиснала здраво ръцете на Стефани — баща ти се прибирал с чисто ново креватче, когато се случил ужасен инцидент и загинал.
— Майка ти поправи онова креватче, което се беше разбило при инцидента. — спомня си София.
— И месеци по-късно, когато се роди, Стефани, майка ти те постави в това креватче. За първи път, откакто баща ти почина, тя си позволи да заплаче.
Даниел пристигна два месеца по-късно и София си спомни колко трудни бяха физически за нея тези месеци. Въпреки че София имаше мил, искрен съпруг, той трябваше да отсъства по работа или щеше да загуби работата си.
— Така че през тези два мъчителни месеца ти и майка ти живеехте с мен и се грижехме една за друга. И винаги, когато изпитвах непоносима болка, Серена те носеше в скута ми и докосването ти веднага ме успокояваше. — София си спомни си с лека усмивка.
Няколко дни след раждането на Даниел Серена си намерила нова работа и апартамент съвсем близо до къщата на София. В продължение на три години двете жени наваксвали пропуснатото приятелство.
— Водихме ви двамата в парка, готвихме една за друга и бяхме заедно независимо от времето на часовника.
— И често мечтаехме за въображаемо бъдеще за вас, деца.
— Продължавам да си представям моята красива Стефи, пораснала, облечена в разкошна булчинска рокля, омъжена за мъжа, който я обича повече от самия живот. Искам цялото щастие на света за нея. — казваше Серена, докато плачеше и целуваше своето момиченце.
Чувайки тези думи днес, Стефани избухна в сълзи и заплака като дете. За първи път усети присъствието на майка си около себе си.
— Иска ми се… майка ми да беше тук. Само за малко, дори само част от нея. Бях се отказала от всякаква надежда да науча нещо за нея. И сега, когато я познавам, я искам. Искам я!
— Чакай тук, миличка, веднага се връщам. — спомни си нещо София и хукна към спалнята си.
Беше малка кадифена кутия.
— Отвори я, Стефани! — каза София и й я подаде.
В нея имаше чифт красиви диамантени обеци, деликатно изработени и ослепителни навсякъде.
— Не разбирам… — Стефани реагира с озадачено изражение на лицето си.
— Това… — разкри София с буца в гърлото, — са чифт диамантени обеци, които майка ти беше купила месеци преди да се зарази с фаталния вирус.
— “Ще ги подаря на моята Стефи в деня на сватбата й.” — беше ми казала тя. И само седмица преди да издъхне, тя ми ги предаде за съхранение.
Последните думи на Серена към нея все още отекваха ясно в ушите на София.
— Сега ти трябва да го направиш. Трябва да дадеш на моето сладко момиче тези обеци, когато му дойде времето. Кажи й, че я обичах. Кажи й, че се гордея с нея за всичко, което би постигнала в живота си. Кажи й, че беше най-сладкият подарък в живот ми, че имах възможност да й се наслаждавам. — беше казала Серена със сълзи на очи.
София се трогна, но предполагаше, че приятелката й веднага ще се върне към здравето.
— Никой не умира от глупав вирус. — помисли си тя.
Именно тази увереност позволи на София да остави Серена и да посети възрастната си майка.
Но когато София се върна месец по-късно, тя беше посрещната с опустошителната новина за смъртта на най-добрата си приятелка.
— Не знаех нищо за местонахождението ти; просто социалните те бяха отвели. Търсих те навсякъде шест месеца без успех. И след това, когато съпругът ми почина, потънах за известно време в собствената си бездънна яма на скръб.
— Но когато те видях днес, когато видях онзи белег на рамото ти, го познах. Трябваше да си ти!
Даниел слушаше внимателно през цялото време със сълзи в очите. Той докосна белега на рамото на Стефани и каза:
— Това е белегът, в който се влюбих!
Прегръдката на Даниел успокои Стефани и я върна към настоящия момент. Но София така и не можеше да си прости.
— Много съжалявам, Стефани. Трябваше да те търся повече. Можеше да имаш по-добър живот…
— Но съм на път да го направя, нали? Сигурна съм, че майка ми се усмихва оттам в момента, ангелът, който накара животите ни да се свържат отново.
Цветята, които цъфнаха през пролетта, бяха изключително вълшебни и в деня на сватбата на Даниел и Стефани София нежно помогна на снаха си да сложи обеците.
— Добре дошла в семейството, дете мое!
