Мъж, изоставен от родителите си като малко дете в сиропиталище, ги намира в старчески дом петдесет и седем години по-късно и трябва да вземе решение, което да промени живота му.
Първите спомени на Брендън Уолъс са, че е бил гладен и уплашен, че гневни гласове са спорили за него. Ръцете, които са се грижили за него и е трябвало да бъдат нежни, вместо това са били груби.
Брендън си спомня как е станал от малкото си легло и се е запътил към звуците на музика и смях, а памперсът му е бил мокър и тежък. После смехът спря. „За Бога, трябва да се отървем от това отроче!“ – извика женски глас. Това беше майка му.
Понякога, когато майка му беше заспала и щастлива, тя позволяваше на Брандан да се притисне до топлината ѝ и тогава той се чувстваше в безопасност и доволен. Но най-вече гледката на Брандан дразнеше родителите му.
Щеше да минат много години, преди възрастният Брандън да разбере защо малкият Брандън е толкова нещастен и нежелан. И двамата му родители бяха богати и живееха от доверителни фондове. Когато Брендън се родил, те живеели в комуна.
Били са шестдесетте години и ерата на мира, любовта и flower power е била в разгара си, но за родителите на Брендън това не е означавало любов към децата. Когато Маргарет Уолъс открива, че е бременна, тя е ужасена и ядосана.
Ужасена, защото нямала никакво намерение да бъде майка – никога! — и ядосана, защото беше твърде късно да предотврати раждането на Брендън. За щастие на Маргарет и бащата на Брендън, Рейф, в комуната е пълно с майки, които обожават бебетата и се грижат за малкия Брендън.
Брендън не трябвало да бъде Брендън – искали подходящо романтично име като Moonchild, но мъжът на касата погледнал босите крака и любовните мъниста на Маргарет и попитал за името на баща ѝ.
„Брендън“, отговорила тя. И човекът регистрира Брендън като Брендън – разумно и подходящо име. Маргарет и Рейф живели в комуната, докато Брендън навършил почти три години, след което решили да се преместят.
Мислеха да последват един нов гуру, който беше на мода. Човекът, индийски естет, беше изнесъл лекция в Сан Франциско и съпрузите бяха възхитени от неговата философия за смислен живот.
Гуруто ръководеше ашрам в Индия и Маргарет и Рейф веднага решиха, че това е мястото, където трябва да бъдат. Но какво да правят с Брендън? Те не биха могли да го вземат със себе си…
„Ще го оставим в дом за сираци – каза Маргарет. „Не е ли това мястото, където се грижат за деца?“
Раф не беше толкова сигурен. „Ами Оливър Туист? Не бих искал на детето да се случи нещо подобно“.
„Глупости!“ – извика Маргарет. „Сигурна съм, че ще се оправи! И няма да е беден, нали? Той си има собствен доверителен фонд още от раждането си и ще бъде съвсем добре, щом порасне. Той ще има всичко, от което се нуждае!“
И така, три дни по-късно Маргарет и Рейф влязоха в ръководеното от манастира сиропиталище в покрайнините на Сан Франциско и захвърлиха тригодишния Брендън във фоайето. Оставиха с него само акта му за раждане и документите, отнасящи се до попечителския му фонд.
За Брендън монахините с белите си забрадки, приличащи на крила, били като ангели. Те го вземали, къпели го, грижели се за болезнения постоянен обрив, който го измъчвал от раждането, и го хранели.
За първи път Брендън беше заобиколен от любящи, грижовни и нежни хора. В сиропиталището той разцъфна в активно, радостно момче – но понякога изпадаше в дълбоко мълчание.
С порастването си той разбирал все повече и повече от неясните си спомени. Научи за попечителския си фонд и за богатството, което той щеше да му предложи, когато порасне. Знаеше, че родителите му не са го изоставили от бедност и отчаяние.
Повечето от децата в сиропиталището БЯХА сираци, но много малко от тях бяха оставени там, когато родителите им вече не можеха да ги хранят, за да не умрат от глад. Но родителите на Брендън били богати…
Когато навършва 18 години, Брендън напуска сиропиталището и любезните монахини и отива в колеж. Попечителският фонд беше достигнал зрялост и имаше достатъчно пари, за да плати за колежа или дори за да може Брендън да живее до края на живота си, без да работи.
Но Брендън искаше да строи мостове, като моста в Сан Франциско. Искаше да строи мостове, които се извисяват и изглеждат така, сякаш могат да стигнат до небето.
