Мери разбира, че е забравила портфейла си, докато се опитва да плати за някои хранителни продукти, но едно любезно момче, Марк, плаща за нейните неща. Малко по-късно Мери и дъщеря й научават, че бабата на Марк се нуждае от скъпа операция, така че решават да помогнат, шокирайки бедното дете.
— О, Боже! Сигурно съм забравила портфейла си в колата на Джон. Толкова съжалявам. Ще трябва да се върна за тези неща по-късно. — каза Мери на касиерката, която започна да взима продуктите и да ги прибира обратно. Междувременно Мери затвори чантата си, готова да си тръгне, когато момчето зад нея на опашката проговори.
— Почакайте, госпожо. И без това нямате много неща. Ще платя за тях. — каза той. Не можеше да бъде на повече от 12 години и Мери забеляза, че не изглежда особено добре.
— О, не. Не мога да се възползвам така. — възрази Мери.
— Настоявам, госпожо! Понякога трябва да правим добри неща и кармата ще ни възнагради по-късно, нали? Това казва баба ми през цялото време. — каза момчето, като постави малкото си неща на лентата и плати всичко, което Мери беше избрала. За щастие имаше само няколко неща от първа необходимост.
Дъщерята на Мери, Анастасия, беше болна от грип. Имаше нужда от някой, който да гледа децата й, защото съпругът й беше в Европа в командировка, така че Мери реши да пътува до Санта Ана от Сан Диего, Калифорния. Но приятелят й Джон я беше закарал и изглежда тя остави портфейла си в колата му.
След като прибраха продуктите си, Мери и детето излязоха навън.
— Хей, аз съм Мери Къмингс. Как се казваш? — каза тя разговорливо.
— Аз съм Марк.
— Много ти благодаря за това, което направи, Марк. Това ми спести още едно пътуване до магазина. Слушай, какво ще кажеш да ми дадеш телефонния си номер, за да мога да ти върна парите веднага щом си взема портфейла. — предложи Мери и хлапето записа номера си на касовата бележка.
— Ето, но не се тревожи за това. И без това живея наблизо. — каза Марк небрежно.
— Въпреки че аз също вярвам в предаването напред като теб и баба ти, ние трябва да изплащаме дълговете си. — добави Мери и те се сбогуваха.
Тя се прибра вкъщи и разказа на Анастасия как е оставила портфейла си в колата на Джон и за хлапето в магазина, което е платило нейните неща. Мери беше отишла само да купи няколко неща за пилешка супа, така че не беше нещо важно.
— Все пак беше хубаво да видя млад мъж да е толкова мил. — завърши разказа си Мери, докато прибираше нещата и се готвеше да направи супата.
— Съгласна съм. Въпреки че всички деца днес са толкова прогресивни, някои от тях могат да бъдат доста егоцентрични. — каза Анастасия.
— Не мисля обаче, че това дете идва от богато семейство. Може би затова е толкова мил. Но както и да е, притеснявам се, че може спешно да му потрябват тези пари. — продължи по-възрастната жена. За щастие тя се обади на Джон, който се съгласи да дойде в Санта Ана на следващия ден и да й върне портфейла.
***
Мери и Анастасия позвъниха на номера, който Марк им беше дал. По-рано Джон дойде, даде портфейла на Мери и Мери се обади на детето да върне парите. Каза й къде живее и сега бяха точно пред дома му.
Къщата беше малка и стара. Но изглеждаше чисто и градината беше поддържана. Беше ясно, че тези хора нямаха много пари, но се гордееха да поддържат дома си красив. Марк отвори вратата.
— Здравейте, г-жо Къмингс. — каза Марк, когато отвори входната врата.
— Здравей, Марк! Това е дъщеря ми Анастасия. Ето ти парите. Още веднъж, много ти благодаря за всичко. — каза му Мери с мила усмивка.
— Благодаря ви. Не трябваше да бързате. — отвърна момчето и погледна за секунда зад себе си.
— Бих ви поканил да влезете, но не трябва да пускам никого. Баба ми би се ядосала.
— О, къде е тя? Може би можем да дойдем по-късно, за да се срещнем с нея. Тя обича ли пай с пекан? Защото в момента отиваме в пекарната. — добави щастливо Анастасия.
— Ами, тя всъщност е в болницата и няма да излезе известно време. — обясни намръщено Марк. Мери и Анастасия искаха да разберат повече, затова той продължи.
— Тя се нуждае от скъпа операция и аз стартирах GoFundMe и се опитвам да го популяризирам. Не е толкова популярно. Засега от болницата са разбрали и я държат под наблюдение, докато събера парите.
— О, скъпи! Не трябва да правиш това сам. — каза Анастасия загрижена.
— Нямаме никой друг. Само ние сме. — вдигна рамене Марк.
Мери и Анастасия се спогледаха и стигнаха до безмълвно решение.
— Дай ми връзката към GoFundMe и името на баба ти. Освен това ела с нас в пекарната. Ще отидем да я посетим и ще видим дали лекарят ще й позволи да яде пай. — предложи Мери, въпреки че това беше по-скоро заповед.
— Сигурни ли сте? Не е нужно.
— Трябва. — настоя Анастасия и Марк тръгна с тях.
След като купиха пайове, те отидоха в болницата, за да се срещнат с бабата на Марк, г-жа Джули Страда. Те поговориха с нея известно време и Марк реши да остане с нея тази нощ, така че Мери и Анастасия си тръгнаха.
Когато се прибраха у дома, Анастасия сподели връзката GoFundMe с всеки, за когото се сети, и също така дари няколкостотин долара. Но Мери се чувстваше толкова безнадеждна.
— Те се нуждаят от толкова много пари за тази операция. Не знам дали споделянето на връзката е достатъчно. — тъжно въздъхна тя.
— Нека помислим. — каза Анастасия, гледайки компютъра си. — Какво ще кажеш да споделим историята на момчето? Искам да кажа как ти е помогнал, въпреки че те толкова се нуждаят от парите. Искам да кажа, той не можеше да знае, че ще го върнеш. Може би може да стане вирусно? Нека опитаме.
— Това е нещо на милион, Анастасия. — отвърна Мери скептично.
— Ще видим. — каза с усмивка по-младата жена и започна да пише всичко, което се случи в интернет. Тя го публикува в няколко социални мрежи.
Първоначално имаше само няколко коментиращи, но хиляди хора прочетоха историята и дариха за каузата след няколко дни. Те все още се нуждаеха от много повече дарения, за да постигнат целта от $230 000, което беше цената на цялото лечение на г-жа Страда.
Но изненадващо, известно ново издание подхвана историята, сподели я и дори интервюира Мери и Марк за тяхната статия. Проектът GoFundMe достигна далеч отвъд целта си и те бяха във възторг. Марк не можеше да повярва. Беше платил само около 20 долара за това, от което се нуждаеше г-жа Къмингс в магазина, и тя някак си намери начин да върне много повече.
