Борещ се бездомен музикант получава приятна изненада. Той трябва да изхвърли стар матрак и намира малък цип на него.
Кейлъб Бърнс беше уверен, че нищо не може да го спре да стане успешен музикант, когато първоначално пристигна в Ню Йорк, за да продължи музикалната си кариера. Но тези надежди бяха продължили само две години, когато той откри, че страстта му ще му струва много повече, отколкото можеше да си представи.
И така, след като две години беше мамен от фалшивите обещания на кастинг режисьорите и беше изгонен от малкото си жилище поради неплащане на наема, ето го – бездомен, беден и без стотинка да се върне у дома – при приятелката си, Либи Диас.
Ако някой беше помолил Кейлъб да чисти тоалетни, за да изкарва прехраната си в този момент от живота си, той щеше да го направи, само за да се справи. Защото, ако искаше да си стъпи на краката и да си върне Либи – която беше скъсала с него – трябваше да се докаже. Трябваше да стане успешен музикант.
И така, когато пътищата му се пресякоха с друг бездомник на име г-н Саймън Картър, който му предложи подслон, където да прекарва нощите, докато седи край пътя и моли минувачите за милостиня, той се зарадва.
— Можеш да дойдеш с мен, ако искаш. Мога да те оставя да спиш в дома ми. — беше казал той, докато се приближаваше към него.
Кейлъб седеше с наведена глава, отчаян, че ще трябва да прекара нощта на улицата, но Саймън се притече да го спаси.
— Твоят дом? Разбира се, сър! Благодаря ти! Благодаря ти много! — той отговори.
Той последва Саймън до неговия „дом“ и откри алея, изпълнена с други бездомни хора, спящи сгушени в разкъсани одеяла и върху вестници.
— Като те гледам, мога да кажа, че си тук, за да преследваш мечтата си. Моля, поправи ме, ако греша… — каза Саймън със забавна усмивка на лицето си. — В края на краищата косата ми не е побеляла само от слънцето. Прекарах почти целия си живот на улицата и веднага мога да разпозная един борец…
“Борец? Кога се превърнах от страстен музикант в борец?” Кейлъб се замисли. Но изявленията на Саймън имаха смисъл. “В края на краищата аз съм човек, който се бори да се справя и може би съм провал…”
Тази нощ Кейлъб спа на алеята, присъединявайки се към няколко бездомни хора там. Саймън му предложи резервно одеяло и малко храна, която успя да купи този ден.
На следващата сутрин, в 5 сутринта, Кейлъб беше събуден от звуците на патрулна кола. Всички бездомници се втурнаха към различни райони веднага щом чуха приближаващата кола, а Кейлъб, който нямаше представа къде отива, последва сляпо Саймън.
— Къде отиваме? — попита той по средата на бягството им.
— Някъде, където няма да ни хванат. — каза Саймън и продължи да върви.
Те пристигнаха на моста няколко минути по-късно и дотогава Кейлъб се задъхваше тежко.
— Какво… Каква загуба! Дори не можеш да си почиваш спокойно в този град?
— Нов ли си тук? — попита Саймън.
— Е, минаха два месеца…
Той се засмя.
— Тогава не знаеш нищо за това място. — подигра се той – “Или по-скоро отбеляза…” – помисли си Кейлъб.
— Хайде, да вървим. — каза той.
— Къде?
— Трябва да работиш в този град, за да оцелееш, така че ме последвай. — каза той, докато внимателно вдигаше бастуна си.
Кейлъб не разбираше какво става, но въпреки това го последва. И няколко часа по-късно се оказа, че работи като товарач.
От този ден нататък Кейлъб се присъединяваше към Саймън всеки ден в малко магазинче, което им плащаше 10 долара на седмица за преместване на стари, изхвърлени вещи от съседните къщи в магазина. Разбира се, не бяха много пари, но за хора като Кейлъб и Саймън бяха много.
И така, за известно време Кейлъб остави музиката си на заден план, фокусирайки се върху работата си като товарач и оцеляването си. Всичко обаче се промени една сутрин…
— Извинете? Бихте ли дошли тук? — женски глас извика Кейлъб точно когато се канеше да напусне квартала.
