Сюзън беше мила, но в очите на брат си тя беше емоционална жена, която бе приютила непозната със сълзлива история. Той й се подиграваше, докато адвокат не се появи в къщата на Сюзън няколко дни след смъртта на възрастната жена.
Бил и Сюзън бяха брат и сестра, които живееха в два различни свята.
Бил беше на 32 и строителният му бизнес му беше донесъл достатъчно пари, за да има най-голямата къща в квартала и две коли в гаража. Мъжът живееше сам, но го виждаше като живот, свободен от стреса и емоционалната драма да имаш семейство.
И нямаше нещо, с което Бил обичаше да се подиграва повече от емоционално лековерните хора.
— Като собствената ми сестра! — мислеше си той.
Сюзън беше на 28, имаше три малки деца и можеше да си позволи само малка, стара къща в същия квартал. Трите деца бяха нейни доведени деца от първия брак на съпруга й Дейв.
Когато Дейв трагично загина при инцидент, Сюзън беше решена да ги отгледа като добри млади хора. Тя искаше те да имат комфортен живот, дори ако трябваше да работи денонощно за това. И тя работеше – цял ден, всеки ден.
Ако не беше се омъжила за този беден сладък мъж или не беше единствената, която гледаше децата, Сюзън също щеше да си създаде име. Но тя нямаше от какво да се оплаче, защото в нейните очи децата винаги бяха божи дар, вяра, на която брат й се присмиваше.
Един ден Сюзън се връщаше от магазина за хранителни стоки, когато видя непозната, която накара сърцето й да се свие.
Беше възрастна жена, седнала на пейка пред магазина, обгърнала тялото си с ръце и треперещи неудържимо на студа устни. Жената се люлееше напред-назад, опитвайки се да се стопли, въпреки че нямаше достатъчно топли дрехи.
Странната възрастна жена не чакаше никого, не искаше нищо, а лицето й беше изпъстрено със зимни обриви и липса на надежда.
— Днес е хладно. — Сюзън се наведе до ухото на възрастната жена и каза с нежен глас. — Ето, облечи това сако, а междувременно ще ти донеса едно кафе.
Жената беше объркана, но грабна сакото и нямаше търпение да го облече.
— Хората все още ли помагат на непознати в днешно време? — чудеше се тя, докато гледаше как Сюзън й носи кафе от близкия павилион.
Докато бедната жена изпиваше всяка глътка кафе с въздишка на облекчение, Сюзън седеше до нея, искайки да й направи компания.
— Има ли някъде, където можеш да се върнеш? — попита тя жената.
— Да, но няма да отида там дори и да ме убие! — гласът на горката жена внезапно стана силен и ядосан.
По-възрастната жена, Ан, разкри, че е избягала от депресиращ стар дом за възрастни хора, в който порасналите й синове са я принудили да живее.
— Те ме подмамиха да подпиша някакви документи един ден. И седмица по-късно научих, че са продали къщата – моята къща – и са разпределили парите помежду си. Тези безсърдечни създания! Опаковаха една чанта и ме закараха в старческия дом, опитвайки се емоционално да ме изнудват да живея в това бунище!
Сюзън предложи на жената кърпичка, за да избърше топлите си сълзи.
— Взех цялата сила на коленете си и избягах, като си обещах никога да не поглеждам назад. Нито към старческия дом, нито към децата!
Сюзън продължи да слуша Ан и осъзна, че няма къде другаде да отиде. След като помисли за кратко, Сюзън прекъсна емоционалното изказване на възрастната жена.
— Слушай, защо не дойдеш да останеш при мен? Имам скромен дом на кратко разстояние от тук. Имам три очарователни деца, които биха искали да имат баба като теб… Знам, че звучи странно, но помисли за това за момент. — подкани тя Ан.
Ан се намръщи, докато се замисляше и каза:
— Изглеждаш мила жена и знам, че децата ти не могат да бъдат по-различни… но колко дълго мога…
— Можеш да останеш колкото искаш, Ан. Но поне докато се възстановиш от този ужасен обрив… — Сюзън държеше ръцете на жената.
Сюзън доведе Ан у дома и неизказана топлина се разнесе между стените с присъствието на Ан.
Ан беше страхотна с децата. Те не можеха да спрат да се суетят около нея, молейки я да им разкаже още една увлекателна история и да ги научи на още една своя детска игра.
А Ан винаги се радваше да се подчини. Детската й радост и надежда се върнаха в сърцето й и животът й отново започна да се усеща смислен.
Няколко дни се превърнаха в няколко седмици и никой не си спомняше Ан като непозната, която можеше да си тръгне по всяко време. Никой освен Бил.
— Значи все още си играеш на бог с тази дрипава старица, а, Сюзън? — Бил щеше да се подиграва и да се смее.
— Защо изобщо те интересува това? Ти си млада, а тя е просто торба с кости. Торба с кости, която иска да получава неща безплатно! — Бил се опитваше да отърси добротата на Сюзън.
— Имай малко уважение, Бил. Тя е добре дошла тук. Беше захвърлена от децата си и има нужда от семейство!
— Никога няма да се научиш! — казваше Бил и излизаше от къщата.
Той никога не разбра добротата на сърцето на сестра си, защо се омъжи за онзи беден човек преди години, защо продължи да се грижи за децата, които технически не бяха нейни, или защо щеше да поеме допълнителната тежест да приюти стара жена, която едва познаваше.
И когато чу, че Ан е починала, той не разбра защо сълзите на Сюзън не спират.
— Това е облекчение, казвам ти. Тя беше възрастна жена със сълзлива история, а ти й даде повече, отколкото заслужаваше. О, стаята все още мирише на нейното евтино масло за коса. Сега ще трябва да проветриш за няколко месеца!
Сюзън не каза нито дума, но погледна Бил в очите, давайки му да разбере, че трябва да спре да говори веднага или да си тръгне.
Както винаги, Бил си тръгна, вместо да бъде до сестра си и не се върна, докато не чу шокиращ слух.
— Вярно ли е? Това нейният адвокат ли е? — Бил се задъха, докато тичаше към къщата на сестра си.
— Да, аз съм адвокатът на г-жа Мейн. Тя пренаписа завещанието си преди няколко седмици. Милата жена нямаше останала собственост, но имаше стара банкова сметка с малко пари. Тя остави всичко на г-жа Сюзън тук… — каза той и се усмихна учтиво на брата и сестрата на излизане.
— Колко пари? — Бил побутна сестра си да разкрие сумата. — Хиляда долара? Пет? Десет?
Безпокойството на Бил продължаваше да нараства, докато Сюзън го караше да гадае.
Най-накрая тя му показа документа. В него имаше чек за 100 000 долара.
Тези пари означаваха всичко за Сюзън. Това означаваше, че най-накрая може да ремонтира детската стая. Това означаваше, че най-накрая може да наеме бавачка за постоянно и може би да купи кола.
Оказа се, че Ан първоначално е оставила парите да бъдат разпределени между синовете й. Но след като научила какво е истинското семейство в дома на Сюзън, тя променила завещанието.
Синовете на Ан бяха също толкова шокирани, колкото и Бил, който наблюдаваше как Сюзън прави всичко, което каза, че ще направи с тези пари, и забеляза, че животът й се подобрява.
Новата стая на децата беше красива и светла, а в центъра на една от стените имаше рамкиран портрет на Ан, жената, която беше променила живота им с присъствието си.
