Малко момиче без родители, което споделя храната си с бездомен просяк на улицата, е изумено, когато той се връща, за да я осинови.
Марлийн Халей се прибираше пеша от училище всеки ден покрай един и същи ъгъл. Това не беше нейният истински дом. Марлийн беше сираче и след смъртта на родителите си беше настанена в приемен дом.
Беше трудно. Не че приемните й родители не бяха мили, защото бяха. Просто имаха още три деца, за които да се грижат. Понякога Марлийн се чувстваше много сама, докато не срещна Брад.
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/04/1-102.webp)
Марлийн забеляза Брад да седи на ъгъла на нейната улица. Носеше дрипави дрехи, косата и брадата му бяха рошави и сплъстени, но очите му бяха много тъжни.
Тя знаеше каква е тази тъга. Беше виждала същия този изгубен, объркан поглед в собственото си отражение в огледалото хиляди пъти.
Един ден Марлийн събра смелост и заговори с мъжа.
— Здравей — каза тя. — И ти ли имаш разбито сърце?
Мъжът гледаше надолу, но вдигна глава и се взря в Марлийн.
— Разбито сърце? — попита той. — Да, да… Но откъде знаеш?
Марлийн седна до мъжа.
— Знам, защото и моето е разбито — обясни тя. — Виждам в очите ти, че не можеш да се прибереш у дома, също като мен.
Мъжът вдигна ръце, за да покрие лицето си, и Марлийн видя, че раменете му треперят, сякаш плачеше. Тя го докосна нежно.
— Съжалявам — каза тя. — Не исках да те разплача…
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/04/2-96.webp)
— Всичко е наред — каза мъжът. — Знаеш ли, понякога плачът е полезен. Изчиства паяжините от сърцето.
— Паяжини? – попита Марлене. — Имаш паяци в сърцето си? Мда! Мразя паяците!
— Е — каза мъжът. — Когато сърцето ти се разбие, понякога паяжините са всичко, което го държи цяло. Освен това харесвам паяци.
Марлийн се изкиска.
— Паяци? — попита тя. — Не благодаря!
— Аз съм Брад — каза мъжът. — Седя в този ъгъл от две години и никой никога не ме е питал… нито е забелязал, че съм тъжен.
— Знам… — каза Марлийн. — Мисля, че хората се плашат, когато видят, че някой не е щастлив. Мислят си, че тъгата е заразна, като грип.
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/04/3-99.webp)
— Е, защо си тъжна? — Брад попита Марлийн. И така, малкото момиченце му разказа всичко за родителите си и как е съвсем сама на света и колко самотна е.
— Но защо седиш тук? – попита тя Брад.
Той извърна лице засрамен.
— Чакам хората да ми дадат пари… — каза той. — За да мога да си купя храна.
— Гладен ли си? — попита Марлийн. — Имам храна! Тя бръкна в училищната си чанта и извади мек сандвич с пълнеж, излизащ отстрани.
Брад прие сандвича и каза на Марлийн, че е вкусен.
— Направих го сама — каза гордо Марлийн. — Това е моя специална рецепта. Фъстъчено масло и майонеза!
Оттогава нататък не минаваше ден, в който Марлийн да не се отби на път за вкъщи, за да занесе сандвич на Брад и да поговори с приятеля си. Тя просто вече не можеше да си представи деня си без него.
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/04/4-95.webp)
Но един ден, когато тя стигна до ъгъла, него просто го нямаше! Тя изтича до близкото кафене и попита сервитьора:
— Видя ли моя приятел, Брад?
Сервитьорът каза:
— Имаш предвид бездомника, който седи на този ъгъл?
— Да — каза Марлийн. — Това е Брад.
— Ти ли си Марлийн? – попита сервитьорът. — Той остави писмо за теб.
Той подаде на Марлийн сгънат лист хартия. Марлийн го разгъна и прочете:
“Скъпа Марлийн, съжалявам, но трябваше да замина, за да поправя сърцето си. Обещавам, че ще се върна скоро. Твоят приятел, Брад.”
Марлийн беше много тъжна и отново много самотна. Всеки път, когато минаваше покрай ъгъла на Брад, тя плачеше, което означаваше, че плачеше почти всеки ден.
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/04/5-93.webp)
Приемната майка на Марлийн й се скара:
— Спри да плачеш! Ще измиеш синьото от очите си. Защо плачеш толкова много?
— Единственият ми приятел го няма — каза Марлийн. — И не мисля, че някога ще го видя отново. Майка ми и баща ми казаха, че ще се върнат, но никога не го направиха. Не мисля, че и Брад ще се върне.
Но Марлийн грешеше, защото осемнадесет месеца по-късно Брад се върна. Марлийн видя голяма луксозна кола, паркирана пред вратата на приемните й родители, и когато влезе, Брад беше там!
Изглеждаше много различно. Лицето му беше гладко, косата му беше подстригана и носеше много хубави дрехи. Но въпреки разликите, тя го позна веднага, защото все още имаше същите мили, тъжни очи.
— Брад! — извика тя и го прегърна. — Защо си отиде?
— Знаеш ли — каза Брад. — Преди няколко години бях щастлив човек. Рисувах картини, които хората искаха да купят, а аз и жена ми щяхме да имаме бебе.
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/04/6-91.webp)
— Но когато дойде времето да се роди бебето ни, нещо се обърка много. Жена ми и бебето починаха и мисля, че част от мен също умря с тях. Не можех да рисувам повече.
— Така че просто се отказах от живота и от себе си, докато не срещнах теб, Марлийн. Когато ми даде онези сандвичи с фъстъчено масло и майонеза, ти направи повече от това да нахраниш тялото ми, ти нахрани душата ми.
— Реших, че и аз искам да ти дам нещо. Затова отидох при приятел, който притежава художествена галерия, помолих за работа, за да мога да купя платна и бои, и започнах да рисувам отново. Когато моят приятел видя новата ми работа, той беше много развълнуван. Каза, че картините ми са още по-добри от преди, и ги постави в галерията си. И знаеш ли какво? Хората започнаха да ги купуват!
— Е, накратко, взех си къща и малко дрехи и отидох в Службата за деца. Квалифицирах се като приемен родител.
— Искам да те попитам дали искаш да бъдеш моето малко момиченце, Марлийн. Ако искаш, казват, че след една година мога да те осиновя и ние можем да бъдем семейство!
![](https://ponichka.com/wp-content/uploads/2023/04/7-81.webp)
Марлийн започна да плаче толкова силно, че Брад се разтревожи.
— Мама и татко ми казаха, че ще се върнат, но не го направиха — изхлипа тя. — Ти обеща и се върна, наистина се върна!
Брад силно прегърна Марлийн и каза:
— Марлийн, обещавам ти, че отсега нататък никога повече няма да си тръгна. Ние ще бъдем семейство!
Какво можем да научим от тази история?
- Трябва да погледнем в миналото, за да надникнем в нечие сърце. Марлийн видя, че Брад е тъжен и самотен и започна да говори с него, докато повечето хора просто подминаваха.
- Любовта ни дава куража да оставим настрана тъгата си и да живеем отново. Марлийн вдъхнови Брад да започне да рисува отново и да си върне живота.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.