Една баба, която е оставена сама да се грижи за внучето си, се бори за помощ до деня, когато всичките й съседи се събират на прага й. Изненадващото посещение я обърква, но съседите й правят нещо още по-изненадващо.
62-годишната Мери разбърка чая си, докато леко люлееше 17-месечния си внук Лукас да спи. Тя се увери, че той спи дълбоко, преди внимателно да го постави в креватчето му, за да се отпусне и да се наслади на чая си.
Когато единствената й дъщеря и съпругът й загинаха в ужасна автомобилна катастрофа преди месеци, Мери беше съсипана. Бяха оставили малкия си син на нейни грижи и тя се тревожеше как ще се справи.
Мери управляваше малък магазин за хранителни стоки, който беше техният семеен бизнес, и беше достатъчно финансово осигурена, за да се грижи за Лукас. С времето обаче Мери се измори. Дори в младостта си тя никога не е била толкова енергична, а сега, когато беше оставена да се грижи за внука си сама, й беше трудно.
— Дай ми сила, Господи! — въздъхна тя, докато отпиваше от чая. — Докога ще продължавам така? Какво ще стане с внука ми, когато не съм до него?
Мери мислеше за това почти всеки ден. Притесняваше се, че някой ден някаква незнайна болест ще я помете и внукът й ще остане без семейство. Тя се страхуваше от това толкова много, че всяка минута от времето си прекарваше около Лукас. Искаше да запази колкото се може повече спомени с него.
Онзи ден, докато Мери отпиваше от чая си, потънала в мислите си, внезапно усети миризма на изгоряло. Тя се втурна към кухнята, само за да открие, че тостът й е изгорял.
— Боже! Колко разсеяна съм станала? — изруга се тя.
Мери ставаше все по-разсеяна с напредването на възрастта си и грешки като тези бяха станали обичайни за нея. Онзи ден тя забрави да заключи бакалията, преди да си тръгне. За щастие нищо страшно не се случи.
След като Мери препече нови филийки хляб и закуси, тя чу плач от стаята на Лукас. Беше буден и Мери знаеше, че няма лесно да заспи отново.
— О, какво стана с детето ми? — попита го Мери невинно, докато го люлееше в ръцете си. — Гладно ли е малкото ми момче?
Докато люлееше Лукас в ръцете си, Мери подуши нещо гадно и осъзна, че е време да смени памперса му.
— О, това непослушно дете ака, а сега баба ще трябва да го чисти! — Мери сбърчи чело. — Не, не. Няма нужда да плачеш, скъпи. Баба ще те преоблече в нови дрехи точно сега.
Мери внимателно постави Лукас върху едно одеяло и бързо му смени памперса.
— Виж, бебето ми вече е чисто! О, виждам ли лека усмивка там? — попита тя, усмихвайки се на Лукас, който започна да се кикоти.
— Баби! — опита се да я нарече той.
— Хайде да отидем да видим птичките и дърветата, Лукас! Денят е толкова прекрасен! — каза Мери, гледайки през прозореца на стаята им. — Хайде да те облечем!
Мери и Лукас се приготвиха и излязоха от дома си за бърза разходка из градския площад преди вечеря. Мери се измори след ходенето, така че тя си почина на пейката, докато малкият Лукас играеше с топката си.
— Мили Господи! — въздъхна тя, докато го гледаше как играе на площада. — Ще бъда ли в добро здраве, за да се грижа за внучето си, докато порасне достатъчно? Искам да бъда до него…
Когато се върнаха у дома, Мери нахрани Лукас и след това направи вечеря за себе си. После му чете приказки, докато заспи и си легна.
Дни по-късно Мери се къпеше, когато се подхлъзна на пода и нарани крака си. Докато все още успяваше да ходи, коляното продължаваше да я боли, така че тя помоли продавачката си Линси да се погрижи за магазина.
Няколко дни Мери не излизала от дома си и съседите й не я виждали наоколо. Междувременно тя се бореше да се грижи за Лукас поради нараняването на крака си, но не искаше да притеснява никого излишно и продължаваше да се справя сама.
Една сутрин тя беше в кухнята и правеше чай, когато чу звънеца на вратата. Запъти се към вратата, подпирайки се на бастуна на покойния си съпруг за опора — имаше късмета да го намери, когато имаше най-голяма нужда от него — и видя всичките си съседи на предната си веранда.
Те я гледаха така, сякаш бяха видели призрак.
— Какво… какво правите всички тук? — попита Мери объркана, вторачена в празните им лица.
Съседката й г-жа Спенсър проговори.
— Какво ти се случи, Мери? Ти и Лукас добре ли сте? Не бяхме те виждали от много време и се притеснихме! — извика тя.
Мери се усмихна леко.
— О, просто… — Тя продължи да им разказва как се е наранила и се бори да се справя с нещата. Знаеше, че не може да го крие повече. Някои съседи вече надничаха през рамото й в разхвърляната й къща, която не беше успяла да почисти.
— А защо не ни повика за помощ? – попита друг съсед. — Знаем, че нещата не са лесни за теб, скъпа. Трябваше просто да попиташ! Винаги сме тук, за да ти помогнем!
Мери се срамуваше да ги моли за помощ, но не можеше да им откаже, след като видя искрената им загриженост за нея. Пусна ги всички и те решиха да почистят дома й вместо нея.
Мери протестира, казвайки, че всичко е наред, но те останаха глухи и й помогнаха. По-късно г-жа Спенсър заведе Мери на ортопед, който я посъветва да бъде приета в болницата за две седмици.
— Но аз имам внук у дома, докторе. — безпомощно каза Мери. — Не мога да го оставя сам!
— Не се тревожи, Мери! — каза госпожа Спенсър. — Джош и аз ще се грижим за Лукас. Той ни е като внук. Ти просто помисли да се оправиш и да се прибереш скоро, става ли?
Мери имаше сълзи в очите.
— О, вие всички правите толкова много за мен. Как ще ви върна услугата?
— Не е нужно. — отвърна г-жа Спенсър, усмихвайки се.
Когато Мери беше изписана от болницата и се върна у дома, тя почти не го разпозна. Беше подредено и малкият Лукас изглеждаше здрав и беше качил няколко килограма. Оказа се, че съседите го гледаха на смени и те обичаха да го хранят.
Виждайки толкова мили хора около себе си, Мери не можеше да спре да плаче.
— Ангели! — прошепна през сълзи тя, оглеждайки къщата си. — Всички вие сте ангели. Благодаря ви много, на всички, че ми помогнахте…
Мери не можа да спре да благодари на съседите си и ги почерпи със специална вечеря в знак на благодарност. Накрая тя призна, че се е притеснявала да помоли за помощ.
— Ние сме съседи и трябва да си помагаме в моменти на нужда. — напомни й госпожа Спенсър. — Така че не е нужно да се смущаваш от това.
Това накара Мери да се усмихне.
