Когато Питър губи сина си и съпругата си в две последователни години, той се премества в малко гористо градче, за да живее спокойно. Един ден, докато се разхожда по пътеките с кучето си, той вижда малко момиченце да плаче и го води у дома. Той отива да търси родителите й и открива нещо, което никога не е очаквал.
— Хайде, Бъди. Да вървим. — каза Питър на кучето си Бъди. Кучето обожаваше разходките си из горите, които заобикаляха къщата му в Декора, Айова, може би защото една вечер го намери там като кученце. Оттогава те бяха неразделни и кучето беше честно казано единствената причина Питър да продължи.
Преди години Питър и съпругата му Лорън живееха в Де Мойн, Айова, но синът им беше приключенски настроен и искаше да обиколи света, да изкачи всяка планина и да плава със салове през опасни реки.
Родителите му не бяха очаровани, но го подкрепиха. За съжаление, едно въже се развърза по време на трудно изкачване и синът им изчезна за секунда. Лорън беше неутешима и почина от депресия само година по-късно.
Тогава Питър реши да се премести в Декора и да живее далеч от по-голямата част от града, в район, заобиколен от природата. Беше перфектно, а залесените части сякаш бяха излекували душата му. Но Бъди беше най-добрият партньор в новия му — понякога самотен — живот.
Сега беше време за нощните им разходки из гората и Бъди подскачаше развълнувано. Питър му сложи каишката и потегли.
След известно време Бъди започна да дърпа каишката твърде рязко.
— Уау, момче, успокой се! — изкомандва Питър, но Бъди продължи. Това беше странно поведение за него. Ушите му бяха изправени и той сякаш следваше нещо. Питър реши да му позволи, в случай че нещо не е наред.
Докато се придвижваха по-далеч, Питър осъзна, че във въздуха се носи странен шум. Плач. Може ли да има още едно изоставено кученце? Как може хората да са толкова жестоки и да оставят домашните си любимци в студената гора? — чудеше се той, докато оставяше Бъди да дърпа каишката.
Тогава се натъкна на фигура, седяща до едно дърво. Беше малко момиченце. Питър изтича и коленичи пред нея.
— Хей, хлапе. Какво правиш тук? — попита меко той.
— Изгубих се. — отвърна момиченцето с треперещи устни. Питър свали якето си и я покри с него. — Можеш ли да ми помогнеш?
— Разбира се! — каза той, изправяйки се. — Ела с мен.
Той вдигна крехкото дете на ръце и Бъди ги поведе обратно към къщата. Той я настани пред огъня, а кучето му се сви до нея.
Той беше започнал да приготвя храна и горещ шоколад за нея, когато тя проговори. Вече не трепереше.
— Благодаря ви, сър — каза тя и го погледна с най-големите очи на света.
Питър грабна две чаши горещ шоколад и й даде едната.
— Наричай ме Питър, хлапе. Как се казваш?
— Дейзи.
— Добре, Дейзи. Какво правиш там в гората?
— Майка ми ме оставя сама вкъщи през цялото време. Стана ми скучно и излязох. Мислех, че ще намеря приключение. Но не го направих. Всичко потъна в мрак. Бях толкова уплашена. И беше студено. — обясни малкото момичето, докато Питър кимна.
Можеше да разбере духа й, защото синът му беше по същия начин. Той се скиташе много пъти през детството си. Винаги намираше проблеми, особено сред природата. Това го разсмя. Но беше различно. Защото винаги са били наблизо. Това момиче сякаш нямаше кой да го гледа.
— Знаеш ли къде живееш, Дейзи? — попита Питър.
— Къщата ми е до големия нов магазин. Покрита е с растения. — , обясни тя, отпивайки от горещия си шоколад.
Звънецът на фурната на Питър се включи, сигнализирайки, че вечерята им е готова, и той стана.
— Добре, хлапе. Днес ще ядем, а ти ще спиш на дивана. Утре ще отида да потърся майка ти. — предложи той и Дейзи се усмихна.
***
Големият нов магазин, за който говореше Дейзи, беше чисто нов супермаркет в града. До него имаше няколко къщи и една от тях беше обвита с бръшлян. Растението заемаше цялата предна част на конструкцията. Мястото изглежда отчаяно се нуждаеше от ремонт, а останалата част от градината беше обрасла.
