Въпреки че живеят на 150 км една от друга, две възрастни близначки се срещат всяка седмица в парк, но един ден се случва нещо неочаквано. Една от близначките пристига и чака няколко часа сестра си, но тя не се появява. Притеснена, жената решава да пътува до дома й.
— Къде е тя? Вече е час след срещата. — чудеше се Ела, поглеждайки часовника си, докато седеше в парка.
Тъй като децата им се изнесоха и се заселиха в другия край на града със семействата си, Ела и нейната сестра близначка Ема, на 89 години, си поставяха за цел да се срещат в парка всяка събота.
— Може би е в автобуса и не чува телефона си. — разсъждаваше Ела, след като се обади на Ема за четвърти път.
Ела и Ема живееха на 150 км една от друга, без директен автобус, свързващ домовете им, и само след многократни прекачвания можеха да посещават къщите си, поради което се срещаха в парка. Намираше се приблизително в центъра на маршрута между къщите им и им спестяваше неудобството да правят трансфери, което беше малко трудно предвид възрастта им.
Когато Ема отново не вдигна на обаждането й, Ела й остави текстово съобщение, че я чака в парка. Надяваше се Ема да пристигне скоро. Не подозираше какво я очаква този ден…
Минаха два часа, а Ема не се появи в парка. Ела се притесни и реши да й се обади пак. Точно тогава телефонът й иззвъня със съобщение:
„Събудих се късно… Скоро ще дойда.“
Ела въздъхна с облекчение.
— О, тя ме изнерви. Успокоих се, че е добре.
Ела обичаше да чете и винаги носеше книга със себе си. Реши да го прочете, докато чакаше Ема, но не можа да се съсредоточи. Очите й бяха насочени към книгата, но умът и сърцето й бяха другаде. Странно чувство в сърцето й подсказваше, че нещо не е наред.
В крайна сметка Ела остави книгата и реши просто да изчака. Но измина още един час, после още един и след това още няколко, но Ема не се появи. Къде беше тя?
Ела отново погледна часовника си. Ема трябваше да е пристигнала дотогава. Притеснена, Ела отново й се обади. Но Ема не вдигна.
След пет обаждания и два SMS-а сърцето на Ела биеше силно. Нямаше начин Ема да не й вдигне телефона. Тя винаги го правеше. Поне щеше да отговори на съобщението!
Притеснена и ужасена, Ела реши да посети къщата на сестра си. Тя й остави друго съобщение, че ще дойде. „…ако не си напуснала къщата, просто ме изчакай“, написа тя. Това съобщение също не получи отговор.
След няколкочасово пътуване Ела пристигна в къщата на Ема. По средата на пътуването коленете я боляха и й отне още 30 минути, за да върви от автобусната спирка до къщата на Ема.
Докато стоеше на верандата на Ема, Ела я извика.
— Ема, аз съм! Отвори вратата!
Но тя не получи отговор.
Ела забеляза, че осветлението в къщата свети и дрехите се сушат в задния двор. Ема не би оставила светлините в къщата включени, ако беше напуснала къщата. Това тревожеше Ела повече. Бяха изминали няколко часа от последното текстово съобщение на Ема.
Ела реши да провери дали задната врата е отключена и за щастие беше. Когато влезе, тя отново извика Ема.
— Ема, добре ли си? Вкъщи ли си?
Изведнъж Ела чу слаб глас. Беше на Ема и сякаш идваше от горния етаж. Ела се забърза горе към стаята на сестра си, но не очакваше това, което видя след това.
— Боже Господи! Ема! — Ела се разплака, докато бързаше към сестра си, която плачеше от болка на пода.
— О, не, какво стана? Ставай! — Ела започна да помага на Ема да стане, но Ема не можеше да помръдне крака си.
— Боли, Ела! — извика тя. — Не мога да мръдна. Чудя се къде ми е телефонът… О, скъпа, качих се горе за душ… Не забелязах водата на пода, след като излязох от ваната. Не мисля, че мога да мръдна.
— О, ще извикам линейка! Кракът ти изглежда подут. Господи! Надявам се да е изкълчване, а не нещо сериозно.
С треперещи ръце Ела се обади на 911 и скоро след това линейка закара Ема в болницата. За съжаление Ема беше счупила десния си крак и трябваше да бъде гипсирана. Това означаваше, че ще има нужда някой да й помага в къщата.
— Ще се справя, Ела. — каза Ема. — Ти си стара и може също да имаш нужда от помощ. Добре съм. — каза тя и се засмя.
— О, защо не можеш да бъдеш сериозна поне веднъж? А синът ти дори не си направи труда да ти се обади отново, след като си пропуснала обаждането му. Видях телефона ти!
— Такъв е, Ела. — тъжно каза Ема. — Той, жена му и децата му не са ме посещавали отдавна. Всички са заети с живота си…
— Заети! Някой трябва да им каже, че са твърде невежи!
И така, Ела се обади на единствения син на Ема и го смъмри яко, че е пренебрегвал майка си.
— Мама си е счупила крака? Как? Кога? — попита притеснен Адам.
— Не е ли късно да питаш, млади човече? Тя е в болница, но е добре! — сковано каза Ела.
— Съжалявам, лельо Ема. Бях прекалено зает с работа. Обадих се на мама и когато тя не вдигна, реших, че е отишла да те види.
— Скъпи Адам! — каза Ела. — Ние всички сме били на твоята възраст някога, скъпи. Не е като да сме били безработни. Спомни си, че майка ти работеше на три места, след като баща ти почина, за да те отгледа. Тя винаги е била до теб. Работата и парите идват и си отиват. Ако загубиш хората, които обичаш, никога не можеш да си ги върнеш. Надявам се, че разбираш какво казвам…
— Права си, лельо Ема. Съжалявам. Ще оправя това. Обещавам…
И да, Адам го поправи. Той говори с братовчедите си и те решиха да посещават възрастните си майки и да ги проверяват редовно.
Освен това седмичните срещи на Ема и Ела се превърнаха в семейни срещи, на които цялото семейство се събираше, ядеше вкусна храна, смееше се, празнуваше заедността и благодареше на Господ, че пази близките им щастливи и здрави.