Той се обърна и видя прекрасна брюнетка на верандата на голяма къща.
— Да?
— Здравейте, казвам се Рита. Всъщност току-що се нанесох и се чудех дали бихте могли да ми помогнете с няколко картонени кутии, стари матраци и други неща. Не се притеснявайте, ще ви платя за това! Мисля, че 50 долара ще са добре?
— $50?! — Това беше повече от това, което Калеб печелеше за един месец като товарач. Той кимна.
Започна да премахва всички стари предмети от къщата. Изведнъж погледът му попадна върху старо пиано в ъгъла на всекидневната.
— Свирите ли на пиано? — попита той Рита.
— Няма начин! — тя се изкиска. — Всъщност дядо ми притежава музика компания в Австралия и къщата му – имам предвид бившата му къща, тъй като той ми я даде – доста прилично наследство, трябва да кажа…. има всички тези стари музикални боклуци. Можете да намерите много в мазето.
— Това е лудост! Мечтата на един музикант би била да ги има всичките!
— Ако ги искате, можете да ги вземете. Запален ли сте… хм… по музика?
— Нещо такова. Дойдох в този град, за да преследвам кариера като музикант, но както знаете, животът се случва… Както и да е, къде са матраците и спалното бельо?
— Ето, последвайте ме. Между другото, как се казвате?
— Кейлъб Бърнс.
— Хубаво име! — измърмори тя.
Той последва Рита до стаите и й помогна да се отърве от старите матраци. Обаче, когато обърна последния, той забеляза малък цип отзад.
Опита се да го отвори от любопитство, но беше стар и не помръдваше, така че трябваше да използва известна сила, за да го отвори, но докато го правеше, част от платът, който го заобикаляше, се отдели и той почувства нещо, пъхнато дълбоко в матрака. Той започна да къса плата все повече и повече и скоро по пода имаше много доларови банкноти.
— Боже! — И двамата с Рита бяха изненадани. — Тук има толкова много пари!
Кейлъб и Рита преброиха парите, след като ги събраха всичките, и стигнаха до 10 000 долара.
— О, Господи! Трябва да кажа на дядо какво намерихме! Само секунда! — каза Рита, объркана.
Тя веднага се обади на дядо си, за да му каже какво се е случило, а той започна да се смее.
— Значи ги намери? Когато бях дете, твоята прабаба държеше парите за месечния бюджет в едно чекмедже и аз вземах един или два долара и ги пъхах в матрака. Бях напълно забравил за тях през годините.
— О, дядо! — Рита се засмя. — Всъщност имах малко помощ да ги намеря. Ще му ги дам, защото той ги откри. Надявам се, че е добре.
Дядото на Рита се съгласи, така че Рита предложи цялата сума на Кейлъб. Той обаче се поколеба да го приеме.
— Аз… не мога да ги взема. Това са много пари!
— Е, считай го за бонус. Сега можеш да напуснеш работата си и да се върнеш към музиката, Кейлъб. Виждам го в очите ти… страстта ти към музиката. Така че, моля те, вземи ги и ако имаш нужда от нещо друго, мога да попитам дядо. Знаеш ли, че той има музикален лейбъл?
Кейлъб не можеше да повярва на случилото се току-що. Той не беше никой за Рита и тя беше просто непозната, но въпреки това беше толкова внимателна, за разлика от Либи, на която не й пукаше за него.
В този момент Кейлъб осъзна кое е най-важното за него. Това беше неговата страст, която беше изоставил поради трудностите си, и Рита, която го беше вдъхновила да я преследва.
Той се влюби в Рита и страстта си в този момент и се върна към музиката с нейна помощ. Започнаха често да се срещат в нейната къща, където Кейлъб репетираше музиката си. Тогава той се яви на прослушване за музикалния лейбъл на дядо й и получи първия си договор!
Нещо повече, Рита също се влюби лудо в него и двамата вече са сгодени. Кейлъб също така помага финансово на Саймън, защото той беше първият човек в Ню Йорк, който му помогна.