Питър отиде до вратата и почука. Никой не отговори. Опита се да звънне на камбаната, но тя беше счупена, затова почука по-силно. Той дръпна дръжката на вратата и тя се отвори бързо, без почти никакви усилия.
Влезе бавно в къщата и видя една жена да хърка на дивана. Тя трябваше да е майката на Дейзи и все още беше в униформата си от супермаркета, което означаваше, че може да е заспала веднага щом се е прибрала.
Тя не беше богата и Питър предположи, че е самотна майка и отглежда дъщеря си по най-добрия начин.
— Госпожо. — извика Питър, опитвайки се да я събуди. Но жената не помръдна. — Госпожо!
— Какво какво? — тя се събуди раздразнена и го погледна дезориентирана. — Какво става? Кой си ти? Какво правиш в къщата ми?
Питър вдигна ръце, опитвайки се да я успокои.
— Казвам се Питър. Тук съм, защото намерих дъщеря ви изгубена в гората снощи. Поне мисля, че тя е вашата дъщеря. Дейзи вашата дъщеря ли е? — обясни той.
— Какво? Дейзи е била в гората? — възкликна тя, скочи от дивана и се втурна към коридора. Тя се върна, потривайки ръце на лицето си. — Къде е тя?
— Отново, тя е в моята къща. Но сигурна ли сте, че всичко е наред? Тя казва, че я оставяте сама през цялото време. — предпазливо каза Питър, опитвайки се да оцени ситуацията.
— Какво имаш предвид? Дейзи е добре! Тя е просто… авантюрист! Сигурно се е измъкнала, когато още бях на работа. — продължи майката на Дейзи.
— Как се казваш?
— Маргарет. — отговори тя. — Моля те, просто ме заведи при дъщеря ми.
Питър се съгласи да върне Дейзи, но само ако първо се обадят на социалните служби. Маргарет кимна, просто отчаяна да си върне дъщерята.
Скоро след това социален работник дойде в къщата на Питър с Маргарет и майката и дъщерята се събраха отново в силна прегръдка. Маргарет вдигна Дейзи, която погледна Питър и извика:
— Чао, дядо!
Питър усети тези думи в сърцето си. Би било толкова прекрасно да има внучка, затова той сключи сделка с Маргарет и социалния работник. Тъй като беше пенсиониран, той предложи да гледа Дейзи, когато имат нужда от него.
Дамата от социалните служби сметна, че това е страхотна идея и им позволи да направят уговорките. Не виждаше опасност за Дейзи. Маргарет беше толкова благодарна на Питър, защото най-накрая можеше да работи без притеснения и да спи по-добре.
***
Когато една вечер Маргарет дойде да вземе дъщеря си, Питър я покани първо да седне и да изпие кафе. Дейзи все още си играеше с Бъди, така че всичко беше наред.
— Как се озова сама с дете? — попита Питър, след като си побъбриха за ежедневни неща.
— Гаджето ми почина внезапно. Бях бременна във втория месец и не го знаех. Беше толкова странен инцидент, въпреки че казах на Джайлс, че хобитата му са опасни. — обясни Маргарет, карайки Питър да спре да диша.
Не можеше да бъде. Синът му се казваше Джайлс. Сигурно е имало много Джайлс по света, но възможно ли е?
— Как умря той, Маргарет? — попита той стоически.
— Той беше алпинист и въжето му се скъса или нещо такова. Живеехме в Монтана, но аз бях на гости на баба си тук. Когато ми съобщиха новината, просто реших да остана тук завинаги. Баба ми почина малко след това, и открих бременността си. Питър, добре ли си? — Маргарет спря, притеснена за Питър, който дотогава беше започнал да плаче.
— Джайлс… беше мой син. — разкри той, гледайки Дейзи, която галеше Бъди.
— Какво? Това е невъзможно. — въздъхна Маргарет, също втренчена в дъщеря си.
Маргарет все още имаше няколко снимки на Джайлс в телефона си и Питър потвърди, че той е негов син. Следователно Дейзи наистина му беше внучка.
Всички бяха шокирани от разкритието, с изключение на Дейзи, която започна да вижда Питър като свой дядо, дори когато не знаеше истината. Или може би го е усетила по някакъв начин, по начина, по който децата могат да видят и почувстват неща, които възрастните не могат.
От този момент нататък Питър помагаше на Маргарет колкото е възможно повече и те станаха семейство.
