Когато Стивън видял цветя на гроба на покойната си съпруга, той поискал да знае кой ги е засадил. Накрая той открива, че това е млада жена на име Анна, която му разказава вълнуваща история за милия жест на жена му. Тогава Стивън решава да я изненада и да й даде повече, отколкото някога си е представяла.
“Очакваш това да се случи, когато се ожениш за някого, но винаги е абстрактна представа далеч в бъдещето”, помисли си Стивън за смъртта, докато гледаше гроба на жена си. Ема беше негова любов от гимназията и те се ожениха веднага след като завършиха училище в Батън Руж, Луизиана. Тя беше най-съвършената южняшка жена.
Много от приятелите му казаха какъв късметлия е да спечели нейните симпатии. Стивън беше благодарен за това и с нетърпение очакваше цял живот да бъде щастлив с нея.
Въпреки това, те скоро преминаха през периоди на изпитание, защото не можеха да имат деца и след години на посещения при лекар и лечения, които натовариха тялото на Ема, Стивън реши да спре. Той й каза, че са достатъчни един за друг и че животът е твърде кратък, за да страдат така.
Решението му беше добро, тъй като те заживяха щастливо и пътуваха из страната, наслаждавайки се на любовта си. Но на 65 години Ема беше диагностицирана с рак в последен стадий и почина няколко месеца по-късно. “Всички ще умрем накрая, но този ден дойде по-бързо, отколкото някога съм си представял”, продължи размишленията си Стивън, чувствайки се по-самотен от всякога.
Беше изминала година от смъртта й и той посещаваше гроба й веднъж седмично, все още скърбейки за загубата й. Стивън беше толкова потопен в мислите си по време на едно посещение, че почти не забеляза нов набор от рози, засадени на тревата до нейния гроб. Той им се намръщи и се запита дали градинарят на гробищата го е направил.
Гробът на Ема беше далеч от другите, така че трябваше да е умишлено. В крайна сметка това бяха любимите цветя на Ема. Но когато попита отговорника, той нямаше представа за какво говори Стивън.
— Съжалявам, г-н Дейвис. Градинарят никога не сади нови цветя край гробовете. — увери го служителят на гробището.
Може би е добра душа, зачуди се той. Независимо от това, Стивън реши да идва всеки ден и да види дали може да намери онзи, който го е направил. Пет дни по-късно той откри млада жена, която се грижеше за някои от розите.
— Извинете, госпожице. Вие ли сте новият градинар в гробището? — Стивън попита жената.
— О, здравейте, сър. Не, аз… аз се промъкнах и засадих тези рози в чест на тази жена. — отговори тя.
— Познахте ли я? — учуди се Стивън. Той и Ема обикновено не пазеха тайни един от друг, така че той беше любопитен да разбере защо това момиче е решило да направи това.
— Познавах я за кратко. Преди около четири години майка ми ме изгони от вкъщи. Бях само на 14 и нямах нищо. Един ден влязох в двора на тази жена, откраднах няколко рози и започнах да ги продавам близо до супермаркета за няколко долара за да си купя ядене. Правих го три дни, докато тази жена ме хвана. Мислех, че ще ми се развика, но г-жа Дейвис не се ядоса. — разкри тя.
— Продължавай. — подкани я той.
— Е, тя ме покани в къщата си и ми предложи закуска. Казах й, че се казвам Анна и защо й крада розите .— обясни Анна. — Тя беше толкова мила с мен и ми предложи да ми помогне. Извика социален работник. По онова време нямах представа какво е социална служба и те дойдоха при мен. Бях настанена в приемен дом и се върнах на училище. И г-жа Дейвис ми даде тази гривна, за да я помня.
Стивън погледна гривната на ръката на Ана и разбра, че тя казва истината. Ема твърдеше, че ч е „загубила“ преди години.
— Уау, това е било много любезно от страна на г-жа Дейвис. Виждала ли си я често след това? — попита Стивън, искайки да научи повече за връзката им.
— Не, моето приемно семейство живееше в Карвил, така че не я видях отново. Дойдох да я потърся преди месец и нямаше никой вкъщи. Почуках на вратата на съседа й и те ми казаха какво се е случило. — продължи Анна. — Не мога да повярвам, че я няма. Исках да й благодаря през цялото това време. Тя ми помогна с каквото можеше.
Стивън се усмихна, спомняйки си колко мила беше жена му с всички, така че историята на Анна не беше изненадваща. Реши да се представи както трябва.
— Анна, аз съм Стивън, съпругът на Ема. Забелязах розите, които посадихте. Благодаря ви. — каза той.
— О! Ти си нейният съпруг! Моите съболезнования, г-н Дейвис. Да, исках да направя нещо, но реших, че един букет ще изсъхне твърде бързо. Купих няколко рози и се надявах да процъфтяват тук. — каза Анна. — Но вече не мога да ги поддържам. Трябва да напусна града. Не мога да си намеря работа тук, а вече съм на 18.
— Ами твоето семейство?
— Приемното ми семейство никога не ме осинови. Тяхната къща никога не е била мой дом, така че сега съм сама. Не са ми останали много спестявания и се опитвам да си намеря работа, но е трудно. спя в приюти, откакто пристигнах. — поясни тя.
— Знаеш ли какво? Ела с мен у дома. Нека ти направя вечеря. — предложи Стивън. Анна не знаеше какво да мисли, но прие поканата след няколко минути колебание, мислейки, че той трябва да бъде също толкова любезен като г-жа Дейвис.
Стивън й приготви вечеря в дома си и я изненада, като й предложи място, където да остане колкото иска.
— Не разбирам. Защо ще правиш това? Аз съм непозната. Ти изобщо не ме познаваш. — изрази притесненията си Анна.
— Предполагам, че го правя по същите причини, поради които жена ми ти е помогнала тогава. Може да си на 18, но все още си дете в моите очи. — отговори Стивън. Анна не можеше да повярва на любезността му и се съгласи да остане известно време, докато си стъпи на краката.
Въпреки това Стивън й стана като дядо и тя никога не се изнесе. Когато той се разболя няколко години по-късно, тя беше там, за да му помогне. За съжаление той почина в съня си и Анна нямаше представа къде да отиде. Но поне беше работила през всичките тези години и имаше достатъчно пари, за да си намери нов апартамент.
Но Стивън имаше още една изненада за нея. На погребението неговият адвокат се приближи до нея.
— Вие сте Анна Смит, нали? Трябва да дойдете в офиса ми утре или по-късно тази седмица. Там ще подпишем всички документи и ще уредим всичко както трябва. — обяви мъжът.
— Извинете, какво? Какви документи? Какво трябва да уредим? — попита Анна объркана.
— О! Съжалявам, изпреварвам себе си. Обикновено бихме направили четене на завещание, но вие сте единственият бенефициент на г-н Дейвис, така че не е необходимо. Имаме нужда от вашия подпис и някои неща, за да прехвърлим цялото му имущество на вас. — обясни адвокатът.
Анна не можеше да повярва. Адвокатът продължи, разкривайки, че г-н Дейвис й е оставил всичко, включително къщата и значителните си спестявания. Следователно не й се наложи да се мести от единствения истински дом, който познаваше през всичките тези години. Когато адвокатът свърши да обяснява всичко, тя избухна в сълзи и го прегърна, без да може да сдържи радостта си.
