Млада жена получава шанс отново да срещне предполагаемо починалия си съпруг, след като получава работа като прислужница в къща, собственост на богата възрастна дама.
— Свързахте се с гласовата поща на Карл Джоузеф, в момента не съм до телефона си, но съм сигурен, че ако опитате отново по-късно, можем да измислим нещо.
Това беше петият път, когато Глория Джоузеф се обаждаше на съпруга си, който работеше като служител в логистична компания. Беше напуснал дома си набързо, след като беше повикан да направи импровизирана доставка по-рано тази сутрин.
Двамата се бяха върнали от медения си месец преди два месеца и съпругът й, който се оказа единственият с работа, се върна на работа, докато тя подреждаше дома им.
В известен смисъл те все още бяха младоженци; двамата обаче бяха приятели, преди да се влюбят, така че се познаваха достатъчно добре, за да разберат кога нещо е необичайно.
— Ще се върна днес по обяд. — беше й казал Карл по-рано тази сутрин, докато се обличаше.
— Трябва! Трябва да се срещнем с лекаря днес, за да решим най-добрия курс на действие, който да предприемем относно нашето семейно планиране. — беше отговорила тя.
Глория знаеше, че няма за какво да се тревожи; съпругът й винаги държеше на думата си. С течение на следобеда обаче тя започна да се чуди.
Три часа по-късно тя реши да му се обади, за да види какво го задържа; обаче продължаваше да чува гласовата му поща. Тя изчака още час, за да опита отново, но обаждане от непознат номер я прекъсна, преди да успее да набере.
— Да? Кой е? — попита тя нетърпеливо.
Беше полицай с лоши новини; съпругът й беше починал при автомобилна катастрофа, причинена от пиян шофьор.
— Той почина на място, но останките му са изпратени в болница. Сега ще ви изпратя адреса. — каза й полицаят. — Много съжалявам за загубата ви. — каза той, когато приключи разговора, оставяйки Глория с нейните мисли.
— Не може да бъде. — повтаряше си тя отново и отново, докато се опитваше да се обади на съпруга си.
— Не може да си мъртъв!! — извика тя, докато избухна в сълзи.
Останките му бяха изпратени в болница, спомни си тя, така че бързо опакова нещата си и провери текстовите си съобщения за адреса на болницата.
Карл беше положен в затворен ковчег по време на погребението, след което Глория започна да го оплаква. Беше труден момент за нея; тя обичаше съпруга си много силно.
— Имахме толкова много планове, Карл! — извика тя на себе си една вечер, докато си мислеше за мечтите им заедно. Как можа да ме оставиш да се оправям сама с всичко? — питаше тя, въпреки че знаеше, че покойният й съпруг не би могъл да направи нищо, за да избегне съдбата си.
Вдовицата тъгува за съпруга си няколко месеца, като през цялото време се изхранваше със спестяванията си. Това я хранеше и обличаше, но след известно време осъзна, че трябва да работи, ако иска да оцелее.
— Вече нямаш партньор, помниш ли? — щеше да си напомни тя.
Намирането на работа беше много трудно за Глория, защото повечето от наличните работни места бяха за мъже; въпреки това тя успя да си осигури такава като прислужница в къщата на богата стара дама на име Джуди.
— Това проста е твоята работа. — каза й по-възрастната жена. — Ще ти плащам добре, ако можеш да помогнеш в почистването на къщата и от време на време да готвиш за сина ми.
— Мога да го направя, госпожо, само ще ми трябва списък с неговите предпочитания.
— Той обича пиле под каквато и форма да е приготвено. — закиска се възрастната жена.
— Наистина ли? Покойният ми съпруг също обичаше пиле. — каза Глория, усещайки вече поносимия удар на болка, която често изпитваше, когато мислеше за Карл.
Глория получи работата и обеща да се върне много рано на следващия ден, за да започне. Тя беше много сериозна за това, защото беше на път веднага щом се зазори.
Ако не го беше направила, щеше да пропусне това, което видя, когато спря на алеята на по-възрастната жена; беше Джуди, която се разхождаше из двора с по-млад мъж.
— Той трябва да е нейният син. — помисли си Глория, докато ги наблюдаваше.
Тя ги последва тихо от любопитство и се удиви, когато Джуди поведе мъжа към отделна сграда, използвана преди като склад.
Когато Джуди забеляза, че Глория се взира в тях, тя бързо вкара мъжа в сградата и затвори вратата – винаги правеше това, когато забелязваше, че хората или нейните работници ги зяпат необичайно.
Но Глория зърна мъжа, който досущ приличаше на покойния й съпруг. Ръцете й се хвърлиха към устата точно когато вратата се затръшна.
— Що за измама е това? — прошепна тя, докато умът й препускаше. Моето въображение ли е?
