Съседите се страхували, от изоставената къща, една смела жена стъпила вътре и била изненадана

Всички избягваха къщата в моя квартал, защото мислеха, че е обитавана от духове. Но когато най-накрая намерих смелост да вляза там, замръзнах от това, което видях.

Всички се страхуваха от голямата стара къща в моя квартал. Съседите ми казваха, че всеки път, когато минават покрай къщата, усещат нещо странно, и тъй като се страхуваха, че къщата е обитавана от духове, държаха децата си и себе си далеч от нея.

Някои твърдяха, че завесите на прозорците се движат сами, а други – че са виждали силует през прозореца. Бях нова в квартала, но отказвах да повярвам, че къщата може да е обитавана от духове.

От разпитите ми при съседите научих, че къщата е била празна през последните 15 години. Предишният собственик е бил балерина, която е загубила съпруга и дъщеря си в автомобилна катастрофа. След това известно време е живяла сама, а после е изчезнала безследно.

След мистериозното изчезване на възрастната жена никой не смеел да стъпи на това място. А през последните няколко месеца съседите често се оплаквали, че чуват нечии стенания и плач всеки път, когато минават покрай къщата, и подозирали, че тя е обитавана от духове.

Веднъж, докато тичах сутрин, забелязах, че някой отваря и затваря входната врата на къщата. Бях далеч от къщата, но ясно видях как вратата се отваря и затваря. Затичах се към къщата и почуках на вратата.

Чаках дълго време, но никой не дойде. Отчаян, се обърнах да си тръгна, но тогава чух движение отвътре. Извиках: „Има ли някой? Казвам се Оливия и живея в този квартал!“ Все още нямаше отговор, затова си тръгнах.

Една вечер се прибирах от работа, когато видях, че в къщата се движи сянка.

„Джес, имам нужда да дойдеш веднага“, обадих се на приятелката си, защото беше тъмно и се страхувах да вляза сама в къщата.

„Не прави това, Оливия!“ Джес предложи. „Знаеш, че е била изоставена, защото е обитавана от духове. Ти луда ли си?“

„Джес, сигурна съм, че не е обитавана от духове. Видях как някой отваря и затваря вратата преди няколко дни, докато тичах. Забелязах и ръката на човека, предполагам“, казах аз.

„Виж, Оливия, бих отишла с теб, но не мога да оставя Тод сам. Госпожа Картър имала някаква работа, така че аз се грижа за Тод. Знам, че няма да влезеш вътре сама, а това е по-добре и за двама ни. Поне помисли за сина си и просто се прибери вкъщи! Тази къща е страшна!“

„Не, Джес. Днес ще разбера кой е отседнал там! Просто остани с Тод, докато се върна!“

„Но почакай, Оливия… здравей?“ Бях прекъснала разговора.

„Знам, че има някой вътре. Не можеш да се криеш повече „, казах, докато чуках на вратата.

Както обикновено, никой не отговори. Видях обаче как завесата на прозореца се движи. Застанах на прага и се обадих отново. „Преди няколко дни и аз дойдох тук, но вие отказахте да ме пуснете вътре! Отворете вратата сега, стига сте се крили!“

Отново не последваха никакви отговори. Отчаян, понечих да напусна къщата, но тогава някой отвори вратата. Беше възрастна жена в инвалидна количка. „Здравейте – каза жената. „Моля, влезте.“

„Приятно ми е да се запозная с вас!“ Казах, докато влизах вътре. „Трудно ми е да повярвам обаче, че възрастна дама ще живее сама в тази къща!“ „Не, не.

„Е, това е дълга история…“ – започна жената.

Оказа се, че името й е Мерилин Дръмонд и е известна балерина. Била много талантлива и красива, но по време на едно от последните си представления получила тежка травма, която сложила край на танцовата ѝ кариера и на способността ѝ да ходи.

През цялото това време тя пребивавала в друг град, където работела като учителка, и се върнала едва преди два месеца. Имала ужасни болки в ставите и всеки ден хлипала заради тях, което обяснявало виковете, които хората чували. Откакто се върнала, болките в ставите само се влошили, поради което не можела да излиза от къщи.

„Но защо не потърсихте помощ от никого?“ – „Не, не. Попитах я загрижено. „Как успяхте да се справите с нещата сама?“

„Ами знам, че хората смятат, че тази къща е обитавана от духове, така че дори и да крещях, нямаше смисъл. Все пак имах достатъчно хранителни продукти, за да ми стигнат за няколко месеца. Но когато свършиха и се опитах да изляза и да взема още хранителни продукти, болката беше толкова мъчителна, че не можех да помръдна. Освен това се готвех да отворя вратата в онзи ден, когато дойдохте, но си тръгнахте, преди да успея да го направя – каза тя.

Огледах къщата на госпожа Дръмънд. Тя беше в не по-добро състояние от нея. Стените на къщата бяха покрити с паяжини, а във всекидневната се виждаха само счупени мебели, покрити с купища прах.

Толкова ми беше жал за старата дама, че сърцето ми се сви. По-късно същата вечер приготвих вечеря за нея в дома си, а на следващия ден с Джесика почистихме къщата ѝ. Извикахме и хора от квартала и повечето от тях помогнаха за възстановяването на дома на госпожа Дръмонд.

Очите на госпожа Дръмънд се бяха насълзили, когато видя всички, които й помагаха. „Не знам как да ви благодаря, Оливия. Кой знае, ако не бяхте дошли при мен, може би щях да умра вътре и никой нямаше да забележи“.

„О, не казвайте това, госпожо Дръмонд“, казах аз, докато изтривах сълзите ѝ. „Радвам се, че успях да ви помогна!“

„Е, тогава мога ли да ви помоля за още една услуга?“ Госпожа Дръмънд попита.

„Искам да благодаря на всички, които ми помогнаха, така че можете ли да ми помогнете да планирам вечеря за тях?“ Госпожа Дръмонд каза тихо.

„Разбира се, ще се радвам!“

Същата вечер помогнах на госпожа Дръмонд за вечерята, а тя изпече за нас ябълков пай. Всички се смеехме, докато й разказвахме историите за духове.

От този ден синът ми Тод също стана много близък с госпожа Дръмънд и я нарича баба Дръмънд. Наскоро тя продаде старата къща и реши да се премести при нас, защото каза, че се чувства като част от нашето семейство.

Последно обновена на 10 януари 2024, 11:03 от Иван Петров