Бездетна двойка, която скърби за загубата на единствения си син, излиза на дълга разходка в снега и прави невероятно откритие, което променя живота им.
Трудно е да се каже къде започват историите, особено тази. Бихте могли да кажете, че началото на тази история е опашката на друга, но не можем да продължаваме да се връщаме все назад и назад към началото, затова трябва да започнем оттук: Една жена слезе от автобус в малък град в Омаха.
Тя слезе тежко, като подпираше тежкия си корем с една ръка, и един от пътниците пристъпи напред, за да ѝ подаде ръка. „Слезте от мен!“ – изръмжала тя, – “Не съм инвалид!“ И не беше, но ако шофьорът на автобуса можеше да прецени, тя беше бременна в деветия месец и близо до времето си.
И така, в края на зимата една жена слязла от автобус в малко градче в Омаха, бременна и без никакъв багаж, с изключение на избледняла зелена раница, която влачела за ремъците. Пътникът, който се опитал да ѝ помогне, казал: „Слушай, две пресечки по-надолу има болница…“
Но тя отвърна глава и започна да върви. Както се оказа, тя наистина се озова в тази болница по-късно същата вечер, напъваща се и крещяща, с подуто от усилието лице.
Медицинските сестри се хилели и гукали, когато родила момченце, но тя само мрачно отвърнала лице. „Кога ще мога да се махна оттук?“ – попитала тя. Казали ѝ, че лекарят ще дойде след няколко часа, за да види нея и бебето, а дотогава трябва да си почива.
Тя се обърна настрани и се престори, че заспива, но щом шумът в малкото отделение утихна, тя стана бързо като котка. Напъха дрехите си в раницата, а заедно с нея и всичко, което можеше да открадне от стаята.
Тя се поколеба над бебето, което спеше в плексигласовото креватче до леглото ѝ. След това го вдигна и го уви грубо в едно от одеялата от леглото си. Тя бутна вратата на стаята. Брегът беше чист и след секунда тя изчезна.
След като излезе на улицата, тя забави ход. Погледна бебето в ръцете си. „Нямам нужда от това…“ – каза тя. И все пак тя мина покрай полицейския участък и пожарната в града и се насочи към пътя извън града.
Въпреки всичко, което беше преживяла, тя вървеше бързо и скоро мина покрай последните меко осветени градски къщи и навлезе в дерето на гората. Там тя спря, пусна раницата и постоя за миг, колебаейки се.
Държеше спящото бебе и го погледна надолу. Какво е почувствала и защо е направила това, което е направила, е част от друга история, за нас е важно, че тя каза с глас, който не беше нежен: „Спи сега, дете, няма да боли, не както боли животът.“
И тя внимателно поставила бебето под синкавата лунна сянка на един висок смърч, обърнала му гръб и си тръгнала, от тази история, и продължила към друга. Бебето просто си лежало там, увито в одеялото, без да знае, че е изоставено.
Може би ако знаеше, щеше да се събуди, да крещи и да моли за спасение. Кой знае? Беше толкова тихо в тази гора и толкова спокойно. Само един бухал прелетя около дървото на шепнещи криле, за да проучи.
Любовта лекува и най-дълбоките рани.
Но недалеч, всъщност на разстояние от един вик, завършваше друга част от друга история. Един мъж и една жена правеха най-трудното нещо, което може да направи всеки, роден със сърце: да се сбогуват с дете.
Джон и Фалън Соренсън бяха женени от десет години и най-голямата им мечта беше да имат дете. Бяха много щастливи, когато Фалън забременя и посрещнаха сладко момченце, което нарекоха Райън.
Разбира се, Райън беше перфектен, точно като всяко друго бебе на света, и родителите му го обожаваха. Той растеше толкова бързо! Това, което родителите му и лекарите не знаели – не можели да знаят – било, че нещо друго растяло също толкова бързо.
Една малка вена в мозъка на Райън набъбвала и растяла като балон, а един ден балонът се спукал и точно така Райън изчезнал. Той беше само на две години.
Фалън и Джон бяха в шок. Как е възможно в един момент бебето им да тича по плажа, а в следващия да го няма? „Кой Бог позволява това да се случи?“ Фалън продължаваше да крещи.
И, разбира се, никой не ѝ отговори, защото никой не знаеше. След известно време Фалън престана да крещи, но Джон си помисли, че това е още по-лошо, защото тя просто седеше там, без да мърда, без да говори.
Тогава Фалън започнала да ходи. Тя обличала палто и обувки и просто изчезвала в гората за часове и часове наред. Винаги се връщаше, но Джон знаеше колко лесно е да се изгубиш и колко опасно.
В тази конкретна вечер Джон гледаше телевизия, когато Фалън изведнъж се изправи и облече палтото си. „Хън – попита Джон. „Къде отиваш?“ Но Фалън не отговори, затова Джон грабна собственото си палто и мобилния си телефон и я последва навън.
Само след няколко минути Фалън вече беше само петно на лунната светлина, така че Джон се затича, за да я настигне. „Фалън!“, извика той, “Това трябва да спре!“ Обърна я и я погледна в лицето.
„Райън е мъртъв, но аз съм жив, а ти си жива“ – каза Джон гневно. „Спрете това веднъж завинаги!“ Но Фалън изобщо не го слушаше. Беше наклонила глава и се мръщеше.
„Има едно бебе…“ – каза тя.
„Ти си въобразяваш нещата!“ Джон изкрещя, вече наистина ядосан: „НЯМА НИКАКВО БЕБЕ ТУК!“ И точно тогава характерният, непогрешим звук на бебешки плач изпълни нощта.
Фалън отблъсна Джон и започна да бяга. Скоро беше коленичила под сянката на смърча и вдигнала бебето на ръце. „Джон“, извика тя. „Обади се на бърза помощ, толкова му е студено! Бързо, трябва да го спасим. Бог го е изпратил при нас.“
Замаян, Джон повикал линейка и не след дълго бебето било в безопасност и на топло и го хранели с формула в неонатологичното отделение на болницата. Властите се опитали да открият майката на бебето, но без успех.
В крайна сметка те удовлетворили молбата на Соренсънови и Фалън и Джон го осиновили и го нарекли Томас. Фалън все още вярва, че Бог е насочил Томас в живота им, и предполагам, че може би и аз вярвам в това.
