Лиъм продължаваше да отхвърля молбата на баба си да отвори куфара с инструменти, който му беше подарила, мислейки, че това е поредният й скучен подарък, който той мразеше. След смъртта ѝ обаче момчето я отваря и не може да спре да плаче, когато вижда какво има вътре.
Всяка година Лиъм прекарва летните си ваканции в дома на баба си Агнес в Тексас, където заедно работят във фермата ѝ. Всяка вечер Агнес беряла пресни зеленчуци от градината си и приготвяла любимата гъбена супа на Лиъм, а момчето обикаляло да събира орехи за лодките от черупки, които правело за своите войници-играчки.
За Агнес 10-годишният ѝ внук означаваше целия свят. Когато Лиам не можел да я посещава през ученическите си години, крехката 65-годишна жена всеки уикенд пътувала с влак, за да види внука си, и никога не забравяла да му купи подарък.
Лиъм обаче така и не оценява подаръците ѝ. Всъщност след няколко разбити сърца, когато получава в пратките книги с научна фантастика вместо комикси, той никога не си прави труда да отваря останалите подаръци и просто ги трупа в стаята си. “Баба!” – викаше той. “Обеща ми, че ще ми дадеш комикси. Това не е това, което искам!”
Агнес се усмихваше на наивността на момчето. “Лиам, никога не трябва да съдиш за книгата по корицата. Чел ли си някоя от книгите, които ти подарих?”
“Е, наистина исках, но…”
“Не мога да повярвам, че не си прочел книгите, които ти купих, Лиъм”, въздъхва Агнес. “Мислех, че харесваш подаръците ми.” Тя се забавляваше да дразни внука си и да вижда как той се мръщи, когато се чувства виновен, че не оценява подаръците ѝ.
Един ден, когато Агнес беше на гости на Лиъм, тя се измокри от дъжда и куфарът с инструменти, който беше купила, се изцапа. Жената го беше оставила случайно на прага, докато се опитваше да изчисти очилата си от водните капки, и докато стигнеше в ръцете на Лиъм, прахът по него се виждаше повече от опаковката на подаръка, която на някои места беше премахната от проливния дъжд.
“Защо изглежда толкова мръсна, бабо?” Това беше първата реакция на Лиъм, когато го видя. “Изглежда сякаш някой го е потопил в прах и пръст.”
“Съжалявам, скъпа – отвърна Агнес. “Валеше силно и направих грешката да го оставя на земята. Както и да е, не ти ли е любопитно да разбереш какво има вътре?”
“Ами…” Лиъм беше отвратен от вида на кутията с инструменти, но повече от това го отвращаваше фактът, че Агнес отново щеше да му купи тези безинтересни книги, затова момчето просто ѝ каза, че ще я отвори по-късно, като се опита да не нарани чувствата ѝ. “Бабо, ще я отворя по-късно. Първо влез вътре; ако не се изсушиш, ще се разболееш”.
След като Агнес напусна дома им този ден, Лиъм хвърли кутията на най-високия рафт и забрави за нея. Но на следващия ден баба му се обадила, за да провери дали е отворил подаръка ѝ. “И така, хареса ли ти подаръкът, който ти купих, Лиъм?” – попита тя в разговора.
“Още не съм го отворил, бабо – каза Лиъм, – но ще ти кажа, щом го проверя” и прекъсна разговора.
На следващия ден Агнес се обади отново и нещата продължиха така в продължение на седмица. Лиъм винаги намираше повод да избегне разговора за кутията и да смени темата с нещо друго.
Една сутрин той седеше до телефона, готов да измисли извинение, за да избегне въпроса на Агнес, но когато момчето отговори на обаждането, той изтича при майка си. “Мамо!” Лиъм извика. “Баба е в болницата!”
Лиъм и майка му се втурнаха към болницата и получиха шока на живота си, когато видяха Агнес в безсъзнание и лежаща като труп на леглото. Майката на Лиъм остава с нея в болницата през онази нощ и я чака да се събуди, но Агнес така и не отваря очи.
Когато Лиъм получи опустошителната новина, той не можа да спре да плаче. В този момент първото нещо, което му дойде наум, беше да отвори кутията с инструменти, която му беше подарила баба му. Той се втурна към рафта, грабна я и я постави на леглото си. И когато отвори кутията, от очите му се отрониха сълзи.
В нея имаше много войници-играчки, куп комикси, а отгоре – писмо, адресирано до него.
“Скъпи Лиъм”, започваше писмото. “Преди три месеца ми поставиха диагноза рак. Лекарите казаха, че съм към края на живота си и мога да умра всеки момент. Бях съсипан, когато получих новината. Родителите ти са наясно със ситуацията. Исках и ти да знаеш. Но ще бъда честна, повече от смъртта се страхувам как ще съобщя тази новина на десетгодишния си внук”.
“Това може да е последният подарък, който ще получиш от мен” – продължава писмото. “Не ме питай защо. Просто имам съмнително подозрение, че няма да мога да те видя отново. Исках тази кутия с инструменти да бъде специален подарък за теб, затова я опаковах с всичките ти любими неща.”
“Съжалявам, но баба Агнес остарява и се уморява, затова не можеше да излезе навън, за да я изкриви и украси по причудлив начин. Но ти знаеш, че тази кутия с инструменти заема специално място в сърцето ми, защото е принадлежала на покойния ти дядо. Надявам се, че подаръкът ми ще ти хареса. Моля, вижте ме възможно най-скоро. С обич, Анжес.”
След като приключи с четенето на писмото, Лиъм беше с разбито сърце. Започна да се възмущава от всички моменти, в които се е извинявал на Агнес и е презирал подаръците ѝ.
От този момент нататък всеки път, когато посещаваше гроба на баба си, сядаше до нея и ѝ четеше книгите, които му беше подарила. А всяка година на рождения ѝ ден купуваше любимите ѝ цветя и ѝ оставяше бележка, в която пишеше: “Честит рожден ден на най-добрата баба на света. Бабо, твоите подаръци бяха най-хубавите. Иска ми се да можехме да прекараме повече време заедно. Но знам, че си на сигурно място. Обичам те. Твоят внук, Лиъм.”