Не можеше да бъде сигурна, че това е нейният Карл, но малкият проблясък, който бе видяла – походката му, цвета на косата му – беше достатъчен, за да я накара да се чуди.
Глория би дала всичко, за да разбере, но от уважение към работодателката си и от страх, че е имала халюцинации, тя се върна в главната къща и се зае да почиства, като през цялото време мислеше.
— Имах ли халюцинации? Уф… Толкова много ми липсва. — помисли си тя.
Тя направи всичко възможно да избегне мисълта да се промъкне до задната къща, в която Джуди и мъжът изчезнаха, докато тя събра смелост да попита за него веднага щом по-възрастната жена се върна.
— Това вашият син ли беше? — попита Глория Джуди, когато се върна в главната сграда няколко минути по-късно.
— Да, познавате ли го? — Джуди отговори с отбранителен тон.
— О, съмнявам се – само че той прилича толкова много на моя покоен съпруг, Карл. — отвърна Глория с мрачен тон, прогонвайки сълзите си.
Джуди се натъжи при отговора, след което се отдалечи, без да погледне назад, очаквайки Глория да я последва.
Те отидоха до нейния кабинет, в който имаше голям шкаф и други вещи. Първото чекмедже на шкафа не съдържаше нищо друго освен сватбен пръстен, който съвпадаше с този, който Глория имаше у дома.
— Преди две години го намерих близо до горяща кола, той едва дишаше. — каза Джуди. Тя призна колко самотна се е чувствала, докато не открила Карл, който страдал от загуба на паметта след инцидента. — Помогнах му да възвърне здравето си и когато той ме попита за самоличността му, аз му казах, че съм го родила, и му дадох друго име, с което сега се нарича.
— Моля те, остави ме да го видя! — помоли се Глория. — Той може да е моят съпруг! — добави тя и след това замълча, защото знаеше, че не може да произнесе повече дума, без да се разплаче.
— Съжалявам, но не мога да позволя това да се случи. Защото, ако се окаже, че ти е съпруг, просто ще го отведеш от мен и аз отново ще остана сама. Съжалявам, но си уволнена. — каза Джуди и избяга.
Точно така Глория загуби новата си работа. Тя обаче получи нещо в замяна — надежда. Любовта на живота й все още може да е жив и тя нямаше да се откаже, докато не разбере сама.
“Съжалявам, Джуди, но той може да бъде мой.”, каза си тя, докато кроеше план. Ако не може да си спомни миналото си, аз просто ще му помогна да върне тези спомени.
На следващия ден тя се върна в дома на Глория; по-възрастната жена обаче беше наоколо през целия ден, така че не можа да стигне до втората сграда.
Тя се връщаше ден след ден, докато един следобед Джуди не беше вкъщи и Глория успя да се промъкне до съседната сграда, в която беше мъжът.
— Коя си ти? – попита я той, щом я видя. — Защо се чувствам толкова щастлив, че си тук? — чудеше се той на глас, объркан от емоциите си.
Глория беше с вързан език и можеше само да плаче, тъй като вече бе потвърдила, че съпругът й е жив.
— Аз съм твоята жена! — каза тя най-накрая.
Тя разказа на Карл всичко, което се беше случило, и историята го шокира. Докато се опитваше да разбере всичко, той забеляза обеците, които Глория носеше; това беше чифтът, който й беше подарил на една от годишнините им.
— Глория… — каза Карл, внезапно си спомни името й и тази една дума предизвика освобождаването на другите му спомени.
В деня на инцидента той беше качил непознат, който също пътуваше. Те водеха разговор, когато пиян шофьор на камион зави от отсрещното платно в тяхното, предизвиквайки хаос от тяхната страна на магистралата.
Шофьорите се опитаха да избегнат бъркотията, но Карл не успя, така че автомобилът му беше унищожен. Впоследствие си спомни как изпълзя от колата и забеляза легналото тяло на непознатия на предната седалка. Той припадна след това, когато Джуди го намери.
— Сигурно са погребали непознатия вместо мен. — тъжно й каза той. — Ако не го бях качил, той още щеше да е жив.
— Не си виновен, скъпи. — каза тя.
Глория беше по средата на утешаването на Карл, когато Джуди внезапно се върна. Преди да успее да каже нещо, Карл с радост сподели добрата новина:
— Мамо, намерих жена си!
Глория искаше да каже на Карл, че Джуди всъщност не е неговата майка, но тя реши да не казва нищо, когато видя сълзи в очите на жената, и тъй като Карл беше сирак, тя реши да си замълчи.
Отне няколко седмици, преди Карл да си върне памет изцяло и да си спомни, че истинската му майка е починала преди десетилетия. Дотогава обаче отношенията между него, съпругата му и Джуди се заздравиха.
Тя и Карл продължиха да посещават и да се грижат за старата дама през следващите години, а когато тя почина, им остави имението си.
