Когато Алина е на 18 години, тя научава за осиновяването си и решава да проследи биологичните си родители. За съжаление тя няма представа откъде да започне, тъй като не знае нищо за тях. Но продължава да ги търси въпреки годините без успех и един ден среща мъж в старчески дом, който й казва всичко, което някога е искала да знае.
Беше ярка слънчева утрин и въпреки тъмните торбички под очите си, Алина имаше приятна усмивка, когато влезе в помещенията на Greenwood Care Home.
— Добър ден, сестра Алина. — каза с усмивка рецепционистката. — Пак си подранила!
— Да, трябваше да се погрижа за някои неща, затова реших да тръгна рано от вкъщи тази сутрин. — обясни Алина. — Как са приятелите ми днес?
— Приятелите ти се справят страхотно, — каза рецепционистката с усмивка — освен, добре, Еди… операцията му трябва да бъде насрочена скоро и той трябва да направи няколко теста преди нея.
— Ще се погрижа за това — отвърна Алина. — Другите му доклади пристигнаха ли?
— Да, дай ми момент.
Алина провери отчетите, благодари на рецепционистката и отиде да се срещне с „приятелите си“.
Алина беше най-добрата болногледачка в старческия дом и всички членове на персонала и обитателите бяха съгласни с това. Тя се отнасяше към тях като към нейни приятели, а към персонала като към семейство.
Алина беше едва на 18, когато реши да направи нещо, за да помогне на другите, особено на безпомощните и нуждаещите се, които нямат никого на този свят. Не беше мислила много за това преди, но 18-ият й рожден ден я накара да осъзнае колко важно е това.
— Мамо, татко, наистина? Например, защо не ми казахте нищо досега? — попита Алина, когато родителите й разкриха истината за нейното осиновяване.
— Съжаляваме, скъпа. — каза майка й. — Просто искахме да изчакаме, докато пораснеш достатъчно, за да разбереш всичко.
— Ами рождените ми родители? — тя попита. — Живи ли са? Дали са ме оставили, защото не са искали да ме гледат?
— Нямаме представа, Алина. — отвърна баща й. — Не ни казаха нищо за родителите ти. Честно казано, в известен смисъл се колебаехме дали да те осиновим, защото искахме да знаем нещо за произхода ти. Но се влюбихме в теб. Майка ти просто знаеше, че ще бъдеш наше бебе и те приехме. Дори ги притиснахме относно информацията за родителите ти, защото знаехме, че би искала да ги срещнеш някой ден.
— Аз… — прошепна Алина. — Вижте, мамо, татко, не ме разбирайте погрешно, става ли? Но аз наистина искам да ги намеря! Все още ви обичам и двамата, както преди, но те са моите биологични родители!
— Изобщо нямаме нищо против, скъпа. — беше казала майка й. — Но как ще го направиш? Ние не знаем нищо за тях.
— Не знам, мамо. — беше отговорила Алина. — Но нещо със сигурност ще изкочи. Няма да спра, докато не ги намеря.
12 години бяха изминали от този ден, но Алина не се отказа. Тези тъмни торбички под очите й бяха резултат от това, че прекарваше часове всяка вечер на компютъра си, опитвайки се да измисли нов начин да намери своите родители.
Първо се свърза с приюта, откъдето родителите й я бяха осиновили. Когато това не даде никакви резултати, тя потърси ДНК тест за произход и дори изпрати проби за него, но без успех. След това тя опита социалните мрежи, но и това не помогна много.
Няколко купи рамен и три големи чаши кафе бяха начинът, по който Алина оставаше будна всяка нощ, четейки блогове за това как хората са проследили родителите си. Тя беше прочела няколко истории онлайн, в които хора се събираха с родителите си в различни страни, което я тревожеше повече.
— Как ще ги намеря, ако не са в тази страна? — чудеше се тя понякога. — Наистина ли са ме изоставили? Или те… вече не са живи?
