Нейтън забелязва, че малко момче не слиза на последната автобусна спирка и го пита къде отива. Момчето попита дали може да спи в автобуса, защото няма представа къде е майка му, но Нейтън има по-добро решение. Тогава той открива нещо сърцераздирателно за детето.
— Хей, хлапе. Това е последната спирка. Трябва да слезеш. — каза Нейтън от мястото си на шофьорската седалка в автобуса. Малко момче беше последният му останал пътник, но той все още не беше слязъл от автобуса. Видя хлапето да стои и да се приближава към него с ръце в джобовете.
— Господине, мога ли да пренощувам тук? — попита момчето, гледайки надолу към краката си.
— В автобуса? Това е невъзможно. Моят началник ще ме убие. — отговори Нейтън, поклащайки глава. — Къде живееш? Мога да се разходя с теб, след като оставя автобуса си на терминала.
Момчето поклати глава.
— Не знам къде живея. Току-що се преместихме в този град и майка ми трябваше да се качи на една от спирките. Тя не го направи. — разкри той, а устните му трепереха от страх.
Нейтън нямаше представа какво да прави, но не можеше да остави детето само, особено ако майка му я нямаше. Реши да го прибере.
— Как се казваш, хлапе? — попита той, когато стигнаха до студиото на Нейтън в Охайо.
— Карлсън — отвърна момчето, оглеждайки се с ръце в джобовете. Нейтън го попита и за майка му; за щастие той знаеше пълното й име. Можеха да започнат оттам.
— Добре, чувствай се като у дома си. Имам няколко газирани напитки в хладилника. Можеш да вземеш каквото искаш, а аз скоро ще направя вечеря. Но първо ще проведа няколко разговора. — каза Нейтън, като го насочи към кухня. Видя Карлсън да грабва кока-кола и отиде в спалнята си, изваждайки мобилния си телефон.
Първо той се обади в полицията и попита за изчезнало лице с името, което Карлсън му беше казал, Мелиса Г. За съжаление те нямаха информация за нея, така че той затвори за момента. Обаждането на социалните служби беше друга възможност, но той не искаше да ги намесва за обикновена грешка. Не искаше детето да бъде изпратено в системата, ако не беше необходимо.
Той излезе и започна да прави вечеря, която Карлсон много хареса, тъй като не беше ял нищо цял ден. Нейтън разбра, че момчето е уморено, защото се е возило в автобуса цял ден. Той подготви дивана с възглавница и няколко одеяла.
— Можеш да спиш тук тази вечер. Ще намерим решение утре. — увери го Нейтън и детето заспа почти веднага. Шофьорът на автобуса отиде в стаята си и заспа, мислейки за решения на проблема.
На сутринта му хрумна идея. Той се обади в двете местни болници в района, за да попита за жената.
— Знам, че това е много необичайно. Но търся тази жена. Детето й беше в автобуса ми цял ден вчера и я чакаше да се качи. Моля, ако има Мелиса Г., която е настанена в момента, моля, кажете ми за да можем да проверим. — помоли той дамата, която отговори на телефона.
— Добре, ще помогна. Но не казвайте на никого. — отвърна дамата и Нейтън чу звуците от нейното щракане по клавиатурата на компютъра. — Има някой с това име. Но няма спешен контакт. Сигурно са взели данните й от лична карта в джоба или чантата й.
— Много ви благодаря. — каза Нейтън и отиде в хола, за да съобщи на Карлсън новината. Но трябваше да задава повече въпроси по телефона, защото стигнаха до болницата, попитаха за Мелиса и откриха нещо шокиращо.
Майката на Карлсън беше катастрофирала рано предишния ден. Тя беше претърпяла операция и сега беше в медикаментозна кома. Лекарят им даде всички подробности и каза, че ще трябва да изчакат, за да видят дали Мелиса ще се справи.
— Вие неин съпруг ли сте, сър? Имаме нужда от вас, за да допълните малко информация. — попита медицинска сестра, след като лекарят ги остави да чакат.
Карлсън поклати глава, но Нейтън сложи ръка върху рамото му и отговори на милата жена.
— Да, аз съм. Какво ви трябва?
Сестрата му задаваше въпроси и Нейтън трябваше да излъже за някои неща, за да поддържа фасадата, но се чувстваше оправдан. Той искаше да защити това дете и майка му, които бяха сами в нов град.
— Благодаря ви. — каза той на медицинската сестра, когато тя най-накрая си тръгна и ги остави да седнат с Мелиса в болничната й стая. Не се страхуваше от последствията от лъжата. Това беше добро дело.
За съжаление, лекарите не можаха да събудят Мелиса този ден, така че Нейтън върна Карлсън в дома си, като обеща, че могат да дойдат на следващия ден. Той спази обещанието си, въпреки че този ден трябваше да тръгне за работа. Но в края на смяната си той се върна.
Повтаряха тази рутина няколко дни, докато една сутрин Мелиса беше напълно будна. Лекарите най-накрая бяха установили, че е достатъчно добре, за да се събуди.
Жената на леглото вдигна ръце и махна на Карлсон да дойде за прегръдка, а Нейтън се усмихна, когато момчето изтича право към майка си. Той започна да говори със скорост 100 думи в минута и изглеждаше, че жената не може да го издържи. Но тя се усмихваше. Тогава детето започна да разказва за Нейтън и какво е направил за него.
– Благодаря – искрено въздъхна жената, без да пуска сина си.
— Няма за какво. Но аз излъгах тези хора, така че ако някой попита, аз съм вашият съпруг. — пошегува се Нейтън, разведрявайки настроението, а Мелиса се засмя въпреки болезнените си наранявания.
Те поговориха известно време, преди Нейтън да трябва да се захване за работа, и той им пожела успех, без да планира да ги види отново. Той обаче се върна в болницата в края на деня с огорчен вид и Карлсън го поздрави със силна прегръдка.
— Защо се върна? — попита го Мелиса няколко часа по-късно, когато Карлсън беше заспал на дивана.
— Не знам — въздъхна той. — Продължавах да мисля за теб и него през целия ден. Не мога да го обясня. Но предполагам, че исках да преживея това. Ще ти помогна да се върнеш у дома и ще го наблюдавам, когато мога, за да можеш да се възстановиш.
— Толкова мило. — отвърна Мелиса, кимайки бавно с глава и изтривайки блуждаещата сълза, избягала от очите й. — Други хора биха се обадили на 911 или социалните и можеха да отнемат сина ми завинаги.
— Почти им се обадих, но тогава си помислих, ами ако нещо ти се е случило? Трябваше да има причина да не се появиш, така че трябваше първо да се опитам да те намеря. — каза той и те си размениха напрегнат поглед.
Тази нощ Нейтън остана в болничната й стая и двамата разговаряха с часове, докато и двамата не се измориха. Заспа на стола, което беше ужасно за гърба му.
Седмица по-късно пуснаха Мелиса и Нейтън им помогна да се приберат у дома, който за щастие беше недалеч от къщата му. Скоро той започна да идва в къщата й всеки ден. Едно нещо доведе до друго и те се ожениха две години след инцидента с Мелиса. Той осинови Карлсън официално няколко години по-късно, доказвайки, че някои неща трябва да се случат.
Какво можем да научим от тази история?
- Опитайте се да помогнете на другите, когато можете. Нейтън можеше да се обади в полицията или да изостави момчето на улицата, но той имаше добро сърце и реши да му помогне с каквото може.
- Някои неща са предназначени да се случат и това може да е най-доброто нещо, което някога ще ви се случи. Помагайки на момчето, Нейтън намери любовта на живота си и създаде семейство.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
