Баба Лола беше най-прекрасният човек в живота ми след покойната ми майка и бях съсипан, когато тя почина. Един ден случайно изпуснах касичката, която тя ми беше оставила, и отвътре се разсипаха диаманти… много диаманти.
Бабите трябва да обичат внуците си. Баба трябва да знае как да плете пуловери и да пече сладки. Бабите трябва да имат нежни сърца.
Баба Лола не беше нито едно от тези неща. Тя беше крехка, прегърбена жена, която ръгаше непослушните деца в коремчетата с бастуна си и се смееше с най-ужасяващия смях, когато гледаше ретро телевизора си.
— Бабо! — Смехът й понякога ме плашеше. — Ти… Плашиш ме, бабо! — Казвах.
— О, Морис, момчето ми! — тя се смееше. — Животът е твърде кратък за всичко това. Ела, присъедини се към мен. Нека гледаме това шоу заедно!
Седях до нея, прегръщайки плюшената си играчка, ужасен, че ще се превърне в чудовище и ще ме погълне. Бях само на 4, когато майка ми почина и след това татко доведе у дома Клара, която стана моя мащеха.
Клара не беше мила. Тя ме обичаше само когато татко беше вкъщи, а след това забравяше, че изобщо съществувам. Тъй като и Клара, и татко работеха, аз и доведената ми сестра Андиле бяхме изпратени в къщата на баба Лола, докато те отсъстваха.
Баба Лола готвеше най-лошите, най-безвкусните ястия, но ни хранеше с любов. Въпреки че се преструваше на груба, твърда, дръзка баба, тя имаше прекрасно сърце, което знаеше как да обича всички около себе си. Какъв глупак бях, че не осъзнах това!
— Виждаш ли цялото това пиле, което направих за вас двамата? — похвали се тя един ден, след като развали пилешкото къри. — Ако ядете това, ще станете високи като жирафи! — После тя отново се засмя с този ужасяващ смях.
Страхувах се от баба Лола до 10-годишна възраст. 6 години… толкова време ми отне да свикна с нейното готвене, смях и лоши шеги. Но дотогава не можех да си представя живота си без нея.
Тя ме предпази от всичко лошо, както майка предпазва детето си. Тя видя грешните неща, които ми се случваха, и се застъпи за мен.
Андил и Клара ме мразеха. Те обичаха баща ми и искаха да се махна от живота им. Така че, когато татко го нямаше, те ми казваха обидни неща и ме притесняваха, а една вечер Клара не ми даде вечеря. Тогава татко беше в командировка и тя ни гледаше.
Когато отидох в къщата на баба Лола на следващата сутрин, я прегърнах и се разплаках. И със сълзите ми, течащи свободно, целият ми страх от нея също се изми.
— О, скъпи! — попита ме тя притеснено. — Защо плачеш, Морис?
Никога няма да забравя любовта и топлината, които почувствах в прегръдката й онзи ден. За първи път се чувствах толкова сигурен и желан след смъртта на майка ми.
— Какво е направила? — бе попитала баба Лола.
— Клара не ми даде вечеря, бабо… — изхлипах. — А аз… бях толкова гладен…
— Лъжец! — Андил ми извика. — Не му вярвай, бабо! Той лъже!
— Е! — рече баба Лола мъдро. — Ще разберем кой казва истината и кой не!
Баба Лола влезе в кухнята, направи голяма тенджера с пилешкото си къри и препече малко хляб.
— Яжте! — каза тя, сервирайки и на двамата огромни порции от храната.
Бях толкова гладен, че се нахвърлих върху храната. Кърито беше ужасно, както винаги, но бях гладен и изпразних чинията! Обикновено можех да изям само няколко хапки.
Този ден баба беше бясна. Гневът й се виждаше в очите й.
— Как смеете ти и майка ти да причинявате това на внука ми! — извика тя на Андил, която почти не ядеше. — Какво друго са правили с теб, Морис?
Онзи ден излях сърцето си на баба и тя разказа на татко за Клара и Андил. Но Клара обърна всичко за себе си, преструваше се, че съжалява пред татко и успя още веднъж да се престори на „добра“ жена.
Знаете ли, след това нищо не се промени. Единствената разлика беше, че започнах да прекарвам повече време с баба Лола и нейния приятел г-н Тами. Той беше съсед на баба Лола и тя се грижеше за него, след като семейството му го изостави.
Андил и Клара, както и останалите ни роднини, се подиграваха на баба Лола, че се грижи за г-н Тами и я наричаха с обидни думи.
— Тя спи с онзи неин богат самотен съсед! — Клара казваше за баба и г-н Тами. — Тази стара вещица е безсрамна!
Чувствах се ужасно, когато казаха това за баба, но татко… Не знам какво стана с него. Изглежда, че Клара го беше променила. Просто не го интересуваше нищо, което се случва около него. Баба Лола беше негова майка, но той дори не се интересуваше от нея!
Всъщност, когато баба Лола се разболя и беше прикована към леглото, никой не дойде да я види.Тогава бях на 15 години и бях единственият, който я гледаше.
— Ти си едно любящо момче, Морис! — Баба Лола каза един ден. — Виждаш ли, скъпи, цялата ти любов и грижа ще се върнат при теб един ден. Добротата е безценна, но може да донесе и неочаквани награди.
***
32 години по-късно погледнах касичката, която тя ми беше оставила, и си спомних нейния силен, плашещ смях. Сълзи бликнаха в очите ми, когато осъзнах колко глупав съм бил да мисля, че тя е страшна жена, която ще се превърне в чудовище и ще ме изяде!
Когато баба Лола почина, открих, че е разделила имуществото си поравно между Андил и мен. Но тя ми беше оставила още нещо: старата си касичка, която красеше рафта в спалнята ми.
Един ден чистех рафта, когато случайно я изпуснах. Когато се разпадна на парчета, бях шокиран. Заедно със счупените парчета на пода лежаха камъни… искрящи, лъскави камъни… много от тях!
— Сънувам ли? Те… диаманти ли са?
Гран Лола водеше доста прост живот. Тя имаше стар счупен телевизор в дома си, който използваше от сватбата си. Никога не е сменяла този телевизор, нито се беше местила. Старата й къща беше мястото, където бе прекарала целия си живот.
Седнах, почистих счупените парчета и подредих „камъните“. Бях чел някъде, че истинските диаманти не се замъгляват, когато дишате върху тях, и бях шокиран да разбера, че тези камъни са… диаманти!
Бях толкова объркан как тези диаманти са се озовали при баба Лола. Това беше, докато не вдигнах масивна счупена част от касичката и намерих бележка от Баба Лола.
Бележката гласеше:
„Скъпи мой Морис,
Благодаря ти, че си прекрасният внук, който беше. Спомняш ли си, че ти казах как любовта и добротата ще се върнат при теб? Е, г-н Тами ми ги остави, преди да умре. Те са негови семейни реликви, които се предават през поколенията. Той ми ги даде като награда, че се грижих за него, а аз исках да ги предам на теб като награда за това, че си най-добрият ми внук.
Те ще ти бъдат полезни винаги, когато имаш нужда от помощ. Винаги съм те обичала, мое малко момче. Съжалявам, че баба не можеше да ти опече бисквити и да ти изплете пуловерите като другите баби. Но нима бабите не са баби, ако не правят всичко това?”
Какво мислите? Винаги ли бабите трябва да бъдат тези грижовни, любящи фигури? Или могат да бъдат остроумни, чаровни, умни, но все пак любящи и грижовни като моята Баба Лола?
