Един мъж изоставя старата си майка в изоставен хамбар, обещавайки скоро да я посети. Но той се завръща чак година по-късно и е разтърсен да открие великолепно имение на негово място. Това, което се случва с майка му през тази една година, е нещо, което той никога не можеше да си представи.
Джоузефин винаги е ставала рано, но този ден Дилън не можеше да не изпита чувство на ужас, когато видя майка си още да спи в спалнята за гости. Не беше сигурен дали го прави правилно, но доколкото знаеше, не искаше старата му майка вече да е наоколо.
— Събудила ли се е вече? Каза ли й, че ще се изнесе днес? Не мисля, че може да остане повече с нас — попита съпругата на Дилън, Аманда, докато го потупваше успокояващо по рамото.
Преди 60-годишната Джоузефин да успее да проумее нещо или да се събуди от топлите ивици на утринната светлина, вратата на спалнята й се отвори и тя чу тежките стъпки на Дилън да се приближават към нея.
— Мамо, събуди се! Опакова ли всичките си неща? Приготви се…Време е да тръгваме сега — каза той, а гласът му беше пронизан от нетърпение да изпрати Джоузефин.
— Готова съм да тръгвам, синко. Не спях. Просто отделих малко време да бъда сама и да помисля, преди да напусна тази къща завинаги — отговори Джоузефин, гласът й беше натежал от отчаяние и скръб…
Това не беше сутринта, на която Джоузефин се надяваше и думите на сина й я удариха като тон тухли. Бедната стара майка знаеше, че този ден идва, но беше дошъл по-рано, отколкото очакваше, и реалността я ужили.
Преместването на новото място означаваше да изостави единствения си син, красивите моменти, които споделяха като семейство, и всичко, което й даваше повод да живее.
Но докато гледаше Дилън, Джоузефин не видя нищо друго освен омраза и раздразнение, изписани на лицето му, и тя знаеше, че той прави най-доброто и за двамата.
И така, с тежко сърце, понасяща предстоящата раздяла, Джоузефин събра вещите си и се приготви да си тръгне.
— Заради тежкия ми грим ли е, синко? Дори спрях да ходя в парка всяка сутрин и вечер, след като ме помоли да… — Джоузефин наруши мълчанието на Дилън по време на шофирането им.
— Мамо, не става дума за грима ти или за това, че ходиш в парка — каза Дилън.
— Работата е там, че все още имаш тази илюзия, че си известна личност. Мамо, трябва да осъзнаеш, че никога не си била актриса. Никой дори не е бил готов да те избере дори за малка роля. И сега, когато си по-възрастна, трябва да признаеш, че си била неуспешен модел от малък град и никога не си имала кариера в Холивуд.
— Чувствам срам всеки път, когато някой ми каже, че те е видял в парка… в търговския център… с тежък грим, сякаш си на снимачна площадка. Толкова е неудобно.
Думите на Дилън се врязаха дълбоко в и без това нараненото сърце на Джоузефин и тя усети, че то потъва.
Когато тя беше бременна, приятелят й я предаде и се укри, оставяйки я с разбито сърце и бебе на път. Тя беше в капан между бебето и мечтаната си кариера. И така, няколко месеца след като бебето й се появи, Джоузефин го остави в къщата на баба му, докато се опитваше да преследва обещаваща кариера в Холивуд.
За съжаление, тя така и не успя, камо ли да получи само една роля, дори като поддържащ актьор. Джоузефин продължи да опитва в продължение на няколко години, като се въртеше между работата си като модел в малък град и снимачните площадки, молейки се за шанс в Холивуд.
Но нищо не се случи и с течение на времето нейният син Дилън израсна под грижите на баба си без участието или вниманието на майка си.
В крайна сметка Дилън завърши колеж, ожени се за приятелката си и се установи.
В един момент Джоузефин спря да преследва несбъднатите си мечти и се премести да живее при сина си и съпругата му. Тя беше стар и забравен модел, но в едно кътче на сърцето си все още се чувстваше като звезда. Но не се получи много добре с Дилън.
Той обичаше майка си, но не и нейните пътища. Той дори се опита да говори с нея, за да спре да се мисли за знаменитост, но когато Джоузефин не го послуша, той и съпругата му решиха да я отпратят.
