Контролираща двойка изгонва дъщеря си, защото не се съобразява с техните указания – тя процъфтява извън тяхното влияние и по-късно се превръща в героя, от който майка ѝ се нуждае.
Марк и Сюзън Чапман били истински провинциалисти. Двамата влюбени гълъбчета били фермери, които обитавали малко градче с красива природа и хора, които знаели почти всичко един за друг.
Двойката била женена от десетилетия, но успяла да посрещне само едно дете, което нарекли Карън. Заедно с кучето си, немската овчарка на име Спайк, те бяха щастливо семейство, а фермата, която обработваха, се предаваше от поколение на поколение вече почти 100 години.
Чапманови се гордеели, че продължават бизнеса на своите предци, предаден им от тях.
„Ние сме като кралски особи сред фермерите“, казвала Сюзън на Карен всяка вечер, когато я слагала в леглото.
„Това прави ли ме принцеса?“ – радостно питало малкото момиче.
„Разбира се, моята малка тиква, ти си престолонаследник“, казваше Сюзън.
Карън ѝ вярваше, разбира се. Това беше майка ѝ. На кого другиго да вярва?
Момичето се носеше като кралица, държеше се любезно с другите и беше добре възпитано, дори с тези, които бяха под нея. Всичко това беше резултат от опита ѝ да живее според стандартите на родителите си.
Майка ѝ я молеше да се държи като кралска особа, докато баща ѝ беше по-бездушен и строг към нея. Често й налагаше наказания за всяко нейно непослушание, докато тя не разбра, че не бива да го пресича по този начин. Тя слушаше всичките му указания, но с напредването на възрастта в нея се зараждаше желание да се занимава с нещо друго, освен със земеделие.
Това било единственото нещо, с което не искала да прави компромиси заради родителите си. Тя не искала фермата, след като родителите ѝ я предадат, защото имала свои собствени мечти и амбиции.
„Искам да живея в голям град и да си създам име“, решила тя един ден след особено неприятна дискусия с родителите си относно фермата.
С възрастта кавгите се увеличавали и когато навършила 18 години, те започнали да я изхвърлят от дома им.
„Щом не искаш да ни слушаш, значи нямаш право да живееш под нашия покрив“, казвали ѝ те.
Обикновено се мотаела около фермата им, докато я пуснат обратно, но един ден решила, че ще е по-добре да не се връща вкъщи.
Вместо това последвала гаджето си, богато момче на име Пък, в семейната му къща. Той беше успял да я убеди, че родителите му ще я харесат.
Когато се озовала пред семейството на Пък, тя разкрила, че родителите ѝ са я изгонили. „Или те ще имат своя път, или ще ме накарат да разбера защо изборът ми е грешен, но аз знам, че не е“, казала им тя.
Родителите на гаджето ѝ я изслушали да си излее сърцето и тя успяла да получи тяхното съжаление.
„Съжалявам, че ти се е наложило да преминеш през това, което си направила“, каза майката на Пък.
„Бихте ли искали да се присъедините към мен, за да спонсорираме таксите й за обучение в университета?“. Бащата на Пък попита жената, която веднага се проясни.
„Това би било чудесно, нека да го направим, можеш да посещаваш университета на Пък, какво мислиш?“.
Карен беше зашеметена от тяхната доброта, но прие жеста им и обеща да се възползва максимално от него. По-късно същата година тя и приятелят ѝ заминават за големия град, за да учат.
Седемнадесет години по-късно на майката на Карен поставят тежка диагноза – тя има високо кръвно налягане и то се влошава.
„Искам само да видя дъщеря си отново“, оплаквала се тя, когато някой я питал какво е причинило толкова високото ѝ кръвно налягане.
След известно време тя получава инсулт и в тялото ѝ е открит тумор, който расте. Без да губи време, тя е транспортирана до града, за да бъде оперирана.
Операцията била успешна и когато Карен отворила очи, първият човек, когото видяла, била дъщеря ѝ. Тя била облечена в хирургическа престилка и изглеждала уморена.
„Карен, ти ли си?“ – попитала шокираната жена.
„Това е мама“, каза лекарката с бавна усмивка.
Майката замръзна от шок, докато възприемаше колко здрава и благополучна изглежда дъщеря ѝ.
„Операцията ви беше успешна, госпожо Чапман – каза Карен със сълзи в очите. „Казвам се д-р Карен Чапман и съм хирургът, който извърши операцията ви“.
Докато завършваше изявлението, майка ѝ протегна ръце към нея, молейки за прегръдка, и Карен не губеше време да се втурне в прегръдките ѝ.
„Много съжалявам, че си тръгнах така, мамо“, каза Карен, а сълзите се стичаха по очите ѝ.
Майка ѝ я затисна и каза: „Не е нужно да искаш прошка от мен. Ние трябва да я поискаме от теб. Отне ни известно време да разберем за какво си се борила, но когато го направихме, вече беше твърде късно. Ние сме виновни, че почти съсипахме живота ти, като се опитахме да ти наложим волята си. А сега виж, ти ми спаси живота“.
„Къде е татко?“ Карен попита, след като успя да спре сълзите си.
В този момент майка ѝ отново започна да плаче. Тогава тя казала на Карен, че мъжът е починал преди 12 години.
„Единственото, което искаше преди да умре, беше да се извини за всичко и да каже, че много се гордее с теб. Ние винаги сме се гордеели с теб, просто не можехме да го кажем. Моля те да ни простиш.“
„Прощавам.“, каза Карен и говореше сериозно.
От този ден нататък тя прекарва колкото може повече време с майка си и през следващите години те се сближават.