Алина имаше много въпроси, но нямаше към кого да се обърне за отговори. Не подозираше, че един ден ще намери отговорите в старческия дом, където работеше.
***
След като взе доклада на Еди, Алина отиде право в стаята му.
— О, ти си тук! — Възрастният мъж се усмихна. — Снощи пак не си спала, нали?
— Не знам как отгатваш всеки път, Еди. — каза тя, дръпвайки завесите в стаята му, за да пропуска слънчевата светлина. — Докладите ти пристигнаха и всичко изглежда добре! Можем да насрочим операцията ти по-рано!
— Какъв е смисълът от всичко това, скъпа? — тъжно попита Еди. — Трябва просто да оставите този старец да отиде в дома на Господа!
— Да те оставя? – попита Алина. — Не! Ние сме най-добри приятели, Еди! Как може да си такъв егоист?
Той въздъхна и поклати глава.
— Нека те подготвим скоро и трябва да направим други тестове. — каза му Алина.
— От колко години се познаваме, Алина? — пита той внезапно. — Много, предполагам. Наистина ли вярваш, че всичко това е необходимо, скъпа? Нямам семейство. Отгледан съм в приют и никога не съм се женил, нито съм имал деца. Какъв е смисълът от всичко това?
— Не всичко има нужда от причина, Еди. — каза Алина. — И освен това съм тук за теб! Току-що каза, че се познаваме от години! Това ни прави семейство!
Алина знаеше, че Еди се чувстваше много самотен и откъснат от всичко, докато остаряваше. Тя си спомни как негов съсед го е довел в старческия дом и как той не е имал нито един посетител от години. Заради това тя полагаше най-много грижи за него в старческия дом, а и беше най-близка с него.
Но напоследък Еди изглеждаше твърде тъжен. Фактът, че той нямаше посетители, притесняваше Алина и тя си помисли, че може би той има непознати роднини някъде в странно кътче на света – като нейните биологични родители, които тя не беше успяла да открие – така че тя тайно изпрати пробите му за изследване на ДНК за произход на същата компания, където тя направи теста.
Тя можеше да бъде уволнена, защото се опита да направи това, но реши, че дори частица щастие на лицето на Еди си заслужава риска.
Когато пристигнаха резултатите от теста, Алина почувства, че сърцето й е спряло да бие. Тя погледна доклада и се разплака. Плака с часове.
— Това трябва да е сън! — каза си тя през сълзи. — Еди? От всички хора, Еди е този, който търся през цялото това време? Той е моят баща?
Колкото и да беше трудно да се повярва, сърцето на Алина изпита облекчение, че най-после е разкрила мистерията поне за рождения си баща.
На следващата сутрин тя влезе в стаята на Еди с доклада и сълзи в очите.
— И пак си тук! — каза той през смях. — Алина, искаш ли да играеш шах с мен днес?
Алина не успя да сдържи сълзите си и го прегърна.
— Сигурен ли си, че никога не си имал семейство, Еди? — тя попита. — Никога?
— Какво ти става днес? — попита той объркан. — О! Скъпа, ти плачеш!
— Аз съм твоя биологична дъщеря, Еди! Да, аз съм! — каза Алина.
— Ти си какво?
— Погледни това…
Алина му показа протоколите и му каза защо е изпратила пробите му за изследване.
— Просто исках да ти помогна да намериш роднините си и нямах представа, че ще попадна на това! Търся те повече от 12 години, Еди!
— О, но това… — Ръцете на възрастния мъж трепереха и в очите му се надигнаха сълзи. — Нямах представа, че си… Но ти… Знаех, че ми напомняш за някого. Никога не съм знаел, че тя има дъщеря. Тя не ми е казвала за теб, Алина! Не е.
— Значи познаваш майка ми, нали? – попита Алина.
