Незрящ мъж свири на саксофон в станция на метрото всеки ден, за да събере пари за операцията на жена си, докато един ден не среща мил мъж. На следващия ден същият мъж му казва да спре да свири окончателно с шокиращо разкритие.
— Сър! Сър, ето, вземете тези пари. Имате ли нужда от още? — Дилън каза на стария саксофонист на метростанцията. Той беше на път за работа, но нежните звуци на инструмента го дръпнаха към мъжа и той не можа да си тръгне, докато тази конкретна песен не свърши.
Той видя, че хората оставят монети на мъжа върху калъфа за сопрано саксофон на пода, но Дилън искаше да му даде 20 долара на ръка и да го попита защо свири на неговата възраст.
— Съжалявам, сър. Аз съм сляп. Не знам колко е това. — отговори мъжът. — Но благодаря. Всяка сума ще помогне.
Очите на Дилън се вдигнаха учудено. Как би могъл сляп човек да се научи да свири с такава сладост и красота?
— Аз съм Дилън, сър. Радвам се да се запознаем. Мога ли да попитам защо сте тук и свирите?
— И аз се радвам да се запознаем с вас, сър. Аз съм Стив и свиря тук, защото жена ми има нужда от операция. И двамата сме пенсионирани и застраховката ни няма да покрие много. Но тя отчаяно се нуждае от операцията, така че аз свиря, надявайки се, че хората все още се наслаждават на музиката достатъчно, за да ни помогнат.
Сърцето на Дилън подскочи. Историята на човека удари твърде близо до сърцето му.
— Чудя се, би ли си направил кратка почивка и би ли изпил едно кафе с мен, Стив? — попита той и слепецът се изненада, но се съгласи.
— Хубава пауза за кафе винаги е добре дошла. — отговори той, усмихвайки се. Бързо прибра саксофона си.
Дилън предложи ръката си и двамата излязоха от метростанцията към близкото кафене. Поръчаха си еспресо и си приказваха.
Въпреки че през цялото време имаше работа с брилянтни хора, Дилън беше възхитен от житейската история на слепия мъж – колко упорито е работил през целия си живот, дори със слепотата си, любовта му към саксофона и джаз музиката и най-вече любовта му към жена му, което отекваше в сърцето на Дилън.
Така бизнесменът разказа на слепия собствената си история. Някога той беше женен за най-красивото момиче на света. Тя беше светлината на живота му, майката на децата му и колкото и клиширано да звучи, вятърът под крилете му.
Но тя загина при автомобилна катастрофа, докато Дилън отсъстваше по работа. Беше в операция с часове, но Дилън все още беше твърде далеч. Когато се върна у дома и влезе в местната болница в Ню Йорк, вече я нямаше. Никога не си прости отсъствието. Тя можеше да е още жива, ако той не беше заминал.
— Не можеш да се чудиш за „какво ако“ в живота. Никога не е продуктивно. Съпругата ми и аз, добре, с моята слепота, смятахме, че ако нямаме деца, ще е по-добре. Но също така се чудехме какво ще стане, ако имаме деца? Може би биха успели да ни помогнат. Но това е какво-ако, което никога няма да осъзнаем. Така че сега трябва да се стремя и да работя, за да опазя жена си жива. — каза Стив, мъдър и спокоен.
Дилън слушаше внимателно и по-късно плати кафето. Стив се сбогува и тръгна сам към станцията на метрото.
— Успех! — каза му Дилън.
— На теб също! — усмихна се Стив.
Дилън отиде на работа със страхопочитание от оптимистичното отношение на стареца и от начина, по който се бе борил през живота със своето увреждане и все още правеше всичко възможно. Междувременно Дилън се самобичуваше заради смъртта на съпругата си в продължение на много години. Успехът му нямаше значение, защото нея я нямаше, което също така развали отношенията му с децата му. Но беше време да продължи напред и да се промени. И той знаеше точно откъде да започне.
***
Същият сладък тон поздрави Дилън на следващия ден, докато слизаше по стълбите на метрото, и той знаеше, че Стив ще бъде там. По някакъв начин слепецът усети присъствието му и когато песента свърши, той се обърна към него.
— Здравей, Дилън. Хубаво е, че се отби отново. — каза той сладко.
— Ето! — каза Дилън, чувствайки се по-развълнуван от всякога, и даде на слепия плик. — Вече няма нужда да свириш. Поне не за пари.
— Какво е това?
— Това са достатъчно пари, за да покрият операцията на жена ти. Тя трябва да се оправи. Не искам да я загубиш заради нещо толкова глупаво като лоша застраховка. — обясни Дилън с твърде нетърпелив глас.
— Сигурен ли си? — Стив не можеше да преброи парите, но усещаше, че Дилън предлага безумна сума.
— 100%. Каза ми, че не можем да се спираме на нещата „какво-ако“ в живота и аз ще го направя. Ще поправя връзката си с децата си и ще се опитам да спра да се обвинявам за смъртта на жена ми. Но ето как започвам. Като помагам да спасиш съпругата си. — обясни по-нататък Дилън. Челото му се потеше, защото думите му бяха верни, но всъщност би било трудно да направи всичко това.
— Благодаря ти! — каза Стив, а невиждащите му очи се насълзиха, докато приближаваше плика към гърдите си. — Какво ще кажеш за песен? Имаш ли искания?
Дилън се усмихна, въздъхна дълбоко и поиска любимата на покойната си съпруга.
— Какво ще кажете за малко Ета Джеймс?
— Разбира се. — кимна Стив. Дилън беше пометен в най-добрите спомени за съпругата си, как танцуваха в младостта си и се влюбиха. Никога нямаше да я забрави, но беше време да се съсредоточи върху бъдещето. Бъдеще, включващо съпругата на Стив, чиято операция беше успешна и те се радваха на съвместния живот още много години.
