Браян и Крисчън дълго време отказват да подкрепят стария си баща и го посещават едва на погребението му. Едва ли са предполагали, че смъртта на баща им ще ги отведе до сърцераздирателна тайна.
Приглушени гласове от тълпата заобиколиха Брайън, когато влезе в старомодното гробище.
— Това не е ли синът на г-н Гейтс – момчето, което изостави баща си? Нямаше ли брат? — каза някой.
Браян не обърна внимание на гласовете и погледите, докато продължаваше напред, за да отдаде последна почит на отчуждения си баща. Изведнъж усети рязко потупване по рамото.
— Крисчън? — Браян се обърна, за да види по-малкия си брат и почувства облекчение. Вече не беше сам.
Двамата братя стояха на разстояние от останалата част от тълпата и гледаха как свещеникът произнася хвалебственото слово. В очите им нямаше мъка, защото не им липсваше мъжът, който ги изостави заради по-млада жена.
— Тя не е тук? — Крисчън се наведе и прошепна на Браян. — Никога няма да забравя вечерта, когато се прибра с нея и… начина, по който се целуваха пред нас. Още по-лошо, той я представи като нашата „Нова мама!“ Такъв бик.
— Сигурно го е зарязала заради друг богаташ! — Крисчън изсумтя.
— Е, той си го заслужи, нали? — Брайън се намръщи. — Искам да се махна оттук в секундата, когато този човек бъде положен да почива. Въпреки че… съжалявам за него. Той се отказа от нас заради нея, а тя дори не е тук!
— Недей! — отвърна Крисчън. — Забрави ли? Той беше пиян и ни изгони само защото бяхме против той да се ожени за случайната жена, която срещна в бара! Той заслужава ада за това, което направи! Добре, че баба Кандис ни приюти…
Изведнъж сред тълпата се появи познато лице и се приближи до тях.
— Виктор? О, човече! Липсваше ни! — каза Крисчън, докато двамата с Брайън прегръщаха стария иконом на баща си.
Виктор се просълзи, като видя децата на господаря си.
— О, вижте се двамата, пораснали сте. Бяхте на 13 и 16, когато ви видях за последен път. Как мистър Гейтс искаше да ви види и двамата. Той…
— Стига, Виктор! Не искаме да говорим за него. Знаеш какво направи! — изсъска Крисчън.
— Знам, момчета, но… г-н Гейтс вече е мъртъв и не мисля, че има смисъл да таим злоба.
— Трябваше да живеем като сираци, дори когато имахме баща, Виктор! — Браян се включи. — Той избра нея пред нас. Този мъж не заслужава нашето съчувствие.
— Точно така! Точно както си намери млада мадама, просто спря да го е грижа за нас…
— Престанете и двамата! — Очите на Виктор се напълниха със сълзи, когато прекъсна момчетата.
— Баща ви ви обичаше! Не знаете какво трябваше да изтърпи! Той ме помоли да не го споделям с никого, особено с вас, момчета…
Преди 2 години…
Беше 75-ият рожден ден на Бенджамин. Както всяка година, той чакаше обажданията на синовете си, преди да нареже тортата. Въпреки че Бенджамин беше причината да не са с него, той искаше да му простят и да се обадят. Бяха изминали 16 години, откакто за последен път видя синовете си, но беше обнадежден.
— Стига, старче! Нека ти помогна! — Аманда духна свещичката на тортата му и му помогна да я разреже. — Ето! Честит рожден ден! Защо ти е нужно тъпите ти синове да те викат да режеш проклетата торта?
— Престани, Аманда! Липсват ми! — Бенджамин въздъхна и стана. — Отивам да спя.
— Но какво да кажем за рождения ти ден, скъпи? Мислех, че ще ме заведеш в мола. После в ресторанта!
— Вземи кредитната ми карта и се почерпи! Днес няма празнуване!
Аманда беше щастлива, грабна картата му и тръгна към мола. Междувременно Бенджамин се оттегли в стаята си и точно когато седеше в мълчание, телефонът му иззвъня. Беше непознат номер.
— Ало? — започна той, надявайки се, че е обаждане от някой от синовете му.