— Имаше само една жена, която някога съм обичал с цялото си сърце, скъпа. — започна Еди. — Тогава бяхме в гимназията. Тя се казваше Роуз. И двамата бяхме лудо влюбени и бяхме дали много обещания един на друг. Разделихме се, когато тя трябваше да се премести в друг щат за да учи в колеж, но тя никога не ми е казвала, че е бременна. Аз също продължих с живота си, но не можех да обичам никого толкова, колкото обичах нея, и никога не се ожених, нито имах деца.
— Значи Роуз ме е изоставила? Трябва да я намеря и да попитам защо.
— Тя продължи живота си, Алина. — разкри Еди. — Реших да се свържа с нея веднъж, но тя вече беше омъжена. Имаше две деца и сигурно плува във внуци точно сега.
— Все пак трябва да знам… — каза си Алина. — Трябва да разбера защо се е отказала от мен. Защо ме е родила, след като не е искала да ме отгледа?
— Имам нужда от помощта ти. — каза Алина на Еди. — Просто трябва да се срещна с Роуз веднъж и да я попитам за всичко това. Моля те. Ще ми помогнеш ли… Татко? След като приключим с всичко, ще те заведа у дома! Не е нужно да оставаш тук! Бях на 18, когато мама и татко ми казаха, че съм осиновена. Те също искаха да се запознаят с моите биологични родители и знам, че ще се радват да се запознаят с теб.
— Още не мога да повярвам, че това се случва. — каза Еди. — Но аз ще ти помогна с каквото мога, Алина. Щастлива съм… Изведнъж този старец иска да живее дълъг живот. Искам да живея с дъщеря си!
Еди и Алина решиха да търсят Роуз заедно. Еди знаеше как изглежда, затова започнаха да я търсят във Фейсбук и ето я… Прекрасна дама със същите очи като Алина!
Когато Алина й изпрати съобщение, тя не знаеше, че ще получи отговор почти мигновено. Но отговорът в известен смисъл натъжи Алина:
„Съжалявам за случилото се, Алина! Моля те, не се свързвай с мен в бъдеще. Минаха години, откакто те видях за последен път. Беше тийнейджърска бременност и бях млада. Никога не съм искала да те задържа, но да прекратетя бременността беше рисковано, така че те родих и те оставих в приют.
Не исках да бъда свързана с теб по никакъв начин и никога не съм съжалявала за това, което направих. Моля те, забрави за мен и продължи с живота си. Никога не съм казвала на баща ти за теб, защото знаех, че ако го направя, ще ме намериш по някакъв начин. Не исках това.
Аз съм доволна от живота си и се надявам, че и ти си щастлива. Надявам се да не се свързваме повече! Довиждане! Надявам се да живееш щастлив живот. Всичко най-хубаво!”
Алина беше обляна в сълзи, докато четеше отговора на Роуз на Еди.
— Тя наистина не ме е искала. — изхлипа тя. — Предполагам, че не трябваше да се свързвам с нея.
— Не! — утеши я Еди. — Ти взе правилното решение, Алина. Сега разбираш защо Бог е избрал да те раздели от нея. Ти си имала любящ дом и прекрасни родители, които те обичат и са те отгледали. Вярваш ли, че нещо от това щеше да се случи, ако Роуз не беше те изоставила? В известен смисъл трябва да си й благодарна, че се е случило.
— Може би. — каза Алина. Все още я болеше, че рождената й майка я беше изоставила, но тя избра да се съсредоточи върху положителните неща и да бъде благодарна, че най-накрая е срещнала биологичния си баща, който я обожаваше и желаеше.
И така, в крайна сметка всички купи с рамен, големи чаши кафе, безсънни нощи и любов и грижа за най-самотния човек в старческия дом се изплатиха и тя най-накрая намери своя роден баща.
— Любов. — каза Еди, докато го караше до неговия нов и истински дом – къщата, в която живееха нейните родители – след успешната му операция. — Любовта е това, което прави едно семейство, Алина. Твоите осиновители те обичат и ти ме обичаше като болногледачка… Това ни събра днес. Винаги помни, че любовта, която даваш на някого, се връща по неочаквани начини. любов и грижа, които ни помогнаха да се намерим.
