Бабата на един заможен човек му подарила торбичка с орехи, която той сложил в едно чекмедже. Известно време той не обръщал внимание на торбичката и накрая я забравил. Когато тя починала, той най-накрая погледнал в торбичката и започнал да ридае.
“Вече закъснях, бабо. Ще изпусна полета. Ще я взема някой друг път”, изкрещя Стан, докато се готвеше да си тръгва. Той работеше като специалист по данни в Ню Йорк и се прибираше у дома, за да прекара уикенда с майка си и баба си, които живееха в тексаската провинция.
Бащата на Стан е починал, когато той е бил едва на пет години, и оттогава майка му и баба му го отглеждат сами. Когато Стан учи в университета, той често ги посещава през уикендите. След като си намира работа обаче, посещенията му намаляват и той рядко идва да ги види.
Когато се готвел да тръгне към летището този ден, баба му го спряла и му казала, че има специален подарък за него. “Виж, мамо, аз обичам баба, но не съм дете! Баба трябва да разбере това!” – изразява недоволството си той пред майка си Лили. Но майка му му обяснила, че баба му ще се разстрои, ако си тръгне, без да приеме подаръка ѝ, затова Стан се съгласил да изчака.
Той обаче непрекъснато проверявал часовника си, като ставал все по-нетърпелив, че може да изпусне полета заради баба си. “Съжалявам, но ще трябва да напусна баба. Ако чакам още пет минути, ще трябва да взема свързващ полет!” – каза той, събирайки багажа си. Точно тогава баба Елис излезе от кухнята.
“Тук съм, да, вземи това – каза тя и му подаде стара ръчно изработена торба от бурлак, пълна с орехи. “Ти ядеш всички онези скъпи орехи от града, които дори не са хубави. Тази година имахме добра реколта от орехи, затова запазих малко за теб”.
“Сериозно, бабо? Искаш да ме чакаш за една евтина торба с орехи? И какво има в тази торба? Хората са я използвали в старите времена!” Стан се намръщи. “Можех да ги взема по-късно. Заради тези глупави орехи ще закъснея!”
“Но, скъпи…” Преди Елис да успее да каже нещо, Стан я прекъсна. “Да, добре, бабо! Знам, че ще кажеш, че орехите са полезни за мозъка ти и всичко останало! Добре, съгласен съм! А сега ме пусни!” Стан целуна Елис по бузите, прегърна майка си и се качи в такси за летището.
Когато се прибрал вкъщи, той небрежно захвърлил пакетчето с орехи в кухненското чекмедже, чудейки се защо баба му вдига такъв шум заради тях. “Колко изобщо струват тези орехи? Сигурно е нещо скъпо за баба, но честно казано, това е толкова евтин подарък за всеки!” – изхили се той, докато затваряше кухненското чекмедже.
На следващия ден, в офиса, баба му се обади да го попита дали е харесал подаръка ѝ. “Харесаха ли ти орехите, скъпи? Не са ли невероятни?” – каза тя. “Ами да, бабо, бяха добри”, излъга Стан. “Споделих част от тях със съседите си. Сигурен съм, че и на тях им хареса.”
“Наистина, скъпи? О, толкова се радвам, че са ти харесали!” Елис каза, възхитена. “Следващия път, когато дойдеш, ще ти дам още, добре?” “Разбира се, баба!” Стен каза, надявайки се, че тя няма да го вземе на сериозно. “Както и да е, трябва да отида на среща, бабо, така че ще ти се обадя по-късно!” “Разбира се, скъпа”, каза Елис и след това сложи слушалката.
Няколко дни по-късно Елайза отново се обади, но Стан не отговори. Знаеше, че това е просто поредното обаждане, за да я попита за орехите, дали ги е изял или не, или дали здравето му е добро. Той постави телефона си на тих режим и се върна на работа.
Нещата продължили така почти седмица, а Стан продължавал да игнорира обажданията ѝ. Един ден той се обажда на Лили и ѝ казва да обясни на Елис да не му се обажда често, тъй като работи по проект и ще бъде зает. Но седмица по-късно той съжалява, че е казал това.
“Баба ти е в болницата, скъпи”, каза Лили, плачейки по телефона. “Тя падна по стълбите днес следобед и все още не е дошла в съзнание. Много съм загрижена за нея.”
“Какво?! Какво казаха лекарите? Баба ще се оправи, нали?” Стан попита разтревожен. “Те казват, че ако не дойде в съзнание, може да я загубим! Не знам какво да правя, скъпи. Страх ме е!” Лили избухна в сълзи.
“Добре, мамо, първо, успокой се”, успокои я Стан. “Ще дойда там възможно най-скоро. Ще взема следващия полет, добре? Нищо лошо няма да се случи на баба!”
“Да, миличка, моля те, ела колкото се може по-скоро. Не мисля, че ще успея да се справя с всичко сама”, отговори тя.
“Не се притеснявай, мамо. Ще дойда скоро”, каза Стан и сложи слушалката. Поиска отпуск от шефа си и се качи на първия полет за Тексас.
Когато пристигна в болницата, той видя майка си да ридае неудържимо пред стаята на Елис. “Мамо!” Стан се разплака. “Моля те, не плачи. Баба ще се оправи!”
“И аз се надявам на това, скъпа”, проплака Лили. “Не трябваше да я оставям сама вкъщи. Всичко е по моя вина, скъпа. Всичко е по моя вина.” “Не, мамо!” Стан каза, докато я прегръщаше. “Това беше просто инцидент. Баба няма да ни остави така. Обеща ми, че ще ми донесе орехи, когато й дойда на гости следващия път. Тя не може да наруши обещанието си по този начин”, продължи той със сълзи на очи, надявайки се Елис да се възстанови скоро. Но на следващия ден, когато лекарят отишъл да провери Елайза, тя си била тръгнала.
Стан организира погребението ѝ и след като всички си тръгнаха, той взе майка си със себе си и отлетя обратно за Ню Йорк. Вече беше загубил време с баба си, не искаше да изпуска и майка си.
Дни наред той се опитваше да се върне към нормалния си живот, но не можеше. Седеше сам в стаята си, плачеше и се проклинаше, че е ужасен внук. “Жалко, че не вдигнах, когато ми се обади! Моля те, прости ми, бабо! Моля те, прости ми за това, което направих!” – тихо каза той.
Един ден, когато се готвеше да тръгва за работа, отиде в кухнята да си направи кафе, когато го осени мисълта. Орехите! Стан се втурна към чекмеджето, където беше скрил торбичката, и я отвори.
Когато видя торбата, пълна с орехи, не можа да спре да плаче. Баба му беше махнала капачетата на орехите и ги беше поставила в поредица от малки кутийки, всяка от които с послание за него. Очите на Стан се насълзиха, когато прочете посланията върху тях.
“Имай прекрасен ден, скъпи! Не забравяй, че два ореха на ден от баба Елис пазят лошото здраве”, гласеше първото с усмихнато личице. “Отворете това с усмивка, защото баба ви обича”, гласеше другото. “Справяш се чудесно, миличка”, каза третият. “Гордея се с теб!”
Стан се разплака при вида на сладко опакованите кутии с орехи. И от тази година нататък, колкото и да е зает, всяка година посещавал гроба на баба си с орехова питка и седял там с часове, говорейки й колко много я обича и за орехите, които му е подарила.
“Виж, баба! Купих ти орехова торта! Съжалявам, че не съм прекарвал достатъчно време с теб, но искам да знаеш, че те обичам!” – каза той.