— Г-н Гейтс… Аз съм Сара, съпругата на Брайън… — Бенджамин я слушаше шокиран, докато тя ридаеше и му каза, че няма пари за спешната операция на Брайън, която струва 175 000 долара. Бенджамин знаеше, че Браян е женен, но никога не беше срещал съпругата му.
Той незабавно попитал Сара за всички подробности, реши да изтегли пари от сметката си и да отиде в болницата. Но точно когато излезе от стаята си, той се натъкна на Аманда, която се върна да вземе чантата си. Бенджамин я прегърна отчаян и й разказа всичко за състоянието на Браян.
— Едва сега си спомнят, че съществуваш? Когато са във финансова криза? — изсъска тя. — Компанията ти е на ръба на фалита, Бенджамин. Ние тънем в дългове. Ако им помогнеш, и ти, и аз ще бъдем обречени! Не, няма да позволя това!
— Това не е моментът да обсъждаме правилното и грешното, скъпа! Трябва да им помогна! Моля те!
Аманда знаеше, че Бенджамин няма да я послуша, така че направи фасада.
— Добре. Може би ми е твърде студено. Изчакай тук. Пий малко сок, преди да тръгнеш. Не си ял нищо от сутринта.
Пет минути по-късно Аманда му сервира чаша портокалов сок. Той набързо го изгълта и прибра дебели пачки пачки пари от сейфа в куфарчето си. Изведнъж Бенджамин започна да се чувства сънлив. Скоро той потъна в дълбок сън.
Когато се събуди два часа по-късно, той се паникьоса. От ръката му липсваше скъпият му часовник. Липсваха диамантеният му пръстен, гривната, портфейлът и най-вече кафявото куфарче, пълно с пари!
Бенджамин се втурна горе и провери сейфа, но го намери празен. Всички бижута, пари и банкови карти също бяха изчезнали. Бенджамин разбра, че всичко е дело на Аманда и й се обади. Но телефонът й беше изключен и никой от приятелите й не отговори.
Бенджамин се втурна към полицейското управление, за да подаде жалба, но полицаите не взеха случая му на сериозно.
— Вижте, сър, имаме вашето оплакване, но търсенето може да отнеме доста време. Вече сме разпръснати за нощта. Ще накараме нашите най-добри хора да се заемат с това възможно най-скоро.
Унил, Бенджамин се върна у дома и реши да продаде къщата си. Но когато проучваше документите за собственост, той се строполи на пода от отчаяние. Къщата беше регистрирана на негово и на Аманда име. Нейните подписи му трябваха, за да продаде имота.
Бенджамин се обади на нотариуса си, надявайки се той да знае изход. Но обажданията останаха без отговор.
— Хей, Уилсън, аз съм, Бенджамин… — Бенджамин му остави гласова поща, обяснявайки ситуацията. Но след това Бенджамин реши, че не може да чака, затова отиде с колата до къщата на Уилсън.
— Уил, имам нужда от помощта ти! — каза той, когато Уилсън го пусна да влезе. — Не получи ли гласовата ми поща?
— Съжалявам, телефонът ми се зареждаше. Какво не е наред?
— Става въпрос за Аманда… тя ме ограби и избяга… — Бенджамин обясни всичко на Уилсън: как Аманда му е наляла нещо в питието, как животът на Брайън е в опасност и как той няма да може да продаде къщата. После погледна настрани и забеляза две опаковани чанти и един наполовина опакован куфар.
— Извинявай, но отиваш ли някъде? Не исках да се натрапвам.
— О, да, това е самостоятелно пътуване… — каза Уилсън. — Бен, ще измислим нещо, става ли? Моля те, не се напрягай. Ще отида да ти донеса едно питие.
Когато Уилсън излезе да донесе питието, погледът на Бенджамин се спря на полуотворения куфар.
Любопитството надделя над Бенджамин, когато надникна вътре и забеляза там два паспорта.
Той вдигна и двата паспорта, само за да научи, че единият е на Аманда, но под съвсем различно име. Дори паспортът на Уилсън беше фалшив.
От единия паспорт изскочиха два самолетни билета за Малдивите.
Въздухът стана по-чист, когато Бенджамин надникна в другата чанта и откри пачки пари и бижута, скрити вътре. Това бяха неговите трудно спечелени пари, които Аманда беше откраднала от него.
