Възрастна дама продава семейните си реликви за да плати образованието на внука си, но ги намира у дома скоро след като внукът й заминава за друг град, всичко това се дължи на „чудо“.
Фейт Фрейзър седна на пода в спалнята си и отвори чекмеджето на нощното шкафче. С треперещи ръце тя извади наследствените си вещи, уви ги в парче плат и го пъхна в чантата си.
— Знам, че са в моето семейство от стотици години, — каза си тя, опитвайки се да сдържи сълзите си, — но е време да се сбогувам с тях…
Фейт не искаше да се разделя с тях, но със свито сърце реши на следващия ден да посети бижутера отсреща и да ги продаде на каквато цена предложи.
Преди няколко години, когато единственият син на Фейт и съпругата му загинаха в автомобилна катастрофа, тя получи попечителството над внука си Джейкъб. Тя му даде цялата си любов, грижа и всичко, което някога поиска от нея. Но сега, когато Джейкъб трябваше да завърши гимназия след няколко месеца и най-накрая да отиде в колеж, Фейт нямаше достатъчно средства, за да го издържа.
В резултат на това всяка вечер тя се взираше безпомощно в наследствените си бижута и се чудеше дали да ги продаде. Когато осъзна, че няма друг изход, тя най-накрая взе решение.
— За внука ми е. Какъв е смисълът да ги имам, ако не могат да му помогнат? Надявам се да получа справедлива цена за тях. — каза си тя, като пъхна чантата си под възглавницата и си легна.
На следващия ден Фейт стоеше пред бижутерския магазин с Джейкъб и внезапно се поколеба. Гледайки я, Джейкъб осъзна, че Фейт не иска да се откаже от реликвите, които бе пазила от години, и те бяха много близки до сърцето ѝ.
— Бабо! — каза й той. — Знаеш, че можем да опитаме заем, нали? Знам, че ще е много, но ще си намеря добра работа и ще го изплатя.
— Не, скъпи. — каза му Фейт. — Все още сме длъжници от заема на баща ти и не можем да рискуваме отново. Не ги използвах за дълга, защото знаех, че някой ден ще са ни полезни.
— Не, бабо! — каза Джейкъб, държейки ръцете й. — Не си ги продала, защото знам колко ги цениш. Чуй ме, става ли? Можем да намерим други начини. Сигурен съм, че има начин да избегнем продажбата им.
Но Фейт знаеше, че няма изход. Техният семеен магазин за хранителни стоки носеше достатъчно за да ги нахрани, но не повече. Тя трябваше да продаде наследството за бъдещето на внука си. Влезе в бижутерския магазин и направи оценка на наследствените вещи.
— Как – колко общо мога да получа за тези? — попита тя, като показа различните златни бижута, които имаше.
Бижутерът ги разгледа едно по едно и остана впечатлен.
— Тези бижута могат да ви донесат сериозна сума, госпожо. — каза той. — Виждате ли, тези дизайни сега са рядкост и майсторството е впечатляващо, но…
— Има ли някакъв проблем? — попита Вяра.
— О, не, просто… Виждате ли, аз съм в този бизнес от десетилетия и мога да разбера кога клиентът не е искрено заинтересован от продажбата на своите неща. Виждам го в очите ви. Бих ви посъветвал да ги запазите. Изглежда, че ги цените много.
Фейт се изчерви.
— О, това не е вярно! Моля ви, трябва да ги вземете. Имам нужда от парите спешно.
Когато Фейт настоя да ги продаде, бижутерът в крайна сметка взе наследствените бижута и й даде парите.
— Можете да си ги върнете, ако се върнете с парите. Няма да начислявам лихва. — увери той. — Аз съм бизнесмен, но в крайна сметка съм и човек.
— О, благодаря ти, скъпи! Благодаря ти! — каза Фейт, докато прибираше парите. Тя напусна магазина с Джейкъб, доволна, че има достатъчно пари, за да плати образованието му.
През следващите няколко месеца Джейкъб учи упорито и даде всичко от себе си, за да завърши гимназия с добри оценки и да влезе в добър университет, за да не разочарова Фейт. И добре, Джейкъб го направи!