Освен това те планираха да имат деца и решиха, че майка му не отговаря съвсем на новите им планове.
Докато Джоузефин надничаше през прозореца, гледайки как светът се размива, тя не можеше да не се запита какво крие бъдещето й.
“Къде ме води? Ще бъда ли обгрижвана добре? Дано не е старчески дом!” Мислите й я преследваха. Точно тогава Дилън спря пред един овехтял стар хамбар и я помоли да слезе.
— Това е мястото, където ще живееш от днес — каза Дилън, като посочи сградата в уединена част на нов град.
— Принадлежи на родителите на мой приятел. Те са в чужбина и приятелят ми каза, че мога да използвам това място, ако искам. И така, това е твоят нов дом, мамо! Всичко, от което се нуждаеш, е тук.
Джоузефин почувства буца в гърлото си, когато слезе от колата, борейки се със сълзите си.
Може би е прав! Може би е за добро, помисли си тя, опитвайки се да остане позитивна. И синът ми е намерил добра къща. Сигурна съм, че ще направи само това, което е най-добро за мен.
Но когато Джоузефин пристъпи в изоставения хамбар, сърцето й се сви. Мястото беше в руини, с изцапани, мухлясали стени и покрив, който изглеждаше така, сякаш можеше да се срути всеки момент.
Дилън беше обзавел интериора с мебели втора употреба от магазини за стари вещи. Нямаше и следа от съвременните удобства, на които тя се бе радвала по време на престоя си в къщата на сина си.
Сълзи бликнаха в очите й, когато разбра, че Дилън я оставя на това пусто място, за да живее сама.
— Харесваш ли новия си дом, мамо? Дори го обзаведох! — Дилън прекъсна Джоузефин, която не можеше да се отърси от чувството как би живяла сама в такава порутена къща.
Беше се надявала на по-добър дом, може би с малка градина или веранда. Но вместо това тя беше изпратена в стара плевня, която едва беше пригодена за живеене.
— Добре съм, скъпи. Благодаря ти много. Беше толкова внимателно от твоя страна да се увериш, че се чувствам комфортно — каза Джоузефин.
Дилън беше щастлив, предполагайки, че майка му харесва новата си къща, и си тръгна, като й каза да му се обади, ако има нужда от нещо.
— Довиждане, мамо! Ще те проверявам често, става ли? И вземи тези пари, за да си купиш храна и лекарства — каза той преди да си тръгне.
Джоузефин не знаеше, че никога повече няма да види любимия си син.
Тя не можеше да не почувства пристъп на съжаление и вина, когато гледаше как синът й си тръгва. Беше го оставила при баба му, когато беше малък, за да преследва мечтите си, а сега плащаше цената на пренебрежението си.
Въпреки че Джоузефин се надяваше да се поправи, миналите й грешки все още я преследваха.
Докато оглеждаше празната, прашна къща, тя прегърна истината, че това ще бъде нейният дом завинаги. Не знаеше как ще живее сама там, но знаеше, че няма избор.
— Поне синът ми не ме изостави в старческия дом, както много деца правят със старите си родители днес — помисли си тя.
И със свито сърце започна да подрежда вещите си в празния хамбар.
Жената внезапно почувства дълбока болка в сърцето, когато извади кутия със стари снимки. Гледайки старите снимки на сина си, тя осъзна нещо, което я смаза още повече.
„Много съжалявам, скъпи… Мама искаше да имаме красив живот. Никога не съм си представяла, че ще преминеш през това“, извика Джоузефин, докато треперещите й ръце държаха снимките на Дилън от различни времеви линии. На всяка една снимка той беше сам и нямаха нито една снимка двамата заедно.
Сърцето й се разби и тя не можеше да намери начин да си прости за дълбокото пренебрежение към сина си. Беше толкова погълната от постигането на мечтите си, че бе пропуснала толкова голяма част от живота му… беше пропуснала да го гледа как расте.
Докато Джоузефин се взираше във всяка снимка, тя видя самотата и отчаянието в очите на Дилън, което смаза сърцето й. Как искаше да се върне назад във времето и да го гледа как расте… да го прегърне и да му каже колко много го обича. Но тя знаеше, че никога не може да промени миналото.
