Богата жена се опитва да се подиграе на бедна жена във фризьорски салон и да ѝ даде урок заради финансовото състояние на съпруга ѝ, но в хода на събитията самата тя получава урок.
“Ще се видим, скъпи”, казала Лиза на съпруга си, когато я закарал до фризьорския салон.
Отдавна Лиза не беше ходила на фризьорски салон – във всеки случай не и от деня на сватбата. А това беше точно преди десет години. Десет години са наистина дълъг период, десет години, изпълнени с възходи и падения.
А какъв по-добър начин да отбележат годишнината от сватбата си от една хубава вечеря? За това, че въпреки всички житейски проблеми, те все още са заедно, с любов. И точно поради тази причина Питър записва Лиза на прическа в утвърден фризьорски салон.
И Лиза, и съпругът ѝ Питър произхождат от скромни среди. Не е било много, но винаги са имали достатъчно, за да се справят. Ако не беше специалният бонус, който Питър получи на работа този месец, те никога нямаше да получат тази среща с фризьор.
В началото Лиза се колебаеше – все пак 800 долара все още са голяма сума, особено за семейство, което плаща 900 долара за наем всеки месец. Но това е десетата им годишнина, както Питър повтаряше отново и отново, и най-накрая Лиза отстъпи пред настояването на Питър.
Колко е прекрасно отново да съм в такъв салон, помисли си Лиза. Това ѝ напомняше за големия ѝ ден… о, изглеждаше като преди цял живот. Сега тя започна да разбира защо Питър е настоял за това и е дълбоко благодарна за жеста му.
А и какво прекрасно място беше това. Ароматът витаеше все още във въздуха. Смесица от цветя и продукти за коса от висок клас. Дори на фона им звучеше ноктюрно на Шопен за разлика от поп хитовете, с които беше свикнала в обикновения си фризьорски салон. Беше като сън, но ароматът ѝ напомни, че не е.
В далечината тя видя група жени на около 50 години, които разговаряха и се смееха над тривиални въпроси, най-вероятно клюки.
“Добре дошли в “Парадизо Пасадена”, госпожо Лоури. Моля, последвайте ме – поздрави Лиза персоналът и я поведе към мястото до групата дами. “Какъв стил искате да изберете днес?” – попита фризьорката.
“Честно казано, не съм съвсем сигурна”, отговори Лиза. “Предполагам, че е нещо скромно. Това е годишнината от сватбата ми. Със съпруга ми ще излезем на вечеря след няколко часа”.
Една от жените, седящи до нея, изглежда беше забелязала общуването им и се включи. “Честито! Имате ли идея в кой ресторант ще отидете?” – попита тя ентусиазирано, но Лиза усети помпозността в тона ѝ.
“О, вероятно малък френски ресторант някъде в центъра. Съпругът ми се опитва да го запази в тайна – отвърна Лиза.
“О, трябва да опиташ République. Прекрасна храна, казвам ви. А главният готвач… Жан-Мари, мисля? Какъв красавец – каза жената и изпусна тихо хлипане.
“Успокой се, Мод. Това, че съпругът ти е заминал в командировка с френската си секретарка, не означава, че трябва да си намериш французин”, намесва се друга жена.
Лиза усещаше неловкостта във въздуха, но за нейна изненада Мод просто сви рамене. “Това болно копеле… надявам се да си остане завинаги. Познайте какво? На рождения ми ден той ме заведе на вечеря в Чикюу. Можеш ли да повярваш?”
“Все пак е хубав ресторант…” – намеси се друга жена. Но преди да успее да довърши, Мод я прекъсна.
“Карен, знаеш колко мразя японската храна. Тридесет години брак, тридесет години и той все още не може да я приготви както трябва. Честно казано, понякога се чудя кога ще получи инфаркт, за да мога просто да взема парите и да се преместя в Париж или нещо подобно” – завърши презрително Мод.
Тя се обърна към Лиза, която беше онемяла от цялото взаимодействие. “Ами съпругът ти? С какво се занимава той?” Мод попита.
Лиза избягваше контакт с очи с надеждата да избегне разговора изобщо. Но усещаше, че Мод продължава да я гледа, и нямаше как да избяга. “О… нищо особено. Просто една малка търговска фирма в центъра на града.”
“Сигурно е трудно да се справяш сам с малка компания.”
“Не, не е така. Той е просто счетоводител.” Лиза съжали за отговора си веднага щом довърши изречението. Във въздуха се възцари неловко мълчание, подсилено от внезапното спиране на фризьорката.
Мод най-накрая отговори след няколко секунди. “Слушай, момче. Млада си, красива си. Трябва да намериш мъж, който да те подкрепя. Това е всичко, което можем да направим като жени, момче. Нека ти кажа, че ние ще остареем, а ти определено ще остарееш”.
Тя направи кратка пауза, преди да добави: – Не казвай, че не съм те предупредила, момче. Когато наистина остарееш, с ипотека или каквото и да е друго, което трябва да плащаш, ще съжаляваш. Намери си някой друг, докато все още можеш. Намери някой, който наистина може да се грижи за теб.”
Мод се обърна обратно към спътниците си. “Кажи, Карен, кога ще отидеш отново в Барселона? О, скъпа, трябва да разгледаш този клуб там…”
Лиза седя мълчаливо доста време, докато фризьорката работеше върху косата ѝ. Междувременно тя се погледна в огледалото, докато думите на Мод се задържаха в нея. “Ще остареем… Ще съжаляваш за това…”
Тя погледна собствения си годежен пръстен – златен пръстен с гравиран цитат Amor Vincit Omnia. Мислеше за сватбения си ден.
“… в добро, в лошо, в по-богато, в по-бедно, в болест и здраве, да обичаме и да пазим…” Тези думи се върнаха в съзнанието ѝ, докато започна да гали пръстена си.
Мислеше си за медения им месец на Хаваите, за пурпурното слънце, което бавно потъваше под хоризонта, за вълните, които се образуваха и разсейваха по тихоокеанското крайбрежие, за птиците, които летяха високо над тях.
Мислеше си за първия път, когато срещна Питър в едно кафене, как той се приближи до нея с онази срамежлива усмивка. Помисли си за времето, когато за първи път се опитаха да направят печена пуйка и как едва не изгоря кухнята… На лицето ѝ се появи усмивка.
“… за добро, за лошо, за по-богато, за по-бедно…”
“Това е всичко. Как ти харесва?” Фризьорът прекъсна мислите ѝ.
“Прекрасно е! Благодаря ви много…” В този момент вратата на салона се отвори и тя забеляза познато лице до рамката на вратата.
Питър се приближи бавно до Лиза и я целуна по челото. “Изглеждаш прекрасно, скъпа. Абсолютно зашеметяващо.”
Лиза видя усмивката на лицето му – усмивка на търпение, на доброта и на доверие. Тя си помисли за деня, в който се ожениха, и се зачуди как въпреки всички промени хубавите неща са останали и как очите му са все така сини след всички тези години.
“Красив човек, нали?” Карен направи забележка, като даде знак на Мод да погледне към младата двойка.
Но Мод мълчеше. Тя издаде лека усмивка, последвана от тиха въздишка, когато младата двойка излезе от салона, хванати ръка за ръка, в топлата лятна нощ навън.
Тя си помисли за момчето, което познаваше в училище. Мислеше си за парка, в който някога се разхождаха ръка за ръка.
Чудеше се как ли се справя той.