— Един куршум право в главата ти… и играта свършва! — Бенджамин беше хванат неподготвен, когато Уилсън притисна пистолета към челото му. — Просто ще сложа пистолета в ръката ти и ще кажа на полицията, че си откраднал моя пистолет и си се застрелял от отчаяние!
Капки студена пот избиха по челото на Бенджамин. Сърцето му заби лудо, когато видя пръста на Уилсън да докосва спусъка.
— Някакви последни думи, Бен?
— Бих те попитал същото, Уилсън, защото вече се обадих на полицията. Те са на път. Трябва да са тук всеки момент.
Сърцето на Бенджамин биеше лудо. Не се беше обадил. Ако не се появят в следващите няколко минути, Уилсън ще разбере, че е излъгал и ще го довърши.
Но за негова изненада Уилсън не избра да остане повече.
Грабвайки чантата с пари и паспорти, той се обърна и хукна надолу. Бенджамин изтича след него и го удари по главата с керамична ваза, която успя да грабне от масата наблизо.
Бенджамин забави крачка, докато гледаше как Уилсън обхвана главата си и изпъшка от болка, изпускайки чантата с парите. Той се претърколи надолу по стълбите и изгуби съзнание. Изведнъж телефонът му иззвъня и на екрана проблесна нов номер.
Бенджамин махна, за да отговори, и замълча.
— Идиот такъв, какво се бавиш толкова много? Знаеш ли какво? Идвам да те взема. Бъди готов. — каза гласът, който Бенджамин веднага разпозна. Беше Аманда.
Десет минути по-късно кола спря на алеята.
— Уилсън? Уил? Къде си, по дяволите? — Аманда се втурна, крещейки.
Тя забави, след като видя Уилсън да лежи на дивана.
— Шегуваш ли се с мен? Трябва да хванем полета, а ти спиш сега? Стани от дивана, Уил. Трябва да се махнем от града, преди този стар глупак да ни проследи. Чуваш ли ме изобщо? Ставай!
— За какво бързаш, Аманда? Горкият Уилсън не чува нищо, така че няма смисъл да крещиш! — Гласът на Бенджамин докара тръпки по гръбнака на Аманда.
— Бенджамин? — ахна тя.
Когато Бенджамин се приближи, студена пот изби по слепоочието на Аманда.
— Бенджамин, мога да обясня. Той ме накара да направя това. Моля те… няма да безпокоя теб или семейството ти отново. Ще си отида. Моля те, не се обаждай на полицията. — умоляваше го тя, докато той се навеждаше да вземе торбата с парите.
— Не се тревожи, Аманда. Просто взимам чантата. Няма да викам полиция. Не искам да те карам да страдаш. Ще оттегля жалбата от участъка. Готов съм да забравя всичко, което ми направи…защото аз-аз искрено…
Неспособен да говори повече или да я погледне в очите, Бенджамин преглътна тези неизказани думи и напусна мястото с парите.
По-късно същата вечер той прехвърли всички пари в банковата сметка на съпругата на сина си и й се обади.
— …моля ви, не казвайте на Браян, че аз съм този, който му е дал парите за трансплантацията. Не искам синът ми да живее с тази вина до края на живота си. Той и брат му… те ме мразят. Моля ви, обещайте ми… това е последното ми желание. Моля ви.
Настоящето…
„…и така г-н Гейтс изживя остатъка от живота си в самота, дори последните си дни. — разказа икономът Виктор.
— Бизнесът му фалира. Той не можа да го спаси, колкото и да се опитваше. Трябваше да продаде къщата си, за да плати всички дългове. След това си намери работа като чистач в парка и работеше много усилено, за да се справи .. По-късно се премести в онази малка вила в същия квартал, в който живееше до края на живота си, само чакайки ви, момчета… Често го срещах на църква. Той ми каза, че се надява децата му да му простят и да дойдат някой ден…
Виктор преглътна думите си, докато ивици сълзи се стичаха по лицето му. Браян и Крисчън си размениха разплакан поглед. Бащата, когото мразеха и никога не искаха да видят отново, беше направил всичко за тях и бе умрял, надявайки се на тяхната прошка.
Браян и Крисчън се приближиха до ковчега и се облегнаха на него. Сърцата ги боляха да се върнат назад във времето, за да видят баща си веднъж, да чуят гласа му и да му кажат, че са му простили.