Жената прекара поредица от дни и безсънни нощи само в плач, сърцето й трепереше, за да каже на сина си, че никога повече няма да го изостави. Дните се превърнаха в седмици, а седмиците в месеци. Дилън така и не се свърза с нея и я нараняваше още повече, когато той не я посещаваше и не отговаряше на обажданията й.
Но един ден животът на Джоузефин се преобърна, когато чу някой да кашля зад стената.
— Кой е там? — каза тя, когато разбра, че това не е гласът на сина й.
— Кой си ти? И какво правиш в къщата ми? — Жозефин изпищя, когато видя тийнейджър в инвалидна количка на прага.
— Коя си ти? Това е моята плевня. Какво правиш тук? — възрази момчето, оставяйки Джоузефин в ужасен шок.
— Твоята плевня?
— Да! Това е моята плевня. Коя си ти? Как влезе тук?
— Но синът ми ми каза, че това е плевнята на негов приятел и му е разрешено да я използва.
— Госпожо, мисля, че грешите. Това място вече е мое.
Тази вечер се оказа най-лошият кошмар на Джоузефин, когато тя осъзна, че Дилън я е оставил в изоставена плевня в непознат град, за да се отърве от нея.
— Не плачете, госпожо — прекъсна момчето Джоузефин.
— Виж, не знаех, че живееш тук… и не съм дошъл да те изгоня, става ли? Можеш да останеш тук, но имам малко условие.
— С мен ли си в това? — попита момчето малко по-късно. Той се представи като Съли и на лицето му грейна усмивка. Беше поставил странно условие на Джоузефин и тъй като нямаше къде да отиде, тя се съгласи, без да мисли повече.
— Хайде да го направим!— каза тя, но все още не можеше да повярва, че синът й ще я изостави така. Надяваше се той да дойде за нея някой ден, преди да е станало твърде късно.
Но Дилън дори не си беше помислял да посети майка си, докато не срещна стария си приятел един ден. Срещата този ден накара Дилън да се страхува и го принуди да побърза да се срещне с майка си веднага.
— Джейк?! — Дилън беше развълнуван, когато се натъкна на своя приятел от гимназията. — Какво правиш тук? Мислех, че си в Сиатъл с родителите си.
Докато Дилън слушаше как Джейк говори за смъртта на родителите си, той почувства страх, който пълзи в стомаха му.
— Никога не си направих труда дори да им се обадя. Те ме обичаха толкова много, но аз продължавах да мърморя… и ги обвинявах за всяко малко нещо. Липсват ми родителите ми. Искам да им кажа, че съжалявам, но се страхувам, че никога няма да мога да направя това — каза Джейк с глас, изпълнен със съжаление и вина.
Докато Джейк продължаваше да споделя новината за смъртта на родителите си и колко много копнееше да ги види, мислите на Дилън се преместиха към старата му майка, която беше изоставил.
Не можеше да понесе мисълта да я загуби. Просто не можеше!
Освен това Дилън беше толкова виновен, че е напуснал майка си само защото тя никога не е била до него през детството му и се е фокусирала върху мечтата си. Той осъзна, че вината не е нейна и че тя се е опитала да подобри живота им, но не е успяла.
— Много съжалявам за загубата ти, Джейк. Какво ще кажеш за онзи хамбар, който родителите ти притежаваха? Каза ми, че мога да го използвам… — попита Дилън Джейк.
Ръцете му обвиха лицето му в шок, когато Джейк му каза, че хамбарът е бил съборен и имотът е бил продаден на някой друг преди няколко месеца.
— Какво?? Продали сте хамбара?
— Да, родителите ми го бяха продали на някого. Все още не съм се запознал с новите собственици, а тази плевня е стара и разрушена. Радвам се, че е продадена — обясни Джейк.
— О, не! Чудя се какво е станало с мама — изнерви се Дилън за майка си, която живееше в хамбара, тъй като не й се беше обаждал от няколко месеца.
Но когато стигна там, сърцето му се разтуптя от страх, след като видя спиращо дъха имение на мястото на хамбара.
Дилън не можеше да повярва на очите си. Занемарената плевня, където той беше оставил майка си да живее сама само преди година, сега беше заменена с голямо имение.