В колежа той се запознава със Сюзън, прекрасна художничка, и двамата се влюбват. След дипломирането си се ожениха и имаха две деца. Когато държал децата си в ръцете си за първи път, Брендън усетил такъв прилив на любов, че не можел да разбере как собствените му родители са могли някога да го изоставят.
Огорчението и гневът му към тях растяха с бързи темпове заедно с любовта му към децата. „Те никога не са ме обичали така, както аз обичам Мег и Брайън“, казва той на Сюзън. „Никога не са ме обичали изобщо!“
Брендън бил дядо, когато най-накрая получил новини за „родителите си“. Адвокатската кантора, която администрирала доверителния му фонд, се свързала с него и му съобщила, че родителите му най-накрая са изчерпали собствените си доверителни фондове.
„Те са неплатежоспособни, господин Уолъс“, казал адвокатът. „Изплатихме последната сума от доверителния фонд на старческия дом, в който са настанени, но след шест месеца ще останат без дом.“
„Защо ми се обаждате?“ – попита хладнокръвно Брендън. Мъжът се поколеба. „Ами… те са твоите родители“, каза той. „Решихме, че трябва да бъдете информиран… И може би някакво естествено чувство…“
„Те не са били естествени родители – отвърна Брендън. „Не изпитвам никакви чувства към тях, освен ако не е здравословно пренебрежение“.
Но обаждането на адвоката продължаваше да тормози Брендън, да го дърпа за съвестта. „Аз съм на шестдесет години и тогава не дължа нищо!“ – каза той на Сюзън. „Тогава защо се чувствам така?“
„Защото си добър човек“, нежно му каза Сюзън. „А добрите хора постъпват правилно…“
И така, две седмици по-късно Брендън и Сюзън заминаха за старческия дом, в който сега живееха Маргарет и Рейф. Дългокосите, стройни и красиви деца на цветята, каквито бяха някога, отдавна не бяха.
Бяха стари и не остаряваха грациозно. Когато един от болногледачите съобщи за посещението на сина им, двамата бяха зашеметени. Тогава Маргарет се изправи на крака и се приближи до Брендън с разтворени ръце.
„Брендън, моето бебе!“ – проплака тя, но в малките ѝ светли очи нямаше сълзи.
Брендън лесно се измъкваше от прегръдката ѝ. „Здравей, майко“, каза той. „Изненадан съм, че ме помниш, със сигурност изобщо нямаше да те позная“.
Рейф се усмихна, показвайки, че повечето от зъбите му са изчезнали. „А сега, момчето ми, нека не се занимаваме с миналото…“ – каза той. „Толкова сме щастливи да те видим! Животът не е бил лесен… Ние не сме тези, които бяхме…“
„Моля те, сине мой – прошепна Маргарет. „Не ни изоставяй!“
„Да ви изоставя?“ – попита Брендън. „Искаш да направя с теб това, което направи с мен?“
„Оставихме ти парите!“ – извика Раф. „Вие не бяхте бедни, както сме ние сега!“
„Не сте ми оставяли парите“, каза Брендън спокойно. „Този доверителен фонд беше създаден автоматично от наследството на дядо в момента, в който се родих. Ти не си имал нищо общо с него.
„Но знаеш ли какво? Няма да те изоставя, не защото заслужаваш нещо по-добро, а защото съм по-добър човек от всеки от вас. Знам какво е любов и състрадание. Прощавам ти, дори и да не заслужаваш прошка, и ще ти помогна. Можеш да получиш парите!“
Рейф погледна Брендън със сълзи на очи. „Толкова сме сами, сине мой, толкова сме сами… Какво може да ни купят парите сега? Още самотни дни? Моля те…“
Брендън кимна. „Значи сега разбираш какво съм чувствал – каза той. „Бях дете и всичко, което исках, беше да бъда обичан и ценен. Мислиш ли, че парите бяха някаква утеха? Сега ти си стар и също искаш да бъдеш обичан, да бъдеш със семейството си.
„Няма страшно, ще те взема вкъщи с мен, баща, майка. Няма да умреш сам.“
Брендън взе Маргарет и Раф у дома със себе си и нае болногледач за тях. Маргарет обичаше да разговаря с внуците и правнуците си и да им разказва истории за лудите дни през 60-те години и за свиренето на китара с Боб Дилън край лагерния огън.
Рейф сядаше до Брендън винаги, когато можеше, и държеше ръката му в крехкия си нокът. Брендън дари огромното състояние, което се беше натрупало в доверителния му фонд, на сиропиталището, което го беше отгледало и му беше показало какво е любов и грижа.