Той беше приет в предпочитания от него университет и успя да следва курса, който желаеше.
— Бабо! — Той я прегърна веднага щом провери резултатите. — Успях, бабо! Успях!
— Наистина ли? О, скъпи, толкова се гордея с теб! Ако родителите ти бяха живи, щяха да са толкова щастливи, дете мое. — Тя го прегърна и не можеше да спре да плаче.
Но това, което накара Фейт да плаче повече, беше, че след няколко месеца Джейкъб трябваше да замине за друг град. Вече нямаше да го има наоколо или да готви любимите му ястия или да го кара да учи и да поддържа стаята му чиста, както правеше, откакто беше малко момче.
— Сигурен ли си, че можеш да се справиш сам, скъпи? — попита тя, държейки ръцете му, когато градският автобус пристигна на спирката. — Мога да дойда с теб. Ще се погрижа за теб.
Джейкъб се засмя и я прегърна силно.
— Достатъчно съм голям, за да се грижа за себе си, бабо. Ти направи достатъчно за мен през всичките тези години. Обещавам, че ще се грижа за теб и скоро ще си намеря добра работа. Обичам те, бабо!
— Говориш сякаш си толкова стар! Не си и дори на половината от моите години! — оплака се тя, а Джейкъб се засмя.
— Трябва да си тръгна, бабо. Ще ми липсваш. Пази се.
— Глупаво момче! Той порасна твърде бързо. — помисли си Фейт, когато Джейкъб се качи на автобуса и й помаха за сбогом. Тя се прибра вкъщи и седна във всекидневната, размишлявайки колко самотна се чувстваше сега, когато Джейкъб вече не беше с нея. После се усмихна, спомняйки си Джейкъб, когато беше малко дете.
— О, това момче! Колко неохотно продаде тези бижута! — помисли си тя, докато отиваше към спалнята си. Тя седна на пода и отвори чекмеджето, за да вземе нещо, след което замръзна. Чантата с бижута беше в чекмеджето.
С треперещи ръце тя ги извади и ги погледна невярващо.
— Как е възможно това? Моите бижута, какво правят тук? — учуди се тя.
Скоро след това вниманието й беше привлечено от плик в чекмеджето под чантата с бижутата. Фейт отвори писмото, за да го прочете, и сълзите й не спряха.
“Скъпа бабо,
Надявам се изненадата ми да ти е харесала. Помниш ли, че ми разказваше за чудеса, когато бях дете? Помисли си, че трябваше да направя това малко чудо възможно за теб, бабо. Знам, че това е нищо в сравнение с това, което направи за мен, но не можех просто да те видя да подаряваш нещо толкова скъпо за теб.
Ти посвети целия си живот на мен, моето образование и възпитание, бабо. Много съм ти благодарен и много те обичам. Но когато преминаваш през труден период, трябва да си честна с мен, бабо. Видях те да седиш в стаята си, да се взираш в тези бижута и да плачеш всеки път, когато ги видиш. Забелязах колко се разстрои, когато бижутерът ги взе.
Знам, че ще ми се сърдиш, но върнах парите, които ми даде, на бижутера, и си получих бижутата обратно. Не е нужно да жертваш нещо, което цениш толкова много, бабо. Учих усилено и получих стипендия, така че обучението ми за една година е покрито. Не ти казах за това преди, защото исках да те изненадам.
Освен това си намерих работа на непълен работен ден, за да ми помогне да спестя пари и да платя за обучението си. Възнамерявам да ти изпращам пари всеки месец (може да не са много, но се надявам да помогне), така че няма да се налага да се изморяваш да работиш дълги часове в хранителния магазин. Не се тревожи много за мен. Аз ще се грижа за себе си. Обещай ми, че ще се грижиш за себе си.
И накрая, благодаря ти, че си моя майка, баща и прекрасна баба. Обичам те до Луната и обратно!
Твоят “не толкова добър” внук,
Джейкъб.”
— О, скъпи, нямаше нужда да… — Фейт изплака сърцето си като дете, докато четеше писмото. Тя го държеше близо до гърдите си и се молеше на Господ да запази момчето й в безопасност и щастливо.
— Той е много добро дете, Господи. Моля те, пази го щастливо и здраво.