— Иисус…какво е станало с майка ми? Къде е отишла? — Дилън се паникьоса, когато се втурна към вратата и почука.
Миг по-късно вратата се отвори със скърцане и в очите на Дилън бликнаха сълзи.
— Мамо???! — извика той от радост, като видя Джоузефин жива и здрава от другата страна на вратата.
— Влез вътре, скъпи. Чаках те и знаех, че ще дойдеш някой ден — каза Джоузефин, докато въвеждаше Дилън вътре.
Той беше поразен, докато влизаше вътре — къщата беше не просто уютна; беше обзаведен с първокласни удобства, за които той само бе мечтал през целия си живот. Още повече, че Дилън не се зарадва, когато видя майка си да живее в такова луксозно имение.
“Оставих мама в мръсна, стара плевня. Как се превърна в толкова красиво имение? Какво е станало тук? — учуди се Дилън. Новият живот на майка му беше далеч от това, как бе живяла преди година, и той не можеше да разбере как се е случило това. Преди Дилън да успее да разбере, в стаята влезе тийнейджър в инвалидна количка. Беше Съли!
— Джоузефин, виж! Успях да го направя! Успях да го направя! — Съли извика от радост и се надигна малко от инвалидната си количка. — Всичко е заради теб. Много ти благодаря!
Както се оказа, Съли беше единственият син на богатия вдовец, който беше купил имота от покойните родители на Джейк. За съжаление, бащата на Съли загинал в автомобилна катастрофа преди година и той останал сирак.
Баща му мечтаел да построи голямо имение там, където някога се намирала плевнята, така че Съли я посетил преди година, за да изпълни желанието на покойния си баща. Така се срещна с Джоузефин в плевнята. Той разбра, че тя също е сама и й позволи да остане с него в замяна на нейната любов и грижи.
— Срещнахме се миналата година — каза Джоузефин. — Бях толкова разбита, когато ме остави сама тук. Осъзнах, че съм го заслужила и не можех да си простя, че те пренебрегнах, когато беше малък.
— И тогава Съли се появи в живота ми. Той беше загубил родителите си, а аз загубих сина си, въпреки че беше жив. Поехме мъката един на друг и разбрах, че така Бог е искал да се поправя за моите минали грешки. Съжалявам, че никога не бях до теб, скъпи.
Сърцето на Дилън се стопи и очите му се напълниха със сълзи, когато осъзна, че майка му е по-силна, отколкото някога си е представял. Тя се бе изправяла сама срещу битките си и се бе изправяла срещу грешките си, за да поправи нещата.
Дилън прегърна Джоузефин и й се извини, че я е изоставил, и дори й прости. Няколко дни по-късно той я срещна и й връчи ключовете от къщата си, молейки я да се върне у дома.
— Мамо, можеш да се преместиш обратно в къщата ми. Аманда и аз очакваме бебе. Купихме по-голяма къща, за да можеш да се върнеш и да живееш щастливо в старата ми къща — каза той.
Но за негов шок Джоузефин отхвърли предложението, въпреки че беше щастлива и благодарна на сина си, че искаше да се върне у дома.
— Скъпи, молех Бог за начин да оправя нещата. Той ми изпрати Съли. И сега това момче е вторият ми син. Искам да го гледам как расте. Искам да му бъда майката, която никога не е имал.
Дилън беше най-гордият син този ден и прегърна майка си, докато сълзите на радост и вина се стичаха от очите му.
Какво можем да научим от тази история?
- Никога не напускайте семейството си. Парите, името и славата не са толкова важни, колкото да сте около любимите си хора. Джоузефин не можеше да гледа как синът й расте, докато преследваше мечтите си да стане актриса. Години по-късно синът й я изоставя в порутена плевня и тя трябва да плати цената за миналите си грешки.
- Ставаш по-силен само когато прощаваш на другите. Връзката между Джоузефин и Дилън като майка и син стана по-силна, когато осъзнаха грешките си и си простиха.
Това произведение е вдъхновено от истории от ежедневието на нашите читатели и е написано от професионален писател. Всяка прилика с действителни имена или местоположения е чисто съвпадение. Всички изображения са само за илюстрация. Споделете вашата история с нас; може би това ще промени нечий живот. Ако искате да споделите вашата история, моля, изпратете я на info@ponichka.com.
